Чувствам се социално.
Днес в медиите гръмна новината за престъпния детски лагер в дома на една учителка. И държавата се впусна с все сила да брани детското здраве. Похвално - ще си кажете - трябва да има държава. Всъщност "новината" беше инспирирана от държавата, която в стремежа си да отчете дейност, е способна на такава самоотверженост. Всякакви държавни службици и службаши се впуснаха да възстановят правдата - фито-санитарни, ветеринарно-санитарни, туристически и какви ли не власти пожертваха комфорта и спокойствието си в името на детското благополучие.
Те закриха военно-полевата кухня, с която армията се опита да подпомогне пострадалите от наводненията, та един детски лагер ли няма да разтурят. Пак със същите хуманитарни мотиви.
Аз, като умерен либераст, бих искал да виждам държавата малко по-смирена. Някак си мога да се насиля и да приема, че е обществено приемливо държавата да обгрижва тоя или оня, но ми е много трудно да възприема произвола да го прави на своя глава. С други думи, ако не съм искал помощ, следва да не ми я натрапват.
Оправданията на държавните службаши, че, видете ли евентуално, ако станело хранително отравяне, нямало да има отговорен, след като липсва линценз за дейност. Пълни глупости. Сам по себе си лицензът за една или друга дейност не вменява вина и е абсолютно идиотско схващането, че ако някой готви храна и от тази храна бъдат отровени хора, следва непременно, че той е виновен. Вина се доказва в съда на първо място, а отделно от това по цялата верига има цял куп известни и неизвестни. Има нещо сбъркано в тази държава и в хората, които продължават да я възпроизвеждат.
вторник, 22 юли 2014 г.
събота, 19 юли 2014 г.
ПРЕДЛАГАМ
... да се промени Конституцията и за публични длъжности да могат да кандидатстват само дъртунгели над 70 години, защото, който захапе кокала веднъж, само по природни причини се решава да го пусне :D :D :D
петък, 11 юли 2014 г.
От гледна точка на капитализма
Ще ми се да поговоря за злободневните грижи и проблеми именно от тази гледна точка - капиталистическата. Смятам, че е нужно да се прави отвреме-навреме, дори и по-често по възможност. На този етап все още не смея да мечтая, че подобен прагматичен подход може да стане масов, но ето - допринасям с каквото мога в тази посока.
Злободневните теми, на които ще обърна внимание са няколко.
Първата е актуалната тези дни криза със здравеопазването, бюджета на здравната каса и като цяло принципите, по които от една страна се случва здравеопазването, а от друга как би следвало да се случва, така че да не виждаме в сутрешните блокове, как поредния човек си е заминал, докато чака накакво позитивно развитие на казуса си.
Втората е за банките и проблемите около тях в момента.
Третата е за другия осигурителен балон - пенсионния.
И за финал малко политика.
Не в този ред, разбира се, но горе-долу това са нещата, към които искам да насоча вашето внимание, като по-важното за мен в случая е да погледнем капиталистически на проблемите, което ще рече прагматично или според личните си интереси. Защо е важно да се гледа и от тази страна на проблемите - важно е, защото с повече гледни точки вероятността за постигане на някакъв обективен прочит нараства значително. А и по начало капиталистическата, тоест прагматичната гледна точка не е особено популярна и рядко може да бъде видяна на телевизионния екран, който дали ни харесва или не, си остава основен проводник на политики и идеологии.
Ще кажа още няколко думи и с това ще приключа с въведението в темата, след което ще мина по същество.
Радвам се, че капиталистическият начин на говорене и мислене полека успява да се прокрадне през медийната завеса. Заслугата за това се пада главно на една национална телевизия - България он Еър и на Сашо Дончев, който в качеството си на представител на БСК успява да даде подобен тон в медиите. Споменавам ги, защото според мен на положителните примери в общественото пространство следва да се обръща внимание и на второ място, поради това, че по-нататък ще имам нужда от някои тези споделени от Сашо Дончев за изясняване на понятията, като - капитализъм, пазарен капитализъм, неолиберализъм и връзката между частното и общото, и различните харакеристики на последните, поради които нерядко те влизат в противоречие.
1. Здравеопазването
Проблемите с финансирането на здравната система не са от вчера и както изглежда не се вижда тяхното решаване в близко време. От гледна точка на капитализма има няколко възможности за здравеопазване.
