"Паметникът"

В "Дневник" са публикували снимка на непостроената болница в Монтана. По-точно, това е частта, в която читателите изпращат разни материали. Хората гледат и се чудят, а в Монтана никой не се впечатлява особено. Тая болница са я почнали още през 80-те и откак се помня е така. В началото на 90-те доктор Костов искаше да я превърне в изследователски СПИН-център. Спомням си, че искаха да го линчуват. С доктора сме говорили няколко пъти по този въпрос. Беше намерил финансиране, специалисти, технологии и оставаше само община и държава да кажат "ДА". Мисля, че парите бяха по линия на СЗО и някакви швейцарски фондове, а няколко френски професори, специалисти в областта на СПИН-а и инфекциозните болести се бяха ангажирали да съдействат.
Нищо не се получи. Местните власти дадоха заден. Вървеше слух, че щяло да се напълни със "спинясали" и всички ще се заразим. На доктора му беше криво и казваше, че не друго, а невежеството ще затрие тоя град и че хората изпускат много добра, а може би и единствeнаta възможност града да се развие и да имат достъп до една напреднала медицина. Честно казано и аз се бях стъписал, когато за пръв път чух, че в града ще правят болница за спинясали. После си говорихме и се усетих, че всъщност няма място за притеснения, все пак това не е проказа. Както и да е, всичко приключи. Вече подобни изследователски боници има достатъчно в Европа и никой не проявява интерес да прави подобно нещо в българския Северозапад, а недовършената болница ще продължи да стърчи, като паметник на невежеството. Малко вероятно е някога да бъде довършена, било като болница, било с някакво друго предназначение. Все пак демографската прогноза е, че към 2050 година населението на областта ще бъде, колкото е било на Монтана, когато е започната въпросната сграда.

Детски спомени от зрелия социализъм - На почивка с покупка на телевизор

Лятото. Ваканция. Годината е 1989-а. Отишли сме на почивка на Сандански. На гости сме у роднини, защото не сме успели да се вредим за карта, а квартира да се намери през лятото е немислимо. Два дни преди да си тръгнем виждаме огромна опашка. Тогава, когато човек видеше опашка, първо се нареждаше, а после питаше останалите "Какво са пуснали?". Някак естествено се подразбираше, че ще да е нещо ценно и дефицитно. Оказа се, че опашката е за телевизори "Велико Търново". И се почна - търчане до ДСК, теглене на пари, спане по тротоарите. Нещо, като онова, което виждаме по телевизията, когато в Америка пуснат нова видео игра, но тук беше за телевизори. На всеки час или два часа се правеха списъци с присъстващите и който го няма точно в този момент, губи реда си и почва от края на опашката. Всичко това се случваше по някакъв странен самоорганизиран начин, в който хората сами си измисляха правилата и чинно всеки ги спазваше. Два дни след началото на одисеята част от нас си тръгнахме с влака, а баща ми остана да спи на тротоара, за да вземе цветния телевизор. Няколко дни след останалите баща ми се прибра с телевизор на задната седалка на ладата. Висенето на опашката беше дало резултат. В други случаи нещата се развиваха неблагоприятно и неведнъж се е стигало до ситуация, в която някой е висял два дни и тъкмо да му дойде реда, стоката вземе, че свърши. Случвало се е много пъти за всякакви неща. То тогава, както споменах и в разказа за плетенето на мрежата, се чакаше за всякакви битови и домакнски вещи, за строителни материали, за мебели, за автомобилите и мотоциклетите да не говорим. А и честно казано повечето от тези дефицитни изделия бяха скъпи, каквото и да разправят, че едно време имало мног и било евтино. Например телевизорът "Велико Търново" се продаваше за скромните 1050 лева, което си беше четири-пет месечни заплати или шест на начинаещ лекар, учител или инженер. Примерно днес един 20-инчов телевизор да струва от порядъка на три бона, нещо такова.
Така беше тогава. Май с това ще запомня последното ми социалистическо лято. После нещата станаха други.

