131

От първата седмица на годината си пролича, че държавата не функционира със света. Започнахме с транспортен хаос и калпава организация. Това е на повърхността, а какво има по-надолу можем само да предполагаме. Онова, в което малцина се съмняват е, че ще минем без поредната порция от трудности, най-вече икономически и под формата на извращения.
Започна се с вестта за прехвърляне на собственост от общините към гражданите. На собственост и на ангажименти по обгрижване на ничията зема в околоблоковите пространства и тротоарите. Досега грижата за тротоарите пак се падаше на живеещите до тях, като държавата ги задължаваше да ринат снега през зимата и ги глобяваше, когато не го правят. Вече всеки ще може да си отдъхне, че чисти своята собственост. Смех. Мнозина биха ми възразили, че не е "смех", но на мен ми е смешно. Смешно е това, че се случва всичко, за което целокупния български народ бленува от много години. Искахме да ни бъде подредено, дисциплинирано и чистичко. Сега ни подреждат, дисциплинират и карат да чистим. Смех е отвсякъде.
Другото, за което народа си мечтае също е на път да се сбъдне - по-богатите да плащат повече данъци. След прехвърлянето на собствеността от общините на гражданите, всеки собственик на апартамент, къща или парцел в рамките на населените места ще стане по-състоятелен (смех). Който има ще плаща.
Изобщо темата за околоблоковите пространства и тротоарите сполучливо отразява нагласата на по-активната част от целокупния български народ. Страничен наблюдател би се объркал, като чуе, че българинът изпитва неприязън към демократичната организация на обществения живот и към политическата си класа, след като види, че се случва точно онова, за което хората казват, че биха искали да се случи - да има ред, да има закони, да се пазват, държавата да глобява и наказва нарушителите, по-заможните да плащат повече данъци. Някой външен наистина би се объркал, но ние не. Ние си знаем най-добре.
Покрай предстоящото "оземляване", освен вероятното повишаване на имотните данъци възникват и други въпроси. Например ще можем ли да изполваме подарената земя за да изкараме нещо от нея. Оказва се, че няма да можем. Държавата не дава. Значи, ако някой иска да ползва подарения му тротоар или междублоково сметище, ще трябва да плати я тротоарно право, а някой патентен данък или нещо такова. Който иска да печели ще си плаща. За по-богатите повече, за тия дето мечтаят да са по-богати - предварително (смех).
Та така, годината се очертава да бъде интересна, досущ като в проклятието да живееш в интересни времена. Някои имат интереси, други се радват да им бъде интересно.
Като споменах интересното се сетих, че и по икономическите въпроси се очертават доста емоции. След като края на кризата беше обявяван многократно, но се оказа, че вестта е силно преувеличена с това се приключи. На думи, иначе обстановката е форсмажорна и не е ясно от кой ръкав ще изскочи поредния заек. Засега изглежда драмата със съдбата на еврото се е поуталожила, но да не бързаме с овациите. Тия дни мина новината за рекордно доброто положение в Германия - над петдесет процента работещо население. Нещо небивало за федералната република. Няколко дни след това дойде вестта, че в Испания са го закършили здраво. А още не е уреден статута на Гърция. Не ми се мисли какво ще стане, ако още някоя държава от еврозоната или от съюза вземе да издиша. Кандидати в никой случай не липсват. Като започнем от балтийските тигри, минем през Чехия и Словакия, и свършим с деклариращата цветущо здраве Германия. Унгария вече започна да изпуска въздух, така че годината определено ще бъде много интересна. Дано опасенията ми не се сбъднат, въпреки че не са малко европейските държави, чиито икономики се крепят основно на износа. Държави като споменатите вече Германия, балтийските, Чехия, Словакия. Досегашният опит показва, че еврото едва оцелява при минимални сътресения, каквото е гръцкото. Евентуално валутата би могла да понесе още един срив в някоя от малките икономики, но какво ще стане в случай на спад в немския износ. Фактите са безпощадни и каквото се случи, то определено ще ни повлече при сегашната обвързаност на страната ни с еврото. Вероятно покрай празниците повечето хора са проспали, но за периода 8 декември 2011 - 8 януари 2012 година левът е загубил седем стотинки от стойността си спрямо долара - от 1,45 до 1,52 лева за долар. Като прибавим и това, че дела на износа спрямо БВП е значителен, перспективата се очертава като много интересна и никак не добра.