Супер капиталистическата е да няма изобщо държавна намеса в здравеопазването, да няма задължителна съпричастност и солидарност, и всеки сам да бере грижа за начините, по които ще гарантира собственото си здраве. Това е така наречената либертарианска гледна точка, според която всеки човек сам взема решения за всичко, което го касае и в резултат от това инкасира всички произтичащи от решенията му ползи и/или вреди. Това е краен, абсолютен капитализъм.
Какво, не ви ли харесва тази концепция? А, ако ви кажа, че в насоящия момент де факто се намираме в точно такава ситуация. Това е ситуация, в която всеки сам се справя с медицинските си проблеми, когато става дума за нещо по-сериозно от порязан пръст. Има обаче и една съществена разлика от чистия либертариански модел и тя е в това, че от една страна всеки се спасява по единично, но от друга страна всеки е принуден към задължителната съпричастност и солидарност, по-характерни за социалистическите идеологии.
Или може би си мислите, че като чинно плащате всеки месец определените ви здравни осигуровки сте осигурени? Не, няма такова нещо. Питайте раково болните, питайте Сашо, който си е плащал осигуровките със същата тази илюзия и за когото онзи ден в понеделник БНТ съобщи, че е починал, защото така наречената здравна система е решила, че от нужните му 170,000 лева за животоспасяващата му операция, може да отпусне само 50,000. Осигурен е бил...
Това е явен пример за "полулибератарианство" - ти си длъжен да плащаш, а държавата ти прибира парите и е свободна да прави, каквото й скимне.
Друг вид капиталистическо решение е това със системата на здравните здрастраховки. По принцип тук имаш избор да плащаш предварително, като идеята е да получиш финансиране в случай на нужда. Вариантите са безкрайно много, като по чисто капиталистически компаниите предлагат големи възможности за избор, било то по отношение на лимита, до който се плаща, било за видове заболявания. Застрахователите си имат статистически модели, по които определят тези неща. Доколкото ми е известно по този начин е организирано финансирането на здравеопазването в Щатите и в Швейцария. В общи линии, ако от една страна е на лице коректна и добре организирана застрахователна система, а от друга хората се отнасят достатъчно отговорно към здравето си, това работи много добре.
Недостатъкът на подобен тип организирано здравеопазване е същитя, като при супер капиталистическия либертариански вариант - ако останеш без пари и спреш да плащаш, оставаш без здравеопазване.
Между другото, това е един от ключовите дефекти на сегашната здравна система в България, що се отнася до частта с финансирането. С други думи прякото обвързване на здравно осигуряване и персонални вноски крие рискове за цялата система в случай на икономически срив и вълна от безработица. Накратко - някой не е мислил, когато е правил българската здравна система.
За по-добра образност на проблема, ще споделя и някои некапиталистически модели на организирано здравеопазване.
Хибриден - хем вменява персонална отговорност на входа на системата, тоест всеки да участва в издържането й с лични вноски на някакъв произволен принцип; хем втората алинея от регламента започва с изреждане на един куп изключения, които следва да не плащат; хем формално е заявено, че за всички ще има; хем за никой няма. Звучи ли познато?
Социалистически модел на здравеопазване
Финансирането се поема изцяло от държавния бюджет и всеки болен получава нужното му лечение. Тук личните ангажименти и отговорности към здравето са сведени до това да отидеш при доктора, когато нещо те заболи. Супер социлистическият варинт включва цялостното финансиране на лечението не само в болнични, а и в домашни условия. Чувал съм преди време, че в Испания било нещо подобно, поне що се отнася до крайната услуга за потребителя. Сега не знам как е.
Изводи, въпроси, тревоги, очаквания и възможни решения
Първият извод, който е базиран на реалните ми наблюдения е, че при всеки от изброените варианти на организирано здравеопазване (изключвам либертарианския модел) - капиталистически, хибридни или социалистически, е за предпочитане на изхода на системата да се подхожда строго капиталистически. Какво имам предвид. Без значение дали на входа на организираната система ще се подходи капиталистически (с лична финансова отговорност и ангажимент) или социалистически (пълно бюджетно финансиране), при всички положения на изхода, а и по веригата трябва да има много строга отчетност за това какво се прави и за какво се плаща. Нещо, което между другото липсва в сегашния български модел и което наред с пробойните на входа е в основата на всички проблеми и причина хора да умират, защото нямало пари. Чисто и просто не трябва да има пробойни. Независимо кой плаща, трябва да следи да няма разхищения, източване и други злоупотреби.
