понеделник, 30 септември 2013 г.
Значка "Аз съм идиот"
Ако си политически активен и подкрепяш партията Х, но не можеш да кажеш "Думата ми се чува в тази партия", значи спокойно можеш да си сложиш значка "Аз съм идиот".
петък, 27 септември 2013 г.
МОНОПОЛ - не е възможно, възможно е, неоспорим факт
Хората често спорят за видимо ясни неща. Снощи гледах на сайта на "правилната" медия, как двама спорят, дали е възможно 40% от територията на България да е гора. Единият го беше казал, другият твърдеше, че не е възможно. Друг случай - онзи ден с приятел във фейсбук си обяснявахме за монополите. Станало е като пандемия след февруари, но го има и от преди, при това старателно подхранвано от държавата и нейните институции. Спомняте ли си, как разни държавни органи ходеха да правят проверки* на цената на олиото и как от всички новинарски емисии се лееха мазно-мазно новини, че имало картел и монопол? Даже гобяваха производители, но не стана ясно, дали глобите не са паднали. Обикновено падат в съда, когато са смукани от пръстите, но за пропагандата това е без значение, защото става после - много, след като дейността е отчетена. Няма монополи в пазара на храните. Обикновено това се говори от политици за изместване от темата за безпаричието. Говорихме си значи за монополите и за това, че на много хора им се привиждат навсякъде. Казвам привиждат, защото на практика е много трудно да се установи монопол.
Мнозина искат да бъдат монополи, но малцина могат. Изобщо не е толкова лесно да се направи монопол, колкото го изкарват. Случаите, в които е възможно да се направи монопол са изключително малко, а особеностите на средата, която го позволява са много специфичини.
На първо място бих поставил една обективна предпоставка - ограничеността на източниците и потоците. Случаят с газо, водо и електроснабдяването е такъв. Налице е ограничен източник и канал за доставка, следователно се явява възможност за установяване на монопол. При течните горива обаче не е така, защото условието за ограниченост на източника и потока не е изпълнимо и дори, както в българския случай има една рафинерия, тя е принудена и се съобразява с относително свободния пазар на течни горива.
На второ място е държавната подкрепа - монопол не може да бъде установен без активната помощ или пасивното съдействие от страна на държавата. Неолиберализмът има една сентенция, която гласи "свободен пазар, свободни хора". Именно несвободата на пазара е главната причина за съществуването на монополи. Тук ролята на държавата е решаваща. Тя може активно да създава условия за съществуването на монополи, като по идеологически или чисто корупционни причини поставя пречки пред свободния пазар под формата на разрешителни и лицензионни режими в услуга, на който си плати. Може да го прави и пасивно, като бездейства при злоупотреба от страна на частни субекти. Случва се главно поради некадърност, липса на капацитет или корупционно мотивирано. Типичен пример е липсата на ясно законодателство или неспазването на законодателството и липса на адекватно правосъдие, което създава предпоставки за злоупотреби и непазарен силов натиск на част от участниците в пазара спрямо техните конкуренти - да ги разстрелват примерно, защото им пречат.
В случая с олиото и останалите храни е невъзможно да се установи монопол, тъй като пазарът е отворен. По същият начин стоят нещата в почти всички сектори, където на пазара е възможно да влезе всеки, а стоката идва от много места. Това се отнася за храните, течните горива и лекарствата. Специално за лекарствата, може би сте обърнали внимание, че се говори за монополи и катрели за тази част на пазара, в която е замесена държавата - субсидираните медикаменти. Тоест, в частта на пазара, която е несвободна. Не твърдя, че не трябва да има субсидиране на медикаменти, но очевидно изполвания в момента модел е подходящ за създаване на монополи, а целта е ясна.
* да търсят основание за искане на подкуп
Мнозина искат да бъдат монополи, но малцина могат. Изобщо не е толкова лесно да се направи монопол, колкото го изкарват. Случаите, в които е възможно да се направи монопол са изключително малко, а особеностите на средата, която го позволява са много специфичини.
На първо място бих поставил една обективна предпоставка - ограничеността на източниците и потоците. Случаят с газо, водо и електроснабдяването е такъв. Налице е ограничен източник и канал за доставка, следователно се явява възможност за установяване на монопол. При течните горива обаче не е така, защото условието за ограниченост на източника и потока не е изпълнимо и дори, както в българския случай има една рафинерия, тя е принудена и се съобразява с относително свободния пазар на течни горива.