Детски спомени от зрелия социализъм - Когато се плетеше мрежата

Лятото. Ваканция. Както винаги се отърваха от мен, като ме изритаха да вървя на село. Беше 1987 година. На село беше тъпо. Гледат на криво, че спиш до късно, юркат те да ходиш до магазина, да носиш вода на стоката или да правиш нещо в градината. Онова лято не правеше изключение и всичко си вървеше по обичайния банален начин, докато един ден оградата ни със съседния двор напълно се разпадна. Беше стара дървена тарба, от тънки и не особено качествени дъсчици, но си стоеше там, откакто се помнех. Е, дойде й времето. Просто рухна. Съседното място граничеше с улицата по дългата си част и не беше заградено. Още същият ден из двора ни започнаха да се разхождат селските псета и решихме, че спешно трябва да вдигнем нова ограда. С дедо се качихме на колелетата и отидохме до магазина в горната част на селото - на три-четири километра от нас. Идеята беше да купуваме мрежа. Да видим колко струва и има ли изобщо. Оказа се, че няма. След седмица отидохме пак - пак нямаше. Тогава артикулът "Няма" беше много разпространен. И дъски нямаше. После по телефона търсиха в града и в други градове, но мрежа все така нямаше. Стана ни ясно, че работата няма да стане, а кучетата все така упорито влизаха и газеха градината. Тогава с дедо мислихме, мислихме и отидохме до дедо Първан, който беше железар в стопанството. От него взехме някакъв примитивен уред, който се оказа навивачка за правене на мрежа. Ръчна, разбира се, още от времето, когато са заграждали ТКЗС-то. Машинката беше кофти, а шаблона за квадратите на мрежата - тесен, което значеше, че доста щяхме да си поиграем. Естествено мрежата се прави от тел и пак опряхме до процедурата с ходенето до магазина, въртенето на телефона и т.н.. Този път всичко приключи бързо. Като разбра, че ще купи тел, ама друг път, дедо се принуди да посегне на дълбоките резерви. От гредите на сушината измъкнахме две топчета тел, която се оказа, че е купувана някъде през 70-те. Беше леко поръждавяла отгоре, иначе си беше годна. Малко тънка, но ставаше. Питах защо са я купували, като не им е трябвала. Дедо каза, че я е купил, щото е видял, че има и не се знаело кога може да му потрябва. По онова време си спомням, че моите често купуваха разни неща, без да им трябват и ги складираха по шкафове, ъгли и килери. Така беше и върху гредите на старата сушина. Какво ли нямаше там - стари капли за колелета, верно с по някоя скъсана спица, но при нужда ще свършат работа. Имаше какво ли още не. Все неща, които не се намират, когато ти трябват. Както и да е, оправихме уреда за плетене на мрежа и се започна. Сутрин станем, оправим това-онова и въртим, докато стане време за обед. Следобед пак така два-три часа. Беше мъчна работа. Хем мудна, хем изморителна, хем мръсна. Понеже телчицата ни беше хванала ръжда по повърхността, се налагаше да я мажем с машинно масло, за да не качи. И така ден след ден. Отне ни към две седмици да оплетем трийсет метра. Така почти месец, след като старата дървена ограда падна, ние успяхме да сложим новата. А беше нормално да го направим още същия ден, но така ставаха нещата тогава.

