Българите са бедни, защото продават евтино своите труд и продукт. Онези, които разчитат за прехраната си, като продават своя труд, го продават евтино, дори на безценица. Бизнесът от своя страна прави същото с продукта си. Разбираемо е - нископлатения продавач на труд не е в състояние да плаща за скъп продукт. Тук сакралната мантра за търсенето и предлагането се дъни, не работи. Не е да няма търсене, нито липсва предлагане, обаче...
Всички търсят стоки и услуги, храни и напитки, коли и климатици, обаче...
Като нямат пари, какво да търсят толкова - търсят според наличните в джоба. С други думи, котира се само евтиното.
Това е в страната.
На външния пазар българите страдат от болестта на Максуел.
В биографичния филм за Робърт Максуел, героят се гневи на поредния си неуспех и казва, че всичко, което купи автоматично губи пет процента от цената си, докато, ако същото бъде купено от Рупърт Мърдок, това добавя пет процента отгоре...
Идентично е положението с българското на международния пазар. При равни други условия едно българско нещо може да се продаде единствено, ако цената му е по-ниска. Един и същи продукт, стока, услуга, знание, умение и каквото и да било, ако носи клеймото "Произведено в България" автоматично губи част от продажната си цена. Абсолютно еднаква стока, опакована в немска опаковка не само се продава с пъти повече, но и продажната й цена е по-висока.
С едно изречение - бедни сме, защото сме слаби търговци с калпава репутация.
Дългото обяснение започва с липсата на развити местни пазари за каквото и да било и свършва....
Показват се публикациите с етикет Компании. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Компании. Показване на всички публикации
понеделник, 7 януари 2013 г.
събота, 4 август 2012 г.
Въпрос за тесни специалисти
Криза е. Всеки мрънка, че е на крачка от фалита. Някои вече са фалирали, а други са фалирали, но още не го знаят. Започването на нов бизнес е почти немислимо в тези условия, а запазването на вече съществуващия е предизвикателство. Фирмите се лутат в търсене на изход. Мнозина няма да оцелеят, а малкото, които знаят какво да правят не само ще преживеят кризата, но ще излезнат от нея по-силни... Стига да знаят какво да правят.
Типичният казус е малка производствена компания.
- служители - от 1 до 10;
- производство - лимитиран от производствените мощности обем, между 20 и 30 артикула;
- пазар - ограничен брой постоянни клиенти.
Пазарът се е свил от кризата и продажбите са паднали. Какво следва оттук-нататък?
В тази примерна ситуация се намират повече от половината малки фирми и не малко от средните предприятия.
Типичният казус е малка производствена компания.
- служители - от 1 до 10;
- производство - лимитиран от производствените мощности обем, между 20 и 30 артикула;
- пазар - ограничен брой постоянни клиенти.
Пазарът се е свил от кризата и продажбите са паднали. Какво следва оттук-нататък?
В тази примерна ситуация се намират повече от половината малки фирми и не малко от средните предприятия.
сряда, 11 април 2012 г.
Има надежда (170)
Малката заразказва какъв бизнес план има. Естествено, тя не знае какво е бизнес план, защото е само на шест и половина, обаче разказаното си е план, при това добре обмислен, все едно не е на шестгодишно хлапенце, а е дело на добър маркетингов специалист с няколко години практика.
На фона на всички заявявани стратегии за възможностите пред младите хора с идеи, съм решил да насоча детето към чуждоезиково обучение, за да може, когато настъпи момента, да емигрира и да реализира идеите си.
На фона на всички заявявани стратегии за възможностите пред младите хора с идеи, съм решил да насоча детето към чуждоезиково обучение, за да може, когато настъпи момента, да емигрира и да реализира идеите си.
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
072
Време е да си доизкажа думата за дипломите на макроикономистите и лошо скалъпената им теза за технологиите, като панацея за висок жизнен стандарт. На пръв поглед всичко изглежда много достоверно, а като се прибавят и нагледните успехи на някои държави от северозападната част на Европа, Северна Америка и Япония, тогава логиката става съвсем непоклатима. Щеше да е хубаво, ако беше и вярна, но не е.