Основен въпрос е - Какъв вид здравна система искаме?
Въпросът е основен и сложен, освен това е идеологически претоварен. Логично е този въпрос да бъде решен със средствата на политиката, за предпочитане със средствата на пряката демокрация, но умно, внимателно и с много мисъл.
Аз лично не мога да се ангажирам с мнение за вида здравна система, която ни е нужда като общество, народ и държава. Не мога да знам от какво имат нужда другите - например ти. Затова ще направя онова, което мога - ще споделя на мен каква здравна система ми е нужна. Съвсем неслучайно споменах, че въпросът е идеологически претоварен. Лично аз изпитвам сериозен вътрешен конфликт, произтичащ от цялостното ми разбиране за свобода на избора и ненамеса на държавата в в него и онова, от което имам нужда като здравна система.
Познаващите ме сигурно ще ахнат, като кажа какъв вид здравеопазване предпочитам за себе си.
Изхождайки от личните си нужди и компетентност, бих избрал хибриден вариант:
- супер социалистически по отношение на финансирането, тоест тотално бюджетно финансиране;
- прагматичен по отношение на оценката на ресурсите, както се подхожда при системите със застраховките;
- либертариански по отношение на избора - да зависи изцяло от мен къде и при кого да търся медицинска помощ;
- строго капиталистически по отношение на управляваните средства, тъй като дори и да е бюджетно финансирата система, тези пари пак ще идват от моя джоб.
Смятам, че изборът ми е рационален и отговаря напълно на онова, за което споменах преди малко - нуждите и компетентността ми. И сега обяснявам.
На първо място - такава система ще ме освободи от прекия ми ангажимент да отделям от личното си време за разправяне с лични вноски. Време, което мога да ползвам за нещо друго. Освен това, тъй като не става въпрос за неотложна потребност, понеже през голяма част от времето не ми трябва здравна помощ, е много веротно да забравям, че имам ангажименти за това, което естествено ще затормози и самата система. Тези грижи и проблеми отпадат при варианта на бюджетно финансиране. Предпочитам да ми вземат тези 20, 50 или 100 лева от преките данъци или от ДДС-то, когато пазарувам, пред, знаете за какво говоря.
На второ масто - Ще се чувствам по-добре, ако не се налага да плащам директно с вече влезлите в джоба ми пари. По-добре е индиректно от събраните, както споменах данъци.
На трето място - медицински некомпетентен съм. Както повечето от вас, предполагам. Мога да имам мнение за системата на здравеопазване изхождайки от нуждите си, житейския си опит и някаква компетентност в да речем икономическата сфера, но от гледна точка на медицината съм кръгла нула. Нито мога да предвидя вероятността от какво ще се разболея, нито съм наясно каква е цената на съответното лечение, изобщо не мога да взема адекватно решение базирано на някакво обективно знание, така както решавам за един куп други неща. Затова предпочитам система, за която така или иначе да плащам, за предпочитане да не се налага да я ползвам, въпреки дадените пари, но която да ми гарантира най-оптималното лечение, ако се наложи.
Но както казах, това е моето виждане за вида система на организирано здравеопазване. Какво точно ще бъде, това следва да бъде решено по споменатия по-горе начин. При всички положения промяна на здравеопазването е нужна, защото сегашното не работи.
Това е. Текстът стана прекалено дълъг и мисля тук да сложа точка за момента, а с песниите, банките и политиката да продължим в някой от следващите дни. Надявам се, ако случайно сте стигнали до това място, прочетеното да ви е било полезно или поне да ви е накарало да се замислите.
Злободневните теми, на които ще обърна внимание са няколко.
Първата е актуалната тези дни криза със здравеопазването, бюджета на здравната каса и като цяло принципите, по които от една страна се случва здравеопазването, а от друга как би следвало да се случва, така че да не виждаме в сутрешните блокове, как поредния човек си е заминал, докато чака накакво позитивно развитие на казуса си.
Втората е за банките и проблемите около тях в момента.
Третата е за другия осигурителен балон - пенсионния.
И за финал малко политика.
Не в този ред, разбира се, но горе-долу това са нещата, към които искам да насоча вашето внимание, като по-важното за мен в случая е да погледнем капиталистически на проблемите, което ще рече прагматично или според личните си интереси. Защо е важно да се гледа и от тази страна на проблемите - важно е, защото с повече гледни точки вероятността за постигане на някакъв обективен прочит нараства значително. А и по начало капиталистическата, тоест прагматичната гледна точка не е особено популярна и рядко може да бъде видяна на телевизионния екран, който дали ни харесва или не, си остава основен проводник на политики и идеологии.