Детски спомени от зрелия социализъм

От много време се каня да напиша/разкажа няколко истории от "онова време", но все се случваше по някаква причина да се разколебая. Дано и този път не стане така, но поне засега съм твърдо решен да го направя. Минаха седем-осем години, откакто за пръв път седнах зад клавиатурата и написах нещо от себе си в интернет. От тогава изтече много вода, а междувременно все по-рядко се случва да седна и да разкажа нещо. Хващам се и че с времето съм загубил част от умението да го правя, както трябва. Куца ми наратива, както е модерно да се казва напоследък. И все пак ще се понапъна, колкото е нужно, ако не брилянтно, то поне да не е отвратително за четене.
Преди пишех/разказвах главно за себе си, имам предви времето много преди този блог да съществува, но сега причината е малко по-друга. Този път сядам не за себе си, а за Пламен, за Гошко и за останалите тридесет годишни, които щедро обясняват на околните, колко хубаво е било някога или ако не е било прекалено хубаво, то поне е било по-добре от сега. За подобен род сравнения съм се изказал отдавна (виж в главата на блога). Нелепо е да се сравняват две епохи, но това е предмет на цяла философска дискусия, а не си падам и ще пропусна. Затова нямам никакво намерение да сравнявам как е било, олко хубаво или не хубаво е било, а просто ще разкажа нещата така, както са се запечатали в спомените ми. Иначе оценката ми "за тогава" е пределно ясна за ония, които малко от малко ме познават, но няма да ви занимавам с нея.
Щях да забравя - пиша и за да не забравя (смех), защото времето си минава и така полека-лека спомените започват да избледняват.

Историите, които към този момент ми идват на ум, са следните:
- две в едно - почивка с телевизор;
- когато се плетеше мрежата;
- слушане на радио;
- членство в Партията майка ръководителка.

Първите три са конкретни преживявания и случки от моето детство, а последното е по-скоро обобщение и извод за пороците на онова време и онази система. За геноцидът след Чернобил е излишно да отварям дума.

В контекста на 25-те години преход към демокрация и капитализъм

Важно е осъзнаването, че е много по-лесно да се набавят сведства за производство и много по-трудно намирането на пазари.

Важно е осъзнаването, че пазарът е онова, което осмисля производството на каквото и да е.

Произвеждаш, ако можеш да го продадеш. За обратното има народна поговорка - залудо работи, залудо не стой.

Тръгнаха да правят приватизация на предприятия, които фалираха, поради липсата на пазар за произвежданите от тях неща (боклуци).

И днес някои искат да строят такива предприятия, които ще произвеждат (какво?) и ще продават (на кого?)

Намирането на пазар за стока или услуга, само по себе си представлява гориво за една икономика, а намирането на средства за изграждане на производствени мощности при това изпълнено условие е без проблем.

Има разлика между капитализма и социализма, и е възважно тя да бъде проумяна.

От гледна точка на капитализма

Ще ми се да поговоря за злободневните грижи и проблеми именно от тази гледна точка - капиталистическата. Смятам, че е нужно да се прави отвреме-навреме, дори и по-често по възможност. На този етап все още не смея да мечтая, че подобен прагматичен подход може да стане масов, но ето - допринасям с каквото мога в тази посока.

Злободневните теми, на които ще обърна внимание са няколко.
Първата е актуалната тези дни криза със здравеопазването, бюджета на здравната каса и като цяло принципите, по които от една страна се случва здравеопазването, а от друга как би следвало да се случва, така че да не виждаме в сутрешните блокове, как поредния човек си е заминал, докато чака накакво позитивно развитие на казуса си.
Втората е за банките и проблемите около тях в момента.
Третата е за другия осигурителен балон - пенсионния.
И за финал малко политика.

Не в този ред, разбира се, но горе-долу това са нещата, към които искам да насоча вашето внимание, като по-важното за мен в случая е да погледнем капиталистически на проблемите, което ще рече прагматично или според личните си интереси. Защо е важно да се гледа и от тази страна на проблемите - важно е, защото с повече гледни точки вероятността за постигане на някакъв обективен прочит нараства значително. А и по начало капиталистическата, тоест прагматичната гледна точка не е особено популярна и рядко може да бъде видяна на телевизионния екран, който дали ни харесва или не, си остава основен проводник на политики и идеологии.