Всъщност цялата история е изсмукана от палците, а заключенията са чисто и просто напаснати към безспорните факти.
Факт е например, че САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Франция и още няколко държави имат всичко, което да се впише в една изглеждаща завършено логическа последователност. Тези страни създават, купуват и използват масово високи технологии в най-различни сфери. Освен това произвеждат много и вискокачествена продукция, голяма част, от която консумират сами или обменят основно помежду си. Имат и изключително висок жизнен стандарт, много над средния за света и десетки пъти над онзи в миризливите държавици от третия свят. Казано накратко, голям брой от хората в тези страни имат достатъчно пари, че да могат да си позволят потреблението на големи количества с високо качество от редица продукти и услуги.
За масовият макроикономист всичко това е следствие от развитието и приложението на технологиите, от които идват големите обеми на произвеждана, продавана и купувана продукция, а така също големите заплати и високия стандарт.
Както вече казах, това не е така.
Технологията не е "А-то", а "Я-то" в тази поредица от взаимно свързани елементи, тя е финалния компонент в уравнението на високия жизнен стандарт. Ето в какво се състои всичко.
В прединдустриална Европа хората започнали да вкарват технологии в производствения процес. Всяка от дейностите, в които навлизали технологии била възможна и без тях. Работата се вършела ръчно от хората, а бизнесмените им плащали за труда. В действителност не нуждата от повече производство, а високите разходи за труд довели до въвеждане на технологиите в употреба. Всичко е въпрос на калкулация и винаги, когато сметката показвала, че дадена машина ще се изплати в кратък срок от спестените за заплати пари, собствениците вкарвали съответните технологични подобрения. Така със същият разход за работна заплата можели да произвеждат много повече, а в случай, че бил достигнат максимума, който може да се реализира на пазара, излишните хора били уволнявани.
Важна особеност е, че заплащането на хората не се повлиявало от вкарването на технология и повишената производителност. Заплатата им си остава непроменена, което от своя страна оборва друг от митовете на макроикономистите, а именно, че технологиите се отразяват върху размера на заплащането. В общи линии твърдението, че ако произвеждаме повече, ще получаваме по-големи заплати е валидно само в случаите, когато е налице производство за собствена сметка или иначе казано парите отиват при онзи, който държи капиталите.
Типичен пример е ситуация, в която дребен занаятчия или едноличен търговец произвежда определен вид продукция ръчно, заедно с един нает работник. Когато вкара технология и увеличи производството си, той ще получава много повече, но това не се отнася за наетия. Технологията и ръста на продукцията не се отнася за него - може с машината да произвежда десетократно повече, но собсвеника не би му дал и стотинка отгоре, защото не е инвестирал за да му подобрява битовия статус, а го е направил за себе си.
Споменатият пример е добър, но той не може да обясни случващото се в наши дни и объркването от страна на макроикономистите по отношение приноса на технологиите за високия жизнен стандарт. Още повече, че в самото начало на индустриализацията общият стандарт е бил кошмарно нисък. Примерът не може да обясни и как се е стигнало до промяна на ситуацията само за няколко века, а така също не дава отговор на въпроса, защо в едни страни има високи технологии и много висок стандарт, същевременно има някакви държави с някакви технологии и някакъв стандарт, а има и такива, които в същия този момент стриват зърното ръчно за да си направят хляб и живеят с 20 долара на месец или по-малко. Но все пак обяснение има и точно то прави недействителен модела на макроикономистите, според който високите технологии са първопричината за високия стандарт. Всъщност е точно обратно.
Високите заплати са причината да се вкарват нови и още по-модерни технологии. Мотивацията да се създават и въвеждат в употреба нови технологии е абсолютно същата, каквато е била, когато е тръгнала индустриализацията. Целта е не просто да ссе гони по-високо ниво на качеството, а да се снижи максимално разхода за труд. В този смисъл качествените подобрения са косвен ефект от стремежа за свиване на разходите за труд. Цената, която индустрията и икономиката като цяло плаща за труд, е причината да се използват високи технологии. Именно поради високата цена на труда се случва всичко и точно поради тази причина в страните, където е най-скъпо да се наеме трудова сила, са и най-широко разпространени технологиите. За качественото измерение вече стана дума.