На второ място е държавната подкрепа - монопол не може да бъде установен без активната помощ или пасивното съдействие от страна на държавата. Неолиберализмът има една сентенция, която гласи "свободен пазар, свободни хора". Именно несвободата на пазара е главната причина за съществуването на монополи. Тук ролята на държавата е решаваща. Тя може активно да създава условия за съществуването на монополи, като по идеологически или чисто корупционни причини поставя пречки пред свободния пазар под формата на разрешителни и лицензионни режими в услуга, на който си плати. Може да го прави и пасивно, като бездейства при злоупотреба от страна на частни субекти. Случва се главно поради некадърност, липса на капацитет или корупционно мотивирано. Типичен пример е липсата на ясно законодателство или неспазването на законодателството и липса на адекватно правосъдие, което създава предпоставки за злоупотреби и непазарен силов натиск на част от участниците в пазара спрямо техните конкуренти - да ги разстрелват примерно, защото им пречат.
В случая с олиото и останалите храни е невъзможно да се установи монопол, тъй като пазарът е отворен. По същият начин стоят нещата в почти всички сектори, където на пазара е възможно да влезе всеки, а стоката идва от много места. Това се отнася за храните, течните горива и лекарствата. Специално за лекарствата, може би сте обърнали внимание, че се говори за монополи и катрели за тази част на пазара, в която е замесена държавата - субсидираните медикаменти. Тоест, в частта на пазара, която е несвободна. Не твърдя, че не трябва да има субсидиране на медикаменти, но очевидно изполвания в момента модел е подходящ за създаване на монополи, а целта е ясна.
* да търсят основание за искане на подкуп
Пак за депутатските заплати
Герберската сган ще остане без злапата за деня, в който я броиха ръчно. Хубаво - ще каже народа - който не работи, не трябва да яде. И без друго депутатската заплата е в устите народни, та и аз да предложа.
Понеже народа е завистлив и не се къпе, Предлагам:
Депутатите не само да не получават заплати, а който иска да бъде депутат да плаща. Сигурен съм, че желаещи няма да липсват. Мнозина и сега са си платили местата в парламента, но нека бъде официално. В предния парламент имаше стотина милионери. И в този не е по-различно.
Резултатът от предложението ще бъде трагичен, а и народа няма да почне да се къпе, но тука е така.
Понеже народа е завистлив и не се къпе, Предлагам:
Депутатите не само да не получават заплати, а който иска да бъде депутат да плаща. Сигурен съм, че желаещи няма да липсват. Мнозина и сега са си платили местата в парламента, но нека бъде официално. В предния парламент имаше стотина милионери. И в този не е по-различно.
Резултатът от предложението ще бъде трагичен, а и народа няма да почне да се къпе, но тука е така.
четвъртък, 19 септември 2013 г.
Може ли да се вярва на НСИ?
Това е прогнозната статистика на НСИ. С жълто съм маркирал група население. Това са хората, които през 2015 година ще са на възраст между 0 и 4 години.
Респективно за всеки следващ период, това са едни и същи хора. Житейската логика казва, че с времето е по-вероятно да намаляват, отколкото да се увеличава, даже няма логика, по която се увеличават, освен ако някой не ги изсипва с вагони отнякъде. Или с автобуси може би. И все пак...
Респективно за всеки следващ период, това са едни и същи хора. Житейската логика казва, че с времето е по-вероятно да намаляват, отколкото да се увеличава, даже няма логика, по която се увеличават, освен ако някой не ги изсипва с вагони отнякъде. Или с автобуси може би. И все пак...
понеделник, 16 септември 2013 г.
Ще изчезнат ли българите - вероятно ще изчезнат
Рано сутринта чух част от прегледа на печата по битиви, цитираха някакво издание, което публикувало материал за топенето на българите. До 2050 година българите щели да се стопят до малко над 5 милиона, а две трети от населението щяло да бъде на възраст над 60 и няколко години. По този случай си спомних, че преди седем или осем години правих анализ на домографската ситуация с хоризонт 2050 година и стойностите на населението към 2050 година излязоха от порядъка на 4,5 милиона, плюс-минус 100 хиляди души. Етническият профил на нацията, според този анализ представя структура подобна на калифорнийската - без отчетливо мнозинство, тоест без етническа група съставляваща над 50 процента от цялото население.