Ще кажа още няколко думи и с това ще приключа с въведението в темата, след което ще мина по същество.
Радвам се, че капиталистическият начин на говорене и мислене полека успява да се прокрадне през медийната завеса. Заслугата за това се пада главно на една национална телевизия - България он Еър и на Сашо Дончев, който в качеството си на представител на БСК успява да даде подобен тон в медиите. Споменавам ги, защото според мен на положителните примери в общественото пространство следва да се обръща внимание и на второ място, поради това, че по-нататък ще имам нужда от някои тези споделени от Сашо Дончев за изясняване на понятията, като - капитализъм, пазарен капитализъм, неолиберализъм и връзката между частното и общото, и различните харакеристики на последните, поради които нерядко те влизат в противоречие.
1. Здравеопазването
Проблемите с финансирането на здравната система не са от вчера и както изглежда не се вижда тяхното решаване в близко време. От гледна точка на капитализма има няколко възможности за здравеопазване.
Супер капиталистическата е да няма изобщо държавна намеса в здравеопазването, да няма задължителна съпричастност и солидарност, и всеки сам да бере грижа за начините, по които ще гарантира собственото си здраве. Това е така наречената либертарианска гледна точка, според която всеки човек сам взема решения за всичко, което го касае и в резултат от това инкасира всички произтичащи от решенията му ползи и/или вреди. Това е краен, абсолютен капитализъм.
Какво, не ви ли харесва тази концепция? А, ако ви кажа, че в насоящия момент де факто се намираме в точно такава ситуация. Това е ситуация, в която всеки сам се справя с медицинските си проблеми, когато става дума за нещо по-сериозно от порязан пръст. Има обаче и една съществена разлика от чистия либертариански модел и тя е в това, че от една страна всеки се спасява по единично, но от друга страна всеки е принуден към задължителната съпричастност и солидарност, по-характерни за социалистическите идеологии.
Или може би си мислите, че като чинно плащате всеки месец определените ви здравни осигуровки сте осигурени? Не, няма такова нещо. Питайте раково болните, питайте Сашо, който си е плащал осигуровките със същата тази илюзия и за когото онзи ден в понеделник БНТ съобщи, че е починал, защото така наречената здравна система е решила, че от нужните му 170,000 лева за животоспасяващата му операция, може да отпусне само 50,000. Осигурен е бил...
Това е явен пример за "полулибератарианство" - ти си длъжен да плащаш, а държавата ти прибира парите и е свободна да прави, каквото й скимне.
Друг вид капиталистическо решение е това със системата на здравните здрастраховки. По принцип тук имаш избор да плащаш предварително, като идеята е да получиш финансиране в случай на нужда. Вариантите са безкрайно много, като по чисто капиталистически компаниите предлагат големи възможности за избор, било то по отношение на лимита, до който се плаща, било за видове заболявания. Застрахователите си имат статистически модели, по които определят тези неща. Доколкото ми е известно по този начин е организирано финансирането на здравеопазването в Щатите и в Швейцария. В общи линии, ако от една страна е на лице коректна и добре организирана застрахователна система, а от друга хората се отнасят достатъчно отговорно към здравето си, това работи много добре.
Недостатъкът на подобен тип организирано здравеопазване е същитя, като при супер капиталистическия либертариански вариант - ако останеш без пари и спреш да плащаш, оставаш без здравеопазване.
Между другото, това е един от ключовите дефекти на сегашната здравна система в България, що се отнася до частта с финансирането. С други думи прякото обвързване на здравно осигуряване и персонални вноски крие рискове за цялата система в случай на икономически срив и вълна от безработица. Накратко - някой не е мислил, когато е правил българската здравна система.
За по-добра образност на проблема, ще споделя и някои некапиталистически модели на организирано здравеопазване.
Хибриден - хем вменява персонална отговорност на входа на системата, тоест всеки да участва в издържането й с лични вноски на някакъв произволен принцип; хем втората алинея от регламента започва с изреждане на един куп изключения, които следва да не плащат; хем формално е заявено, че за всички ще има; хем за никой няма. Звучи ли познато?
