Бедни сме, защото...

Българите са бедни, защото продават евтино своите труд и продукт. Онези, които разчитат за прехраната си, като продават своя труд, го продават евтино, дори на безценица. Бизнесът от своя страна прави същото с продукта си. Разбираемо е - нископлатения продавач на труд не е в състояние да плаща за скъп продукт. Тук сакралната мантра за търсенето и предлагането се дъни, не работи. Не е да няма търсене, нито липсва предлагане, обаче...
Всички търсят стоки и услуги, храни и напитки, коли и климатици, обаче...
Като нямат пари, какво да търсят толкова - търсят според наличните в джоба. С други думи, котира се само евтиното.
Това е в страната.

На външния пазар българите страдат от болестта на Максуел.
В биографичния филм за Робърт Максуел, героят се гневи на поредния си неуспех и казва, че всичко, което купи автоматично губи пет процента от цената си, докато, ако същото бъде купено от Рупърт Мърдок, това добавя пет процента отгоре...
Идентично е положението с българското на международния пазар. При равни други условия едно българско нещо може да се продаде единствено, ако цената му е по-ниска. Един и същи продукт, стока, услуга, знание, умение и каквото и да било, ако носи клеймото "Произведено в България" автоматично губи част от продажната си цена. Абсолютно еднаква стока, опакована в немска опаковка не само се продава с пъти повече, но и продажната й цена е по-висока.

С едно изречение - бедни сме, защото сме слаби търговци с калпава репутация.
Дългото обяснение започва с липсата на развити местни пазари за каквото и да било и свършва....