Моят срок на годност, а предполагам и на повечето от вас, приятели, ще изтече около 2050 година, така че нас слабо ни засяга всичко това, но да се върна на прогнозата.
Накратко казано, българите имат човешкия материал да обогатяват почвата с минимум по 100 хиляди на година през цялото време 2050-а. Демографският бум от 70-те и 80-те години ще осигури достатъчно хора за умиране. От друга страна репродуктивният потенциал на нацията ще намалява устойчиво през цялото време до края на визирания период. Това означава, че темповете на намаляване на населението ще се засилят, тъй като през цялото време ще умират по 100 и повече хиляди човека годишно, но новопоявилите се няма да варират между 60 и 70 хиляди, като в последните години, нито пък ще се увеличат до по-предишните нива от порядъка на над 70 хиляди годишно, а напротив -- ще намаляват. И това е перспективата само по линия на прираст от раждаемост-смъртност. Отделно от това си вървят миграционните процеси, които към края на визирания период вероятно ще се увеличат, тъй като работоспособното население ще изпадне в немощ да изкарва пари за пенсиите на прогресивно увеличаващото се старо население. При сегашните модели на пенсионните ни системи - пирамидалната държавна и кухата частна, има не малка възможност на хората да им прелее и просто да се стегнат багажа. Така че по линия на миграцията не е ясно колко хора ще бъдат загубени допълнително. За разлика от процесите породени от биологични причини, миграционните не може да бъдат прогнозирани.
Дреме ли ни от това потенциално развитие - и да ни дреме е все тая, защото не зависи от нас. Бих могъл да препоръчам едно или друго, но и това не зависи от нас, така че е безпредметно. Остава ни да седим, да гледаме и да не се впрягаме много-много :)
Моят срок на годност, а предполагам и на повечето от вас, приятели, ще изтече около 2050 година, така че нас слабо ни засяга всичко това, но да се върна на прогнозата.
Накратко казано, българите имат човешкия материал да обогатяват почвата с минимум по 100 хиляди на година през цялото време 2050-а. Демографският бум от 70-те и 80-те години ще осигури достатъчно хора за умиране. От друга страна репродуктивният потенциал на нацията ще намалява устойчиво през цялото време до края на визирания период. Това означава, че темповете на намаляване на населението ще се засилят, тъй като през цялото време ще умират по 100 и повече хиляди човека годишно, но новопоявилите се няма да варират между 60 и 70 хиляди, като в последните години, нито пък ще се увеличат до по-предишните нива от порядъка на над 70 хиляди годишно, а напротив -- ще намаляват. И това е перспективата само по линия на прираст от раждаемост-смъртност. Отделно от това си вървят миграционните процеси, които към края на визирания период вероятно ще се увеличат, тъй като работоспособното население ще изпадне в немощ да изкарва пари за пенсиите на прогресивно увеличаващото се старо население. При сегашните модели на пенсионните ни системи - пирамидалната държавна и кухата частна, има не малка възможност на хората да им прелее и просто да се стегнат багажа. Така че по линия на миграцията не е ясно колко хора ще бъдат загубени допълнително. За разлика от процесите породени от биологични причини, миграционните не може да бъдат прогнозирани.
Дреме ли ни от това потенциално развитие - и да ни дреме е все тая, защото не зависи от нас. Бих могъл да препоръчам едно или друго, но и това не зависи от нас, така че е безпредметно. Остава ни да седим, да гледаме и да не се впрягаме много-много :)
събота, 14 септември 2013 г.
БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛИСТИ
Бурно и със скандали
започна настоящият политически цикъл след изборите от 12 май. В действителност скандалите тръгнаха на 10 и 11 май - първо в Костинброд, а след това с изявленията на различни политически лидери по този повод. Събития показващи ясно, че в страната господстват хаосът и беззаконието по отношение на политическите и обществените процеси. Станахме свидетели на опит за престъпление срещу гражданските и политически права на българите, видяхме политически агитации в деня за размисъл, гледахме пряко сбиването пред НДК в изборната нощ и за финал протести, започнали буквално в първия ден след изборите с искане за касиране.
