Да се казва, че едните са добри, защото другите са лоши, е като да се каже, че свинските говна са вкусни, защото кравешките са отвратителни.

сряда, 16 септември 2015 г.

Ние и бежанския наплив

В обществото няма консенсус по въпроса. Това е странно, тъй като бежанци тук никога не са липсвали и би следвало народ и държава да са изградили някаква стратегия към процеса, но не са. За последните стотина години е имало цяла поредица от бежански вълни към страната ни и би трябвало да приемаме това за нормално или поне човешки, доколкото ни е възможно. Ще припомня, че тук са идвали всякакви - арменци от Турция, българи от Турция, Гърция и Югославия, гърци след гражданската война, сърби през втората световна, българи от Румъния. Повечето от тези хора са останали тук за постоянно и повечето от тях са били посрещани остро, дори и онези от тях, които са българи, въпреки всеобщия плакатен патриотизъм. Основанията са били различни - ще ни вземат мястото, ще ни вземат работата, ще ни претопят и така нататък. Което виждаме днес, като отношение към бежанци и имигранти, е вече било. Общо-взето няма нищо ново под родното слънце, но има и добри примери, колкото и да са редки.

В селото на бабите и дядовците ми в северозападната част на България има един такъв добър пример. Странно, нали - добър пример от северозапада. Обаче има. Част от селото носи неформалното име "бежанците", така му казват местните. Преди там е било общинска мера или някаква пустееща земя, но когато по време на войната дошли сърбите, бягайки от неволите си с немските окупатори, тук ги посрещнали подобаващо. Не зная дали е имало някаква държавна политика по въпроса през ония години, но селяните са решили нещата на общинско ниво. Дали им място да си построят домове, където да живеят, записали децата им на училище, дали им и по 30 или 35 декара от общинската земя, за да могат да се препитават. Било е в началото на 40-те. Ония хора тогава избягали от немците за малко, но в последствие някои от тях останали тук за постоянно. Днес те са наши съседи, приятели и дори роднини. Така се е случило, колкото и невероятно да изглежда.

Частният случай, за който разказах, ми дава основание да мисля, че ЕС и в частност България може да се справи с проблема, при това по най-високите стандарти за хуманност и т.н.. Оптимист не съм, но знам, че е възможно. Смятам, че щом едно село от най-пропадналия район на ЕС е могло преди седемдесет и пет години, то е по силите на всички останали. Примерът го има.

Не искам някой да ме разбере погрешно. Изобщо не си затварям очите пред потенциалните рискове и проблеми. Лошите хипотези са съвсем реални, но са само хипотези в крайна сметка. Смятам, че от казаното до момента е станало ясно отношението ми към въпроса. Честно да си призная, много се дразня от експлоатирането на хорските страхове - от ислямизация, от тероризъм, от болести, от какво ли не. Да, има рискове. Дразнят ме и спекулациите с вида и качеството на бежанците и имигрантите. Вчера видях някаква публикация, която схематично показваше, че ако правилно помня, някъде към 75% от мигриращите на запад са мъже. И се почва едно - терористи са, къде са им жените и децата и така нататък. Моля ви, не злоупотребявайте. Тия хора са живели някъде, имали са дом, работа, семейство и не са тръгнали за кеф. Няма как сред тях да няма и гнили ябълки, но общия случай не е такъв. А относно жените и децата им, те са в околните на Сирия държави - Ливан, Йордания и Турция, където чакат или войната да свърши, за да се върнат по домовете си, или мъжете им да уредят заселване на друго място. Нормално е мъжете им да са първите, които отиват на запад, където да изкарват пари и да издържат семействата си или да опитат да се установят, ако войната се проточи. Това са нормални неща.

Моля ви да мислите. Мислете за това, как вие бихте постъпили в подобно положение и ще разберете за какво говоря.

сряда, 2 септември 2015 г.

Детски спомени от зрелия социализъм - Когато се плетеше мрежата

Лятото. Ваканция. Както винаги се отърваха от мен, като ме изритаха да вървя на село. Беше 1987 година. На село беше тъпо. Гледат на криво, че спиш до късно, юркат те да ходиш до магазина, да носиш вода на стоката или да правиш нещо в градината. Онова лято не правеше изключение и всичко си вървеше по обичайния банален начин, докато един ден оградата ни със съседния двор напълно се разпадна. Беше стара дървена тарба, от тънки и не особено качествени дъсчици, но си стоеше там, откакто се помнех. Е, дойде й времето. Просто рухна. Съседното място граничеше с улицата по дългата си част и не беше заградено. Още същият ден из двора ни започнаха да се разхождат селските псета и решихме, че спешно трябва да вдигнем нова ограда. С дедо се качихме на колелетата и отидохме до магазина в горната част на селото - на три-четири километра от нас. Идеята беше да купуваме мрежа. Да видим колко струва и има ли изобщо. Оказа се, че няма. След седмица отидохме пак - пак нямаше. Тогава артикулът "Няма" беше много разпространен. И дъски нямаше. После по телефона търсиха в града и в други градове, но мрежа все така нямаше. Стана ни ясно, че работата няма да стане, а кучетата все така упорито влизаха и газеха градината. Тогава с дедо мислихме, мислихме и отидохме до дедо Първан, който беше железар в стопанството. От него взехме някакъв примитивен уред, който се оказа навивачка за правене на мрежа. Ръчна, разбира се, още от времето, когато са заграждали ТКЗС-то. Машинката беше кофти, а шаблона за квадратите на мрежата - тесен, което значеше, че доста щяхме да си поиграем. Естествено мрежата се прави от тел и пак опряхме до процедурата с ходенето до магазина, въртенето на телефона и т.н.. Този път всичко приключи бързо. Като разбра, че ще купи тел, ама друг път, дедо се принуди да посегне на дълбоките резерви. От гредите на сушината измъкнахме две топчета тел, която се оказа, че е купувана някъде през 70-те. Беше леко поръждавяла отгоре, иначе си беше годна. Малко тънка, но ставаше. Питах защо са я купували, като не им е трябвала. Дедо каза, че я е купил, щото е видял, че има и не се знаело кога може да му потрябва. По онова време си спомням, че моите често купуваха разни неща, без да им трябват и ги складираха по шкафове, ъгли и килери. Така беше и върху гредите на старата сушина. Какво ли нямаше там - стари капли за колелета, верно с по някоя скъсана спица, но при нужда ще свършат работа. Имаше какво ли още не. Все неща, които не се намират, когато ти трябват. Както и да е, оправихме уреда за плетене на мрежа и се започна. Сутрин станем, оправим това-онова и въртим, докато стане време за обед. Следобед пак така два-три часа. Беше мъчна работа. Хем мудна, хем изморителна, хем мръсна. Понеже телчицата ни беше хванала ръжда по повърхността, се налагаше да я мажем с машинно масло, за да не качи. И така ден след ден. Отне ни към две седмици да оплетем трийсет метра. Така почти месец, след като старата дървена ограда падна, ние успяхме да сложим новата. А беше нормално да го направим още същия ден, но така ставаха нещата тогава.