Имайки предвид даденостите малко се тревожа, че годината ще бъде най-тежката от началото на кризата до този момент. За да отлепим от дъното, а не тепърва да откриваме нови дълбини, на нас като държава ни е нужен икономически растеж. Деликатността на перспективата идва от прекомерната зависимост между растежа и износа. Осезаем ръст в износа може да очакваме едва, когато държавите, за които изнася българкста икономика тръгнат нагоре. Тоест, при сегашното развитие на българската икономика се получва първо другите, ние след тях.
Една от възможностите за ръст е в това да се търси развитие на потреблението вътре в страната. Ставало е дума вече, че за целта са нужни средства в широк кръг потребители - платежоспособни купувачи, каквито в страната има някъде между двеста и триста хиляди души. В същото време статистиката отчита, че над милион и половина българи са бедни и живеят с под 200 лева на месец. Социално и икономическо структуриране, което изцяло е резултат от ниската цена на труда. Ако има резерви за развитие, то те несъмнено са в тази посока и от там може да се задвижи икономиката - по линия на вътршното потребление.
Държавна политика за това липсва не от днес или вчера, просто такава никога не е имало на задоволително и даващо резултати ниво. Опити са правени без резултат, главно за субсидиране на заетост и от тази година правителството ограничава въпросните програми. Крайно време беше, но пак продължава да няма политика по отношение цената на труда. Един от начините да се постигне траен ефект е, чрез манипулиране на трудовия пазар, за каквото няма индикации, че се предвижда.
Един от моите пруиятели във фейсбук преди време беше дал много хубав пример за производителност на труда - мъжка подстрижка у нас и в Австрия. Берберинът и тук, и в Австрия върши едно и също, но австриецът е десет пъти по-производителен. За същата работа ще вземе десет пъти повече. За това говорим. У нас това е немислимо, защото хората продават труда си евтино и не биха могли да платят цената, която ще плати един австриец. Иначе и двамата работят едно и също, за едно и също време.
Държавата има не малко за вършене, ако случайно някой се сети, че има такава нужда.
Така или иначе най-близкия пазар за българската икономика е този тук, но само при положение, че е платежоспособен. В известен смисъл възниква противоречие между прекия частен интерес в и общия, в това число и непрекия частен. Май го казах прекалено замотано.
Ето за какво става дума.
Един представител на бизнеса без значение дали е много дребен или едра риба, от една страна има интерес да разполага насреща си с голям брой платежоспособни купувачи, но от дуга страна има и много силен интерес да плаща малкко за труда на наетите от него хора. Всъщност това са купувачите.
Според мен е нужно да се наблегне на работа в посока увеличаване цената на труда, защото това е много важно за обема на производството, за обема на вътрешния пазар и за стабилността на икономиката. Ако вземем за пример икономиките на Великобритания, Франция или САЩ ще видим, че при тях зависимостта от внос-износа е много по-малка от тази при нас или в Германия. Особено изразено е това в САЩ, но Великобритания и Франция са на същата вълна. Икономиките на тези страни са сред десетте най-развити. Те произвеждат страшно много продукт и сами консумират огромната част от него. При тях основните пазари са вътрешните, износа е поддържащ, а вноса е на суровини и продукти, които не е възможно да бъдат произведени на място. Това е правилната структура за една икономика. Тези икомомики в много по-голяма степен са си самодостатъчни и много по-малко звисими от състоянието в другите страни. Който се интересува, може да погледне за повече подробности статистическите данни на Световната банка.

Затова казвам, че у нас има поле за развитие, но трябва някой да даде посоката и икономиката да тръгне. Да се надяваме, че управниците ще се сетят да работят в тази посока. Важността на цената на труда е особено голяма и никога не е прекалено рано да се почнат действия за нейното повишаване. Никога не е и прекалено късно да се направи.