Но все още не се е появило обяснението за голямото разминаване и как така става, че в едни държави разходите за труд са огромни, та се налага да развиват технологиите си, а на други места хората работят буквално за жълти стотинки и поради това употребата на технология е абсолютно нерентабилна.
Отговорът на този въпрос е много прост - човешкият фактор.
Част от хората, онези в белите и високотехнологични държави струват повече, отколкото смръдльовците в третия свят. Личната им самооценка е многократно по-висока и чисто и просто отказват да работят за по-малко, отколкото им е нужно за да си осигурят определено качество на живота. На част от населението на тази планета не му е достатъчно да има една коричка за обяд, а иска да има първо, второ и трето, иска да ходи на кино, да има електричество, комуникациии, вътрешна тоалетна, медицинско обслужване, пенсия, да му остава време да се радва на живота. И за капак на всичко хората от развития свят си помагат, като впрягат и неикономически ресурс за да си подсигурят нужното. Ето така се случва високия жизнен стандарт и затова постоянно се разработват нови и по-ефективни технологии.
Високото заплащане движи технологиите, а не обратното, както гласи изсмуканата от палците теза на макроикономистите.
Всъщност цялата история е изсмукана от палците, а заключенията са чисто и просто напаснати към безспорните факти.
Факт е например, че САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Франция и още няколко държави имат всичко, което да се впише в една изглеждаща завършено логическа последователност. Тези страни създават, купуват и използват масово високи технологии в най-различни сфери. Освен това произвеждат много и вискокачествена продукция, голяма част, от която консумират сами или обменят основно помежду си. Имат и изключително висок жизнен стандарт, много над средния за света и десетки пъти над онзи в миризливите държавици от третия свят. Казано накратко, голям брой от хората в тези страни имат достатъчно пари, че да могат да си позволят потреблението на големи количества с високо качество от редица продукти и услуги.
За масовият макроикономист всичко това е следствие от развитието и приложението на технологиите, от които идват големите обеми на произвеждана, продавана и купувана продукция, а така също големите заплати и високия стандарт.
Както вече казах, това не е така.
Технологията не е "А-то", а "Я-то" в тази поредица от взаимно свързани елементи, тя е финалния компонент в уравнението на високия жизнен стандарт. Ето в какво се състои всичко.
В прединдустриална Европа хората започнали да вкарват технологии в производствения процес. Всяка от дейностите, в които навлизали технологии била възможна и без тях. Работата се вършела ръчно от хората, а бизнесмените им плащали за труда. В действителност не нуждата от повече производство, а високите разходи за труд довели до въвеждане на технологиите в употреба. Всичко е въпрос на калкулация и винаги, когато сметката показвала, че дадена машина ще се изплати в кратък срок от спестените за заплати пари, собствениците вкарвали съответните технологични подобрения. Така със същият разход за работна заплата можели да произвеждат много повече, а в случай, че бил достигнат максимума, който може да се реализира на пазара, излишните хора били уволнявани.
Важна особеност е, че заплащането на хората не се повлиявало от вкарването на технология и повишената производителност. Заплатата им си остава непроменена, което от своя страна оборва друг от митовете на макроикономистите, а именно, че технологиите се отразяват върху размера на заплащането. В общи линии твърдението, че ако произвеждаме повече, ще получаваме по-големи заплати е валидно само в случаите, когато е налице производство за собствена сметка или иначе казано парите отиват при онзи, който държи капиталите.
Типичен пример е ситуация, в която дребен занаятчия или едноличен търговец произвежда определен вид продукция ръчно, заедно с един нает работник. Когато вкара технология и увеличи производството си, той ще получава много повече, но това не се отнася за наетия. Технологията и ръста на продукцията не се отнася за него - може с машината да произвежда десетократно повече, но собсвеника не би му дал и стотинка отгоре, защото не е инвестирал за да му подобрява битовия статус, а го е направил за себе си.