Вниманието на медии и наблюдатели
разбираемо се насочи към породените от скандалите протести. Гледаме и обсъждаме най-шумното, най-силно привличащото вниманието ни събитие - протестите. Опити за протести с искания за касиране на изборите и предизвикване на нови, се случиха още в деня след изборите, но те не набраха нито маса, нито скорост и изглеждаше, че леко-полеко всичко ще утихне, въпреки всекидневните медийни изяви на недоволните от резултата. В същото време предварителните резултати вещаеха парламентарна криза и невъзможност да се състави стабилно мнозинство, което да осигури добре работещо правителство. Хронологията е ясна, затова няма да се спирам в подробности. Така или иначе в определен момент се стигна до очакваната коалиция между ДПС и БСП с подкрепата на Атака и правителството стана възможно. Коалицията от своя страна предизика нови скандали, този път между две от националистистките партии - влязлата в парламента Атака и останалата извън властта НФСБ. Обвиненията и нападките в "еничарство" и подобни в същия стил, се приеха с насмешка от наблюдателите и медиите. Скоро поредният скандал в държавата съвсем приглуши драмите на националистките партии.
Случаят "Пеевски"
изигра ролята на търсения катализатор. Комбинацията между нередностите около изборите, недоволството на някои от партиите от разминаващото се с желанията им положение и цялото тягостно усещане, породено от чувството на беззаконие и липса на перспектива, намери идеалния отдушник в лицето на Пеевски и акта на неговото номиниране, избиране и назначаване за директор на ДАНС. Протестната вълна се заформи вечерта на 14 юни. Хиляди българи - гневно, справедливо и спонтанно заляха площада пред сградата на правителството с искане назначението на Пеевски да бъде незабавно отменено. На 14 юни хората излязоха за първи път, а на 15 юни се сложи край на спонтанността, като беше направен опит за подмяна на искането за оставка на Пеевски, с искане за оставка на правителството и нови избори.
Междувременно
минаха четири месеца от изборите и три от начлото на протестите, а през това време се случиха доста неща - депутатите от Атака тръгнаха срещу протестиращите граждани с намерението да ги арестуват, каквото и да значи това; самоопределящите се, като десни политически партии, които електората не пожела да обзаведе с политическа власт, се сдушиха и обявиха създаването на квазипартия с името Реформаторски блок; опитът за подмяна на протеста беше осъществен в полза на новопоявилите се реформатори; основната част от протестиращите се пръсна някъде. Вниманието на медии и наблюдатели беше насочено изцяло към събитията произлезли непосредствено от изборните резултати и като че ли всичко друго остана извън полезрението ни. Концентрирахме вниманието си основно към властта и извънпарламентарната опозиция, към партийните проблеми на левите и десните и към техните властови амбиции, но концентрирайки се в тези макар и мащабни, но частни случаи, ние проспиваме особеностите на средата и оформилите се дългосрочни тенденции.
Възходът на национализма
беше проспан, може би заради минорното присъствие в парламента на самоопределящата се за националистическа партия Атака, може би заради нелепото поведение на тази партия, може би по друга причина. Национализмът не е една или друга кичеща се с прозвището партия, национализмът, както всяка друга идеология са хората стоящи на определени позиции и имащи определени разбирания. Фактите говорят, че национализма е във възходяща тенденция от краха на тоталитарния режим насам. Близо четвърт век национализмът бавно и стабилно върви нагоре, за разлика от нестабилното положение на другите класически идеологии - лявата и дясната, затова не бива да го неглижираме.
Скоро след последните избори една специалистка определи потенциала на националистическия вот в размер на 400 хиляди гласа. В същото време на 12 май, партиите разпознати от елктората, като националистки (Атака, НФСБ и ВМРО), са получили подкрепа от порядъка на 455 хиляди гласа или почти 13 процента от действителните гласове. За сравнение на изборите през 2009 година този вот е бил около 400 хиляди гласа, а през 2005 - 300 хиляди.
Тенденцията е видна. В началото на демокрацията, партии проповядващи националистка идеология не можеха и да се надяват за присъствие във властта, докато днес състоянието е друго. Средата се е променила, част от хората са се променили, а значителна част буквално са се сменили. Обстановката е друга, други са и политическите разбирания на големи групи хора.