Социалистически модел на здравеопазване
Финансирането се поема изцяло от държавния бюджет и всеки болен получава нужното му лечение. Тук личните ангажименти и отговорности към здравето са сведени до това да отидеш при доктора, когато нещо те заболи. Супер социлистическият варинт включва цялостното финансиране на лечението не само в болнични, а и в домашни условия. Чувал съм преди време, че в Испания било нещо подобно, поне що се отнася до крайната услуга за потребителя. Сега не знам как е.
Изводи, въпроси, тревоги, очаквания и възможни решения
Първият извод, който е базиран на реалните ми наблюдения е, че при всеки от изброените варианти на организирано здравеопазване (изключвам либертарианския модел) - капиталистически, хибридни или социалистически, е за предпочитане на изхода на системата да се подхожда строго капиталистически. Какво имам предвид. Без значение дали на входа на организираната система ще се подходи капиталистически (с лична финансова отговорност и ангажимент) или социалистически (пълно бюджетно финансиране), при всички положения на изхода, а и по веригата трябва да има много строга отчетност за това какво се прави и за какво се плаща. Нещо, което между другото липсва в сегашния български модел и което наред с пробойните на входа е в основата на всички проблеми и причина хора да умират, защото нямало пари. Чисто и просто не трябва да има пробойни. Независимо кой плаща, трябва да следи да няма разхищения, източване и други злоупотреби.
Основен въпрос е - Какъв вид здравна система искаме?
Въпросът е основен и сложен, освен това е идеологически претоварен. Логично е този въпрос да бъде решен със средствата на политиката, за предпочитане със средствата на пряката демокрация, но умно, внимателно и с много мисъл.
Аз лично не мога да се ангажирам с мнение за вида здравна система, която ни е нужда като общество, народ и държава. Не мога да знам от какво имат нужда другите - например ти. Затова ще направя онова, което мога - ще споделя на мен каква здравна система ми е нужна. Съвсем неслучайно споменах, че въпросът е идеологически претоварен. Лично аз изпитвам сериозен вътрешен конфликт, произтичащ от цялостното ми разбиране за свобода на избора и ненамеса на държавата в в него и онова, от което имам нужда като здравна система.
Познаващите ме сигурно ще ахнат, като кажа какъв вид здравеопазване предпочитам за себе си.
Изхождайки от личните си нужди и компетентност, бих избрал хибриден вариант:
- супер социалистически по отношение на финансирането, тоест тотално бюджетно финансиране;
- прагматичен по отношение на оценката на ресурсите, както се подхожда при системите със застраховките;
- либертариански по отношение на избора - да зависи изцяло от мен къде и при кого да търся медицинска помощ;
- строго капиталистически по отношение на управляваните средства, тъй като дори и да е бюджетно финансирата система, тези пари пак ще идват от моя джоб.
Смятам, че изборът ми е рационален и отговаря напълно на онова, за което споменах преди малко - нуждите и компетентността ми. И сега обяснявам.
На първо място - такава система ще ме освободи от прекия ми ангажимент да отделям от личното си време за разправяне с лични вноски. Време, което мога да ползвам за нещо друго. Освен това, тъй като не става въпрос за неотложна потребност, понеже през голяма част от времето не ми трябва здравна помощ, е много веротно да забравям, че имам ангажименти за това, което естествено ще затормози и самата система. Тези грижи и проблеми отпадат при варианта на бюджетно финансиране. Предпочитам да ми вземат тези 20, 50 или 100 лева от преките данъци или от ДДС-то, когато пазарувам, пред, знаете за какво говоря.
На второ масто - Ще се чувствам по-добре, ако не се налага да плащам директно с вече влезлите в джоба ми пари. По-добре е индиректно от събраните, както споменах данъци.
На трето място - медицински некомпетентен съм. Както повечето от вас, предполагам. Мога да имам мнение за системата на здравеопазване изхождайки от нуждите си, житейския си опит и някаква компетентност в да речем икономическата сфера, но от гледна точка на медицината съм кръгла нула. Нито мога да предвидя вероятността от какво ще се разболея, нито съм наясно каква е цената на съответното лечение, изобщо не мога да взема адекватно решение базирано на някакво обективно знание, така както решавам за един куп други неща. Затова предпочитам система, за която така или иначе да плащам, за предпочитане да не се налага да я ползвам, въпреки дадените пари, но която да ми гарантира най-оптималното лечение, ако се наложи.
Но както казах, това е моето виждане за вида система на организирано здравеопазване. Какво точно ще бъде, това следва да бъде решено по споменатия по-горе начин. При всички положения промяна на здравеопазването е нужна, защото сегашното не работи.