Споменатият пример е добър, но той не може да обясни случващото се в наши дни и объркването от страна на макроикономистите по отношение приноса на технологиите за високия жизнен стандарт. Още повече, че в самото начало на индустриализацията общият стандарт е бил кошмарно нисък. Примерът не може да обясни и как се е стигнало до промяна на ситуацията само за няколко века, а така също не дава отговор на въпроса, защо в едни страни има високи технологии и много висок стандарт, същевременно има някакви държави с някакви технологии и някакъв стандарт, а има и такива, които в същия този момент стриват зърното ръчно за да си направят хляб и живеят с 20 долара на месец или по-малко. Но все пак обяснение има и точно то прави недействителен модела на макроикономистите, според който високите технологии са първопричината за високия стандарт. Всъщност е точно обратно.
Високите заплати са причината да се вкарват нови и още по-модерни технологии. Мотивацията да се създават и въвеждат в употреба нови технологии е абсолютно същата, каквато е била, когато е тръгнала индустриализацията. Целта е не просто да ссе гони по-високо ниво на качеството, а да се снижи максимално разхода за труд. В този смисъл качествените подобрения са косвен ефект от стремежа за свиване на разходите за труд. Цената, която индустрията и икономиката като цяло плаща за труд, е причината да се използват високи технологии. Именно поради високата цена на труда се случва всичко и точно поради тази причина в страните, където е най-скъпо да се наеме трудова сила, са и най-широко разпространени технологиите. За качественото измерение вече стана дума.
Но все още не се е появило обяснението за голямото разминаване и как така става, че в едни държави разходите за труд са огромни, та се налага да развиват технологиите си, а на други места хората работят буквално за жълти стотинки и поради това употребата на технология е абсолютно нерентабилна.
Отговорът на този въпрос е много прост - човешкият фактор.
Част от хората, онези в белите и високотехнологични държави струват повече, отколкото смръдльовците в третия свят. Личната им самооценка е многократно по-висока и чисто и просто отказват да работят за по-малко, отколкото им е нужно за да си осигурят определено качество на живота. На част от населението на тази планета не му е достатъчно да има една коричка за обяд, а иска да има първо, второ и трето, иска да ходи на кино, да има електричество, комуникациии, вътрешна тоалетна, медицинско обслужване, пенсия, да му остава време да се радва на живота. И за капак на всичко хората от развития свят си помагат, като впрягат и неикономически ресурс за да си подсигурят нужното. Ето така се случва високия жизнен стандарт и затова постоянно се разработват нови и по-ефективни технологии.
Високото заплащане движи технологиите, а не обратното, както гласи изсмуканата от палците теза на макроикономистите.
неделя, 30 октомври 2011 г.
068
Както споменах вчера, широко разпространеното схващане относно влиянието на високите технологии за повишаване на работната заплата е погрешно. Действителността за съжаление не дава доказателства за правилността на въпросната теза, а напротив преобладават случаите, в които този модел не може да се насложи по никакъв начин, а още по-малко е възможно неговото приложение.
Логиката, че вкарването на високи технологии ще доведе до по-висока производителност, ще даде качествени подобрения, ще повиши икономическата ефективност, ще направи икономиката по-конкурентноспособна и в резултат на всичко това ще доведе до вдигане на заплащането е вярна, но само преди частта за заплатата. Въпреки всички несъответствия работната заплата или цената на труда е от особено голяма важност. Проблемът идва от там, че в споменатия вече модел, заплатата е поставена на сгрешеното място и в сгрешена зависимост. Както предполагам се вижда, заплатата се разглежда като резултат от предприети на по-ранен етап действия, а всъщност е точно обратното.
Технологията влияе върху споменатите вече неща, като производителност и така нататък, но нито тя, нито производителността имат някакво отношение към цената на труда. Цената на труда се определя от коренно различни фактори, които нямат връзка към модела и точно поради тази причина разглеждането на заплатата, като резултат от това стечение на обстоятелствата е напълно погрешно.