Интересни са групите хора, които генерират възхода на националисткия вот. В столицата този вид вот е малко по-нисък от средния за страната - около 11 процента в трите многомандатни района. Но столицата представлява само една шеста от цялото население с право на глас. Основната подкрепа за националистките партии идва от областните и малките градове. И по-специално от нормалните секции в тези населени места, където търговията с вот не е възможна и където хората гласуват, според разбирането си. В тези секции подкрепата за националистки партии е от порядъка на над 20 процента, а на някои места надхвърля 36 процента. Това е секция с население на възраст малко под средната, с образование малко над средното и с доходи доста под средните за страната. В известен смисъл няма да е пресилено, ако направя заключението, че национализма вирее по-добре върху финансово по-бедна почва.
Национализмът и демокрацията - смъртни врагове или първи приятели
Зависи преди всичко от вида на национализма и демокрацията. Трудно е да бъде дадено кратко и еднозначно обяснение на двете понятия. Те поемат прекалено голям товар от съдържание и често това води до конфликти и противоречия. Съществуват различни видове национализми и демокрации. В определена конфигурация национализмът и демокрацията могат да са в пълно противоречие, докато в други случаи те се покриват напълно по смисъл и значение.
От една страна национализмът може да означава ксенофобия, расизъм и дори нацизъм. В този случай демокрацията във всичките й форми се явява негов смъртен враг.
Другата гледна точка към национализма е, че се действа в интерес на нацията/народа, тоест се прави онова, което е в изгода на народа, а никой освен самия народ не знае по-добре кое е най-добре за него, следователно се слуша и изпълнява народната воля. В този случай демокрацията и национализма не само, че не са в противоречие, но и тяхното значение се покрива напълно. В този ред на мисли бих казал, че демокрацията е висша форма на национализъм. За съжаление българските политически субекти, които се кичат с националистки прозвища често забравят тази връзка, както във вътршнопартийните си отношения, така и в отношенията им към суверена. Независимо от това тази идеология бележи стабилен ръст през годините. Добра или лоша и независимо от подвидовете й, националистката идеология е една от класическите политически идеологии, в конкретния момент е във възход и неглижирането й не е препоръчително.
започна настоящият политически цикъл след изборите от 12 май. В действителност скандалите тръгнаха на 10 и 11 май - първо в Костинброд, а след това с изявленията на различни политически лидери по този повод. Събития показващи ясно, че в страната господстват хаосът и беззаконието по отношение на политическите и обществените процеси. Станахме свидетели на опит за престъпление срещу гражданските и политически права на българите, видяхме политически агитации в деня за размисъл, гледахме пряко сбиването пред НДК в изборната нощ и за финал протести, започнали буквално в първия ден след изборите с искане за касиране.
Вниманието на медии и наблюдатели
разбираемо се насочи към породените от скандалите протести. Гледаме и обсъждаме най-шумното, най-силно привличащото вниманието ни събитие - протестите. Опити за протести с искания за касиране на изборите и предизвикване на нови, се случиха още в деня след изборите, но те не набраха нито маса, нито скорост и изглеждаше, че леко-полеко всичко ще утихне, въпреки всекидневните медийни изяви на недоволните от резултата. В същото време предварителните резултати вещаеха парламентарна криза и невъзможност да се състави стабилно мнозинство, което да осигури добре работещо правителство. Хронологията е ясна, затова няма да се спирам в подробности. Така или иначе в определен момент се стигна до очакваната коалиция между ДПС и БСП с подкрепата на Атака и правителството стана възможно. Коалицията от своя страна предизика нови скандали, този път между две от националистистките партии - влязлата в парламента Атака и останалата извън властта НФСБ. Обвиненията и нападките в "еничарство" и подобни в същия стил, се приеха с насмешка от наблюдателите и медиите. Скоро поредният скандал в държавата съвсем приглуши драмите на националистките партии.