Това е. Текстът стана прекалено дълъг и мисля тук да сложа точка за момента, а с песниите, банките и политиката да продължим в някой от следващите дни. Надявам се, ако случайно сте стигнали до това място, прочетеното да ви е било полезно или поне да ви е накарало да се замислите.
вторник, 8 юли 2014 г.
Фабриката за франкенщайни не може да е рентабилна
А и по правило чудовищата винаги се обръщат срещу създателите си. Винаги става така и колкото онзи да пищи и вика, всички гледат и доволно потриват ръце.
В България, както си му е реда, всичко се случва под формата на гротеска, пък била тя и съвсем не безобидна. Сигурно само тук един и същи може да бъде едновременно и чудовище, и създател на такова. Като резултат се нагледахме на всевъзможни недоразумения, като: чудовище банкер, чудовище политик и медиен дерибей, както и общото им изчадие - политик 2.0.
Ето например, когато другата банка беше подложена на атака, всички вкупом се спуснаха да помагат. И ЕС каза - "може", и държавата каза - "искам", и банкерите казаха, че вече работят по въпроса. А, когато банката-чудовище го отнесе, всички стояха и сучеха мустаци. Мустаци - хаха. Нищо чудно. Банковият пазар у нас е, колкото на един парижки район или по-малък, а банките са повече от тридесет. Всеки се бори за място под слънцето, но всички са наясно за границите, които не бива да бъдат прекрачвани. Което не може да се каже за мустакатото.
И понеже крушката си има опашка, драмите на чудовищата в едно с техните банки, партии и телевизии беше преизвествна. Мигът, в който мустакатото поиска безграничен достъп до масивите на ЕСГРАОН, предопредели съдбата му. Ако обаче беше успял да пласира първото си недоносче в структурите на държавна сигурност, най-вероятно щеше да се сдобие с всичко нужно му без никой да разбере. За щастие не им се получи и то благодарение на всички нас, които казахме НЕ. Нали помните миналото лято. Дадоха заден за има-няма ден.
Но да се върна на ситуацията. Напълно нелепо е ти да се опитваш да правиш банков бизнес, медиен бизнес или политика в една лимитирана среда, в конкуренция с всички останали на пазара и в същото време някакви изчадия по обичайния за тях извратен начин да се домогват до значителни части от без друго ограничената среда. Съществуването на подобен род субекти е нетърпимо за всеки що-годе нормален участник в някоя от споменатите сфери. Няма нищо случайно, че никой не пожела да помогне на единия, когато банката му закъса, и на другия, когато му щурмуваха телевизията. Засега само политиците се очертават, като трайно невменяеми и си позволяват да влизат в диалози с едно явно недоразумение.
В България, както си му е реда, всичко се случва под формата на гротеска, пък била тя и съвсем не безобидна. Сигурно само тук един и същи може да бъде едновременно и чудовище, и създател на такова. Като резултат се нагледахме на всевъзможни недоразумения, като: чудовище банкер, чудовище политик и медиен дерибей, както и общото им изчадие - политик 2.0.
Ето например, когато другата банка беше подложена на атака, всички вкупом се спуснаха да помагат. И ЕС каза - "може", и държавата каза - "искам", и банкерите казаха, че вече работят по въпроса. А, когато банката-чудовище го отнесе, всички стояха и сучеха мустаци. Мустаци - хаха. Нищо чудно. Банковият пазар у нас е, колкото на един парижки район или по-малък, а банките са повече от тридесет. Всеки се бори за място под слънцето, но всички са наясно за границите, които не бива да бъдат прекрачвани. Което не може да се каже за мустакатото.
И понеже крушката си има опашка, драмите на чудовищата в едно с техните банки, партии и телевизии беше преизвествна. Мигът, в който мустакатото поиска безграничен достъп до масивите на ЕСГРАОН, предопредели съдбата му. Ако обаче беше успял да пласира първото си недоносче в структурите на държавна сигурност, най-вероятно щеше да се сдобие с всичко нужно му без никой да разбере. За щастие не им се получи и то благодарение на всички нас, които казахме НЕ. Нали помните миналото лято. Дадоха заден за има-няма ден.