Може би е добре да вземем една примерна ситуация, която да визуализира проблема.
Да го наречем Джон Блексмит, е собственик на малка компания за производство на метални изделия. За него работят десет човека, които по осем часа на ден стоят на десетте му струга и произвеждат различни изделия от метал. Джон е наследил компанията от дядо си по майчина линия. Оборудване работи добре, но технологията е от седемдесетте години на миналия век, същото като това в България от този период. Един ден Джон Блексмит отваря мейла си и вижда оферта от машиностроителна компания. Предлагат му най-съвременните машини, които може да съществуват. Джон звъни в банката и пита дали ще отпуснат шестцифрен кредит, отговарят му положително и покупката става възможна. Новата машина е много добра, примерно такава
и прави всичко сама. Само тя произвежда, колкото старите десет.
След покупката Джон вика десетте си работници за разговор. За деветима от тях, това ще бъде последният им делови разговор с Джон Блексмит. Десетият ще получи честта да работи с новата машина.
Но нека видим как се е стигнало дотук.
Джон Блексмит си е направил сметката, че когато докара оборудване от ново поколение, ще се изръси здраво първоначално, но в средносрочен план ще си спести цял куп пари. На всеки от десетте си работници Джон Блексмит плаща по 25 евро на час, но не им дава толкова, защото ги обича. Просто те не са склонни да работят за по-малко и ще си тръгнат. Сега с новата придобивка Джон вижда идеална възможност да съкрати основния си разход. Само от нераздадени заплати са 1800 евро на ден. Освен това ще намалее разходваната енергия, което е малко в сравнение с харча за заплатите, но също е пари. Куп други разходи ще бъдат свити от вкарването на високотехнологичната машина. Освен по-бързото, по-качественото и по-евтино производство, пред Джон се отваря и една нова ниша за сложни детайли, каквито със старата технология не е било възможно да се произвеждат. Нещо такова
Петнайсетина години по-рано започнала приватизация в страните от източния блок и дядото на Джон, който по онова време все още се занимавал с бизнеса, видял добра и евтина възможност да разшири компанията си. Хванал първия самолет от Хелзинки до София и след проучване на място купил малък цех от някогашен военен завод. Цехчето било съизмеримо с онова, което притежавал у дома - десет машини от седемдесетте години и десет работника. Оборудването ставало, работниците били квалифицирани и предприятието заработило още същия ден. Когато Джон поел бизнеса от дядо си, се замислил за момент дали да не тегли чертата на задграничното си предприятие, обаче размислил и го оставил в активите. Сега, когато дошъл момента за обновяване на технологичната база, на Джон първоначално му минало през ума, че и в българската част от бизнеса си може да процедира по същия начин - нова високотехнологична машина, оптимизация, преструктуриране и така нататък. Обаче си направил сметката и се отказал. И в българското предприятие заплатите били сред основните разходни пера, но икономисването на 5 лева на час, колкото била заплатата на работниците, не можело да изплати инвестицията с десетилетия.
Логиката, че вкарването на високи технологии ще доведе до по-висока производителност, ще даде качествени подобрения, ще повиши икономическата ефективност, ще направи икономиката по-конкурентноспособна и в резултат на всичко това ще доведе до вдигане на заплащането е вярна, но само преди частта за заплатата. Въпреки всички несъответствия работната заплата или цената на труда е от особено голяма важност. Проблемът идва от там, че в споменатия вече модел, заплатата е поставена на сгрешеното място и в сгрешена зависимост. Както предполагам се вижда, заплатата се разглежда като резултат от предприети на по-ранен етап действия, а всъщност е точно обратното.
Технологията влияе върху споменатите вече неща, като производителност и така нататък, но нито тя, нито производителността имат някакво отношение към цената на труда. Цената на труда се определя от коренно различни фактори, които нямат връзка към модела и точно поради тази причина разглеждането на заплатата, като резултат от това стечение на обстоятелствата е напълно погрешно.