Случаят "Пеевски"
изигра ролята на търсения катализатор. Комбинацията между нередностите около изборите, недоволството на някои от партиите от разминаващото се с желанията им положение и цялото тягостно усещане, породено от чувството на беззаконие и липса на перспектива, намери идеалния отдушник в лицето на Пеевски и акта на неговото номиниране, избиране и назначаване за директор на ДАНС. Протестната вълна се заформи вечерта на 14 юни. Хиляди българи - гневно, справедливо и спонтанно заляха площада пред сградата на правителството с искане назначението на Пеевски да бъде незабавно отменено. На 14 юни хората излязоха за първи път, а на 15 юни се сложи край на спонтанността, като беше направен опит за подмяна на искането за оставка на Пеевски, с искане за оставка на правителството и нови избори.
Междувременно
минаха четири месеца от изборите и три от начлото на протестите, а през това време се случиха доста неща - депутатите от Атака тръгнаха срещу протестиращите граждани с намерението да ги арестуват, каквото и да значи това; самоопределящите се, като десни политически партии, които електората не пожела да обзаведе с политическа власт, се сдушиха и обявиха създаването на квазипартия с името Реформаторски блок; опитът за подмяна на протеста беше осъществен в полза на новопоявилите се реформатори; основната част от протестиращите се пръсна някъде. Вниманието на медии и наблюдатели беше насочено изцяло към събитията произлезли непосредствено от изборните резултати и като че ли всичко друго остана извън полезрението ни. Концентрирахме вниманието си основно към властта и извънпарламентарната опозиция, към партийните проблеми на левите и десните и към техните властови амбиции, но концентрирайки се в тези макар и мащабни, но частни случаи, ние проспиваме особеностите на средата и оформилите се дългосрочни тенденции.
Възходът на национализма
беше проспан, може би заради минорното присъствие в парламента на самоопределящата се за националистическа партия Атака, може би заради нелепото поведение на тази партия, може би по друга причина. Национализмът не е една или друга кичеща се с прозвището партия, национализмът, както всяка друга идеология са хората стоящи на определени позиции и имащи определени разбирания. Фактите говорят, че национализма е във възходяща тенденция от краха на тоталитарния режим насам. Близо четвърт век национализмът бавно и стабилно върви нагоре, за разлика от нестабилното положение на другите класически идеологии - лявата и дясната, затова не бива да го неглижираме.
Скоро след последните избори една специалистка определи потенциала на националистическия вот в размер на 400 хиляди гласа. В същото време на 12 май, партиите разпознати от елктората, като националистки (Атака, НФСБ и ВМРО), са получили подкрепа от порядъка на 455 хиляди гласа или почти 13 процента от действителните гласове. За сравнение на изборите през 2009 година този вот е бил около 400 хиляди гласа, а през 2005 - 300 хиляди.
Тенденцията е видна. В началото на демокрацията, партии проповядващи националистка идеология не можеха и да се надяват за присъствие във властта, докато днес състоянието е друго. Средата се е променила, част от хората са се променили, а значителна част буквално са се сменили. Обстановката е друга, други са и политическите разбирания на големи групи хора.
Интересни са групите хора, които генерират възхода на националисткия вот. В столицата този вид вот е малко по-нисък от средния за страната - около 11 процента в трите многомандатни района. Но столицата представлява само една шеста от цялото население с право на глас. Основната подкрепа за националистките партии идва от областните и малките градове. И по-специално от нормалните секции в тези населени места, където търговията с вот не е възможна и където хората гласуват, според разбирането си. В тези секции подкрепата за националистки партии е от порядъка на над 20 процента, а на някои места надхвърля 36 процента. Това е секция с население на възраст малко под средната, с образование малко над средното и с доходи доста под средните за страната. В известен смисъл няма да е пресилено, ако направя заключението, че национализма вирее по-добре върху финансово по-бедна почва.
Национализмът и демокрацията - смъртни врагове или първи приятели
Зависи преди всичко от вида на национализма и демокрацията. Трудно е да бъде дадено кратко и еднозначно обяснение на двете понятия. Те поемат прекалено голям товар от съдържание и често това води до конфликти и противоречия. Съществуват различни видове национализми и демокрации. В определена конфигурация национализмът и демокрацията могат да са в пълно противоречие, докато в други случаи те се покриват напълно по смисъл и значение.
От една страна национализмът може да означава ксенофобия, расизъм и дори нацизъм. В този случай демокрацията във всичките й форми се явява негов смъртен враг.