Но да се върна на ситуацията. Напълно нелепо е ти да се опитваш да правиш банков бизнес, медиен бизнес или политика в една лимитирана среда, в конкуренция с всички останали на пазара и в същото време някакви изчадия по обичайния за тях извратен начин да се домогват до значителни части от без друго ограничената среда. Съществуването на подобен род субекти е нетърпимо за всеки що-годе нормален участник в някоя от споменатите сфери. Няма нищо случайно, че никой не пожела да помогне на единия, когато банката му закъса, и на другия, когато му щурмуваха телевизията. Засега само политиците се очертават, като трайно невменяеми и си позволяват да влизат в диалози с едно явно недоразумение.
четвъртък, 3 юли 2014 г.
Колективистични блянове в европейска България
Имате ли пейка пред блока?
Дано да нямате, но сигурно някой е сложил. Пред моя блок има цели две. Общината ги наслага за по-предишните местни избори и все още не са изгнили. Пред блока на сестра ми също сложиха и там веднага си ги лакираха, а при нас - не. Каква безотноворност. За щастие никой не ги ползва, но през няколко входа съвсем не е така. Там сами си бяха направили. От двете страни на пътеката към входа имат пейки и вечер, след работа настава стълпотворение. Не, не са мигани, както може би си мислите. Е, има и някой друг за цвят, но основно са представители на работническо-селския възторг. Социализират се.
Гледката на лупещите семки, пукащите бири и да - бистрещите лични и обществени драми бачкатори, вероятно би предизвикала небивал възторг у всеки представител на лявата интелектуална мисъл. Да мине и да възкликне - "О, каква социализация! О, каква колективизация!", а след няколко минути да отпраши, чувайки за пореден път нечленоразделното - "Тоапаквогледа". Левите интелектуалци си падат по колективизация и социализация. Те по начало обичат да мислят за другите. Та така и пред моя блок се озовахме с пейки за социализиране и колективизиране. За щастие никой не ги ползва.
Може би сте обърнали внимание вечер прибирайки се от работа, как има определени места, основно жилищни блокове, пред които гъмжи от народ и такива, пред които няма жива душа. Загледайте се някой път и ще видите, че събиращите се са нискокачествен човешки материал. Отдавна имах желанието да споделя за колективистичния феномен на съвременните жилищни комплекси и природата на главните действащи лица, но изпитвах известно притеснение да не засегна някой. Наскоро обаче си дадох сметка, че социализиращата се пред входовете сган, най-вероятно никога няма да прочете тези редове. Примитивите предпочитат да седят физически рамо до рамо, да се ръгат с лакти и да си дуднят лице в лице, пред това да обикалят в нета. Така че съм спокоен, няма да ме бият (смех).
Примитивният, нискоинтелигентният и екстровертният селяк, са хора предпочитащи близкия контакт. Искат да те хващат за ръцете, да ти дишат в лицето - така се чувстват комфортно. И имам чувството, че такава склонност имат преобладаващата част от хората по тия земи. Нищо чудно, че в България е много трудно да свършиш някаква работа без да се налага да се офлянкваш с някой лично - очи в очи. Било да купиш или продадеш нещо, или в отношенията с видовете администрации. Просто хората така предпочитат... да се социализират.
Електронно правителство ли? Или електронно гласуване? Не, не е за нашего брата това. Друго си е да иде там и да се нареди на опашката, да подуши некъпания задник на тоя пред него, после да отстъпи леко назад и когато не нагази, да ти се извини - "Опа!". Друго си е.
Виждаме го всеки ден. Предполагам и съм почти сигурен, че ще разберете отвращението ми към тия нагласи и привички. Сигурен съм, не за друго, а за това, че бидейки тук във виртуалната реалност, със сигурност не сте на пейката отвън. За което, между другото ви свалям шапка. В крайна сметка тук също се социализираме, но го правим далеч по-качествено и широкоскроено, и в същото време не навлизаме в личното пространство на другия. Нали?
Това, за което разказвам ме отвращава. Явлението ми е противно и отблъскавщо. Случвало ми се е, предполагам на всеки се е случвало поне веднъж, да ме пита някой - "Ти за нещо повече ли се имаш?". В този случай без никакво съменение мога да кажа, че не само се имам за нещо повече от цървулите по входните пейки, а със сигурност съм повече от тях.