Може би е добре да вземем една примерна ситуация, която да визуализира проблема.
Да го наречем Джон Блексмит, е собственик на малка компания за производство на метални изделия. За него работят десет човека, които по осем часа на ден стоят на десетте му струга и произвеждат различни изделия от метал. Джон е наследил компанията от дядо си по майчина линия. Оборудване работи добре, но технологията е от седемдесетте години на миналия век, същото като това в България от този период. Един ден Джон Блексмит отваря мейла си и вижда оферта от машиностроителна компания. Предлагат му най-съвременните машини, които може да съществуват. Джон звъни в банката и пита дали ще отпуснат шестцифрен кредит, отговарят му положително и покупката става възможна. Новата машина е много добра, примерно такава
и прави всичко сама. Само тя произвежда, колкото старите десет.
След покупката Джон вика десетте си работници за разговор. За деветима от тях, това ще бъде последният им делови разговор с Джон Блексмит. Десетият ще получи честта да работи с новата машина.
Но нека видим как се е стигнало дотук.
Джон Блексмит си е направил сметката, че когато докара оборудване от ново поколение, ще се изръси здраво първоначално, но в средносрочен план ще си спести цял куп пари. На всеки от десетте си работници Джон Блексмит плаща по 25 евро на час, но не им дава толкова, защото ги обича. Просто те не са склонни да работят за по-малко и ще си тръгнат. Сега с новата придобивка Джон вижда идеална възможност да съкрати основния си разход. Само от нераздадени заплати са 1800 евро на ден. Освен това ще намалее разходваната енергия, което е малко в сравнение с харча за заплатите, но също е пари. Куп други разходи ще бъдат свити от вкарването на високотехнологичната машина. Освен по-бързото, по-качественото и по-евтино производство, пред Джон се отваря и една нова ниша за сложни детайли, каквито със старата технология не е било възможно да се произвеждат. Нещо такова
Петнайсетина години по-рано започнала приватизация в страните от източния блок и дядото на Джон, който по онова време все още се занимавал с бизнеса, видял добра и евтина възможност да разшири компанията си. Хванал първия самолет от Хелзинки до София и след проучване на място купил малък цех от някогашен военен завод. Цехчето било съизмеримо с онова, което притежавал у дома - десет машини от седемдесетте години и десет работника. Оборудването ставало, работниците били квалифицирани и предприятието заработило още същия ден. Когато Джон поел бизнеса от дядо си, се замислил за момент дали да не тегли чертата на задграничното си предприятие, обаче размислил и го оставил в активите. Сега, когато дошъл момента за обновяване на технологичната база, на Джон първоначално му минало през ума, че и в българската част от бизнеса си може да процедира по същия начин - нова високотехнологична машина, оптимизация, преструктуриране и така нататък. Обаче си направил сметката и се отказал. И в българското предприятие заплатите били сред основните разходни пера, но икономисването на 5 лева на час, колкото била заплатата на работниците, не можело да изплати инвестицията с десетилетия.
събота, 29 октомври 2011 г.
067
Дали макроикономистите не трябва да скъсат дипломите си и да започнат от нулата, този въпрос си задавам от известно време и все повече се убеждавам, че каруцата е сложена пред коня.
Ето защо мисля така.
Макроикономистите са единодушни за връзката между високите технологии, производителността, конкурентоспособността и жизнения стандарт, в частност работната заплата. Тезата на макроикономистите е, че вкарването на технологии повишава производителността, което води до ръст и при другите. Голямата им грешка идва от това, че възприемайки тезата за правилна, я възприемат и като универсална, след което я експонират към всяка една ситуация.
Разсъждението е логически издържано и въпреки това води до грешни заключения, а доказателство за грешката е, че в България това не успява да се случи. Ако погледнем на всеки аспект поотделно, ще видим, че нещата са почти такива, каквито ги казват макроикономистите. Всичките са верни без едно.
Вкарването на технология води до:
- повишаване на производителността - Вярно.
- намаляване на себестойността - Вярно.