Другата гледна точка към национализма е, че се действа в интерес на нацията/народа, тоест се прави онова, което е в изгода на народа, а никой освен самия народ не знае по-добре кое е най-добре за него, следователно се слуша и изпълнява народната воля. В този случай демокрацията и национализма не само, че не са в противоречие, но и тяхното значение се покрива напълно. В този ред на мисли бих казал, че демокрацията е висша форма на национализъм. За съжаление българските политически субекти, които се кичат с националистки прозвища често забравят тази връзка, както във вътршнопартийните си отношения, така и в отношенията им към суверена. Независимо от това тази идеология бележи стабилен ръст през годините. Добра или лоша и независимо от подвидовете й, националистката идеология е една от класическите политически идеологии, в конкретния момент е във възход и неглижирането й не е препоръчително.
сряда, 11 септември 2013 г.
Струва ми се, че
Има тотална криза на класическите идеологии, не само у нас, а и в цяла Европа. Като изключим национализмите, които почти навсякъде са в подем, всичко останало загнива. Има нужда от нов метод, от ново отношение към политиката, в противен случай нещата ще отидат на зле.
събота, 7 септември 2013 г.
Какви бежанци от Сирия искаме
Със или без нападение над Сирия бежанците ще продължават да идват, докато страната им не се успокои. Да се успокои означава да бъдат прогонени или избити всички, които са противници на управляващия в определен момент режим. По тези ширини упражняването на геноцид е главен критерий за спокойствие. В момента бягат враговете на Асад. Сирийските имигранти у нас ги определят, като ислямисти и терористи. Сирийските имигранти у нас подкрепят Асад и са против международна намеса, заради страховете им от ислямизация на Сирия и гонения срещу християните и светски настроените мюсюлмани. Страховете им са основателни, но как засяга това нас по отношение на бежанците.
Ясно е, че докато Асад е на власт вълната от бежанци няма да спре. Всеки ден няколко десетки сирийци идват в България и получават статут на бежанци. Властите казват, че ресурса е изчерпан почти напълно и се задава хуманитарна криза. Докато Асад е на власт, у нас ще идват неговите противници, които са недолюбвани от техните сънародници на родна почва.
Какво би се случило, ако Асад бъде свален?
Зависи, дали в Сирия ще настъпи мир или страната ще влезе в продължителна гражданска война с характерните за района етнически и религиозни прочиствания. Мирът не изглежда много вероятен и това предполага размирици, което означава, че бежанската вълна ще продължи - този път ще бягат поддръжниците на Асад - светски настроеното население и християните.
Единственото сигурно е, че бажанците ще продължават да идват със или без удар срещу Асад, въпросът е - от кой вид предпочитаме?
Ясно е, че докато Асад е на власт вълната от бежанци няма да спре. Всеки ден няколко десетки сирийци идват в България и получават статут на бежанци. Властите казват, че ресурса е изчерпан почти напълно и се задава хуманитарна криза. Докато Асад е на власт, у нас ще идват неговите противници, които са недолюбвани от техните сънародници на родна почва.
Какво би се случило, ако Асад бъде свален?
Зависи, дали в Сирия ще настъпи мир или страната ще влезе в продължителна гражданска война с характерните за района етнически и религиозни прочиствания. Мирът не изглежда много вероятен и това предполага размирици, което означава, че бежанската вълна ще продължи - този път ще бягат поддръжниците на Асад - светски настроеното население и християните.
Единственото сигурно е, че бажанците ще продължават да идват със или без удар срещу Асад, въпросът е - от кой вид предпочитаме?
сряда, 4 септември 2013 г.
Политика for n00bs
Има ли значение каква партия ще управлява? Дали да е лява? Дясна? Може би в центъра? Как да ги познаем? Дали не се представят за едни, а всъщност са други? Можем ли да се доверим на декларираните самоопределения?
За да се ориентираме за естеството на дадена партия, като начало е добре да погледнем под старателно ливосаната повърхост, която старателно се бута напред, като че ли с цел да скрие други неща, които не са толкова за гледане. Какво си представя човек, когато чуе, че дадена партия е лява или дясна? - Партия изповядваща възгледите на Карл Маркс или Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, партия водеща живот по книга и според някакви тези, даващи отговор на едва ли не всички въпроси - за правилно и грешно, за добро и зло и така нататък. Май прилича повече на религия или бъркам? Това е политика for Noobs, стръв за шарани. В действителност е доста по-сложно и значително по-прикрито.