Но в крайна сметка не отвращението ми от вече случилото се е главното, което ме накара да разкажа за това. Друго е - нещото, което левите интелектуалци щедро искат да ни осигурят, дори и ако ние не щем. Тази сутрин видях реклама по телевизията и написах на стената си във фейсбук:
Дано да нямате, но сигурно някой е сложил. Пред моя блок има цели две. Общината ги наслага за по-предишните местни избори и все още не са изгнили. Пред блока на сестра ми също сложиха и там веднага си ги лакираха, а при нас - не. Каква безотноворност. За щастие никой не ги ползва, но през няколко входа съвсем не е така. Там сами си бяха направили. От двете страни на пътеката към входа имат пейки и вечер, след работа настава стълпотворение. Не, не са мигани, както може би си мислите. Е, има и някой друг за цвят, но основно са представители на работническо-селския възторг. Социализират се.
Гледката на лупещите семки, пукащите бири и да - бистрещите лични и обществени драми бачкатори, вероятно би предизвикала небивал възторг у всеки представител на лявата интелектуална мисъл. Да мине и да възкликне - "О, каква социализация! О, каква колективизация!", а след няколко минути да отпраши, чувайки за пореден път нечленоразделното - "Тоапаквогледа". Левите интелектуалци си падат по колективизация и социализация. Те по начало обичат да мислят за другите. Та така и пред моя блок се озовахме с пейки за социализиране и колективизиране. За щастие никой не ги ползва.
Може би сте обърнали внимание вечер прибирайки се от работа, как има определени места, основно жилищни блокове, пред които гъмжи от народ и такива, пред които няма жива душа. Загледайте се някой път и ще видите, че събиращите се са нискокачествен човешки материал. Отдавна имах желанието да споделя за колективистичния феномен на съвременните жилищни комплекси и природата на главните действащи лица, но изпитвах известно притеснение да не засегна някой. Наскоро обаче си дадох сметка, че социализиращата се пред входовете сган, най-вероятно никога няма да прочете тези редове. Примитивите предпочитат да седят физически рамо до рамо, да се ръгат с лакти и да си дуднят лице в лице, пред това да обикалят в нета. Така че съм спокоен, няма да ме бият (смех).
Примитивният, нискоинтелигентният и екстровертният селяк, са хора предпочитащи близкия контакт. Искат да те хващат за ръцете, да ти дишат в лицето - така се чувстват комфортно. И имам чувството, че такава склонност имат преобладаващата част от хората по тия земи. Нищо чудно, че в България е много трудно да свършиш някаква работа без да се налага да се офлянкваш с някой лично - очи в очи. Било да купиш или продадеш нещо, или в отношенията с видовете администрации. Просто хората така предпочитат... да се социализират.
Електронно правителство ли? Или електронно гласуване? Не, не е за нашего брата това. Друго си е да иде там и да се нареди на опашката, да подуши некъпания задник на тоя пред него, после да отстъпи леко назад и когато не нагази, да ти се извини - "Опа!". Друго си е.
Виждаме го всеки ден. Предполагам и съм почти сигурен, че ще разберете отвращението ми към тия нагласи и привички. Сигурен съм, не за друго, а за това, че бидейки тук във виртуалната реалност, със сигурност не сте на пейката отвън. За което, между другото ви свалям шапка. В крайна сметка тук също се социализираме, но го правим далеч по-качествено и широкоскроено, и в същото време не навлизаме в личното пространство на другия. Нали?
Това, за което разказвам ме отвращава. Явлението ми е противно и отблъскавщо. Случвало ми се е, предполагам на всеки се е случвало поне веднъж, да ме пита някой - "Ти за нещо повече ли се имаш?". В този случай без никакво съменение мога да кажа, че не само се имам за нещо повече от цървулите по входните пейки, а със сигурност съм повече от тях.
Но в крайна сметка не отвращението ми от вече случилото се е главното, което ме накара да разкажа за това. Друго е - нещото, което левите интелектуалци щедро искат да ни осигурят, дори и ако ние не щем. Тази сутрин видях реклама по телевизията и написах на стената си във фейсбук:
"Добре де, мечтата им е да социализират и колективизират - това го разбирам. Не по същество, а че така или иначе им е мечта. Онова, което не разбирам е, защо трябва да пилеят парите по програма "Развитие на човешките ресурси", за да го правят, че на всичкото отгоре го и рекламират по телевизията."Става дума за неистовото желание да принудят и децата към същото с почти насилственото целодневно присъствие в училище. Искат го и сега са им паднали парички да го сторят. А дали искаме, а дали децата искат... За титаните на лявата интелектуална мисъл, това е без никакво значение.
Абонамент за:
Публикации (Atom)