- понижаване на технологичния брак - Вярно.
- спестяване на енергийни разходи - Варно.
- повишаване на качеството - Вярно.
- по-добра конкурентноспособност - Вярно.
- повишаване на заплатите - Грешно.
Българските макроикономисти разчитат, че този модел би следвало да сработи и у нас, след като вече се е доказал в далеч по-напреднали икономики. Като очакванията са свързани с по-голям растеж и в резултат повишаване на жизнения стандарт. Сама по себе си тази грешна представа не представлява никакъв проблем, ако не се прехвърли на ниво политика. В случай, че бъде прехвърлена и самата политика възприеме тази логическа последователност като универсална и работеща винаги и всякога, тогава вече е налице сериозен проблем.
Цялото недоразумение се получва в резултат не грешното позициониране на фактора работна заплата или цена на труда в контекста на разглеждания модел. В този ред на мисли работната заплата се разглежда като следствие от всичко останало. Когато моделът веднъж е сработил, тогава всичко изглежда точно, както е описано и заплатата или цената на труда може да се приеме за следствие от всичко останало, но възниква въпроса, защо този модел на едни места, като Северна Америка, Западна Европа и Япония работи, а на други, в това число и България - не.
Фактът, че на определени места не може да работи, еднозначно говори, че не е универсален, тоест не е приложим във всяка една ситуация.
Ето защо мисля така.
Макроикономистите са единодушни за връзката между високите технологии, производителността, конкурентоспособността и жизнения стандарт, в частност работната заплата. Тезата на макроикономистите е, че вкарването на технологии повишава производителността, което води до ръст и при другите. Голямата им грешка идва от това, че възприемайки тезата за правилна, я възприемат и като универсална, след което я експонират към всяка една ситуация.
Разсъждението е логически издържано и въпреки това води до грешни заключения, а доказателство за грешката е, че в България това не успява да се случи. Ако погледнем на всеки аспект поотделно, ще видим, че нещата са почти такива, каквито ги казват макроикономистите. Всичките са верни без едно.
Вкарването на технология води до:
- повишаване на производителността - Вярно.
- намаляване на себестойността - Вярно.
- понижаване на технологичния брак - Вярно.
- спестяване на енергийни разходи - Варно.
- повишаване на качеството - Вярно.
- по-добра конкурентноспособност - Вярно.
- повишаване на заплатите - Грешно.
Българските макроикономисти разчитат, че този модел би следвало да сработи и у нас, след като вече се е доказал в далеч по-напреднали икономики. Като очакванията са свързани с по-голям растеж и в резултат повишаване на жизнения стандарт. Сама по себе си тази грешна представа не представлява никакъв проблем, ако не се прехвърли на ниво политика. В случай, че бъде прехвърлена и самата политика възприеме тази логическа последователност като универсална и работеща винаги и всякога, тогава вече е налице сериозен проблем.
Цялото недоразумение се получва в резултат не грешното позициониране на фактора работна заплата или цена на труда в контекста на разглеждания модел. В този ред на мисли работната заплата се разглежда като следствие от всичко останало. Когато моделът веднъж е сработил, тогава всичко изглежда точно, както е описано и заплатата или цената на труда може да се приеме за следствие от всичко останало, но възниква въпроса, защо този модел на едни места, като Северна Америка, Западна Европа и Япония работи, а на други, в това число и България - не.
Фактът, че на определени места не може да работи, еднозначно говори, че не е универсален, тоест не е приложим във всяка една ситуация.
събота, 8 октомври 2011 г.
046
Едно момче бачкаше при някакъв, но станала злополука и се осакати малко. Тръгнаха да се съдят. Някакви абсолютни циркове ставали в съда, лъжесвидетелства и какво ли не, но в крайна сметка онзи не можа да се измъкне. На първа инстанция го бяха осъдили да плати определено обезщетение, но е имало обжалване и сумата е скочила. Междувременно, докато вървяло делото онзи вземал и прехвърлил цялото си имущество на баща си, за да не плаща. Та по тоя случай чух коментар - такава ни е държавата, как може да позволи подобно нещо да се случи.