Както казах, за да може човек да разбере, каква всъщност е една партия извън декларираното, каква е в действителност, трябва да погледне под повърхността. По принцип, би следвало членовете на партиите да са хората, които определят политиката й, те са и хората, които издържат финансово партията си. За да разбере човек същността на дадена партия, той трябва да види изначално как стоят нещата, каква е структурата й, кой плаща и кой поръчва музиката, колко плаща и какво получава срещу парите си.
Например, левите партии по правило имат различни тарифи, по които членовете им плащат внос. Един плаща толкова, друг плаща толкова - плаща според възможностите, получава според потребностите. По дефиниця е така. На практика един плаща процент от заплатата си, друг ползва префернция за това, че е стар, беден, студент или нещо друго, а накрая решението се взема на тъмно от определена малка групичка.
При десните е подобно. При тях също един плаща повече, а друг по-малко, но е една идея по-ясно, предвид това, че онзи, който финансира има по-голяма тежест при вземането на решения.
Нормалното, когато става дума за политика и политическа партия, е един човек - един членски внос - един глас. Нормално е, защото става дума за политика, за търсене на необходимия баланс и защото една партия следва да не се третира, като АД, където, който притежава повече дялове има повече тежест. Нормално е, който плаща, той да поръчва музиката, както е нормално и да има точно определена тясна рамка за размера на правомощията идващи от плащането на членски внос. Нормално е всичко да се случва прозрачно и да има яснота, за да няма и капка съмнение, че решенията идват именно от хората, а не от някой тъмен субект извън полезрението.
Каква партия да управлява - лява, дясна, центристка?
Кое е по-добре - пинчер на каишка или вълк, който може да ни изяде?
За да се ориентираме за естеството на дадена партия, като начало е добре да погледнем под старателно ливосаната повърхост, която старателно се бута напред, като че ли с цел да скрие други неща, които не са толкова за гледане. Какво си представя човек, когато чуе, че дадена партия е лява или дясна? - Партия изповядваща възгледите на Карл Маркс или Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, партия водеща живот по книга и според някакви тези, даващи отговор на едва ли не всички въпроси - за правилно и грешно, за добро и зло и така нататък. Май прилича повече на религия или бъркам? Това е политика for Noobs, стръв за шарани. В действителност е доста по-сложно и значително по-прикрито.
Както казах, за да може човек да разбере, каква всъщност е една партия извън декларираното, каква е в действителност, трябва да погледне под повърхността. По принцип, би следвало членовете на партиите да са хората, които определят политиката й, те са и хората, които издържат финансово партията си. За да разбере човек същността на дадена партия, той трябва да види изначално как стоят нещата, каква е структурата й, кой плаща и кой поръчва музиката, колко плаща и какво получава срещу парите си.
Например, левите партии по правило имат различни тарифи, по които членовете им плащат внос. Един плаща толкова, друг плаща толкова - плаща според възможностите, получава според потребностите. По дефиниця е така. На практика един плаща процент от заплатата си, друг ползва префернция за това, че е стар, беден, студент или нещо друго, а накрая решението се взема на тъмно от определена малка групичка.
При десните е подобно. При тях също един плаща повече, а друг по-малко, но е една идея по-ясно, предвид това, че онзи, който финансира има по-голяма тежест при вземането на решения.
Нормалното, когато става дума за политика и политическа партия, е един човек - един членски внос - един глас. Нормално е, защото става дума за политика, за търсене на необходимия баланс и защото една партия следва да не се третира, като АД, където, който притежава повече дялове има повече тежест. Нормално е, който плаща, той да поръчва музиката, както е нормално и да има точно определена тясна рамка за размера на правомощията идващи от плащането на членски внос. Нормално е всичко да се случва прозрачно и да има яснота, за да няма и капка съмнение, че решенията идват именно от хората, а не от някой тъмен субект извън полезрението.
Каква партия да управлява - лява, дясна, центристка?
Кое е по-добре - пинчер на каишка или вълк, който може да ни изяде?
неделя, 1 септември 2013 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)