Сега не знам как точно си го представят и вярно, че държавата може да е всякаква, но със сигурност не е врачка. Тия се съдили, ама никой не се е сетил да поиска запор или друга гаранция за платежоспособност. Човека ще има да взима.
Сега се бил хванал някъде и работи от известно време, но още не е вземал заплата. Там си имало ред и за всички било така - три месеца ги влачат.
Близко е до акъла, че пак държавата е виновна, че никой не й е съобщил какво става там.
Пича вече има да взима от две места, щото такава ни е държавата. Ами такава ще е, докато не придобие ясновидски способности, та да нацели на всеки къде го сърби.
Сега не знам как точно си го представят и вярно, че държавата може да е всякаква, но със сигурност не е врачка. Тия се съдили, ама никой не се е сетил да поиска запор или друга гаранция за платежоспособност. Човека ще има да взима.
Сега се бил хванал някъде и работи от известно време, но още не е вземал заплата. Там си имало ред и за всички било така - три месеца ги влачат.
Близко е до акъла, че пак държавата е виновна, че никой не й е съобщил какво става там.
Пича вече има да взима от две места, щото такава ни е държавата. Ами такава ще е, докато не придобие ясновидски способности, та да нацели на всеки къде го сърби.
вторник, 4 октомври 2011 г.
042
Дааа, Пени маркет фалира, поне този в квартала е вече история. Привидно всичко се случи изключително бързо, но симптомите бяха налице отдавна. В условията на свито потребление ще фалират доста, предимно тези оставени на самотек. Събитията се развиват като в поговорка или в учебник по история - ясно и предвидимо. Във времена на глад, стадото се прочиства от слабите си индивиди.
Сега на неговото място правят Била, която ще отвори най-вероятно до десетина дни. В градеца ни ще има цели две.
Сега на неговото място правят Била, която ще отвори най-вероятно до десетина дни. В градеца ни ще има цели две.
събота, 10 септември 2011 г.
023
Преди няколко дни разбрах, че сладоледа е сезонно ядене. Отидох в магазина и във фризера нямаше. Сезонът бил приключил. Тука местните производители го раздават хранителни шерифи някак, те ше ми казват кога да ми се яде. Некои хора на северозапад все още трудно правят разлика между сериозния бизнес и фирмаджийството на дребно.
сряда, 24 август 2011 г.
012
Поредният пост на Дневник за кадровите неволи на българския бизнес, ме подсети за един смешен случай.
Българска компания за производство на дънки изгонила технолога, който боядисва платовете. Видяло им се скъпо да плащат по няколко хиляди на месец и го пратили да си ходи в Турция. На тръгване оня взел всичко, с което постъпил във фирмата, в това число и цялата технология. Без квалифициран химик, който да движи процеса на багрене, тези не могли да изкарат една с една еднакви партиди. Търсят си химик, но не могат да намерят.
Квалифицирани или такива, които могат да се квалифицират в рамките на няколко седмици изобщо не липсват, но за компании като тази кадрите винаги ще бъдат проблем. Изключено е някой да се съгласи срещу заплатата на обикновен наемник, да създадава технологично нау-хау. Каквито и да са условията на пазара на труда.
Българска компания за производство на дънки изгонила технолога, който боядисва платовете. Видяло им се скъпо да плащат по няколко хиляди на месец и го пратили да си ходи в Турция. На тръгване оня взел всичко, с което постъпил във фирмата, в това число и цялата технология. Без квалифициран химик, който да движи процеса на багрене, тези не могли да изкарат една с една еднакви партиди. Търсят си химик, но не могат да намерят.
Квалифицирани или такива, които могат да се квалифицират в рамките на няколко седмици изобщо не липсват, но за компании като тази кадрите винаги ще бъдат проблем. Изключено е някой да се съгласи срещу заплатата на обикновен наемник, да създадава технологично нау-хау. Каквито и да са условията на пазара на труда.
Абонамент за:
Публикации (Atom)