Ще кажа още няколко думи и с това ще приключа с въведението в темата, след което ще мина по същество.
Радвам се, че капиталистическият начин на говорене и мислене полека успява да се прокрадне през медийната завеса. Заслугата за това се пада главно на една национална телевизия - България он Еър и на Сашо Дончев, който в качеството си на представител на БСК успява да даде подобен тон в медиите. Споменавам ги, защото според мен на положителните примери в общественото пространство следва да се обръща внимание и на второ място, поради това, че по-нататък ще имам нужда от някои тези споделени от Сашо Дончев за изясняване на понятията, като - капитализъм, пазарен капитализъм, неолиберализъм и връзката между частното и общото, и различните харакеристики на последните, поради които нерядко те влизат в противоречие.


1. Здравеопазването
Проблемите с финансирането на здравната система не са от вчера и както изглежда не се вижда тяхното решаване в близко време. От гледна точка на капитализма има няколко възможности за здравеопазване.

Супер капиталистическата е да няма изобщо държавна намеса в здравеопазването, да няма задължителна съпричастност и солидарност, и всеки сам да бере грижа за начините, по които ще гарантира собственото си здраве. Това е така наречената либертарианска гледна точка, според която всеки човек сам взема решения за всичко, което го касае и в резултат от това инкасира всички произтичащи от решенията му ползи и/или вреди. Това е краен, абсолютен капитализъм.

Какво, не ви ли харесва тази концепция? А, ако ви кажа, че в насоящия момент де факто се намираме в точно такава ситуация. Това е ситуация, в която всеки сам се справя с медицинските си проблеми, когато става дума за нещо по-сериозно от порязан пръст. Има обаче и една съществена разлика от чистия либертариански модел и тя е в това, че от една страна всеки се спасява по единично, но от друга страна всеки е принуден към задължителната съпричастност и солидарност, по-характерни за социалистическите идеологии.

Или може би си мислите, че като чинно плащате всеки месец определените ви здравни осигуровки сте осигурени? Не, няма такова нещо. Питайте раково болните, питайте Сашо, който си е плащал осигуровките със същата тази илюзия и за когото онзи ден в понеделник БНТ съобщи, че е починал, защото така наречената здравна система е решила, че от нужните му 170,000 лева за животоспасяващата му операция, може да отпусне само 50,000. Осигурен е бил...
Това е явен пример за "полулибератарианство" - ти си длъжен да плащаш, а държавата ти прибира парите и е свободна да прави, каквото й скимне.


Друг вид капиталистическо решение е това със системата на здравните здрастраховки. По принцип тук имаш избор да плащаш предварително, като идеята е да получиш финансиране в случай на нужда. Вариантите са безкрайно много, като по чисто капиталистически компаниите предлагат големи възможности за избор, било то по отношение на лимита, до който се плаща, било за видове заболявания. Застрахователите си имат статистически модели, по които определят тези неща. Доколкото ми е известно по този начин е организирано финансирането на здравеопазването в Щатите и в Швейцария. В общи линии, ако от една страна е на лице коректна и добре организирана застрахователна система, а от друга хората се отнасят достатъчно отговорно към здравето си, това работи много добре.
Недостатъкът на подобен тип организирано здравеопазване е същитя, като при супер капиталистическия либертариански вариант - ако останеш без пари и спреш да плащаш, оставаш без здравеопазване.
Между другото, това е един от ключовите дефекти на сегашната здравна система в България, що се отнася до частта с финансирането. С други думи прякото обвързване на здравно осигуряване и персонални вноски крие рискове за цялата система в случай на икономически срив и вълна от безработица. Накратко - някой не е мислил, когато е правил българската здравна система.


За по-добра образност на проблема, ще споделя и някои некапиталистически модели на организирано здравеопазване.

Хибриден - хем вменява персонална отговорност на входа на системата, тоест всеки да участва в издържането й с лични вноски на някакъв произволен принцип; хем втората алинея от регламента започва с изреждане на един куп изключения, които следва да не плащат; хем формално е заявено, че за всички ще има; хем за никой няма. Звучи ли познато?


Социалистически модел на здравеопазване
Финансирането се поема изцяло от държавния бюджет и всеки болен получава нужното му лечение. Тук личните ангажименти и отговорности към здравето са сведени до това да отидеш при доктора, когато нещо те заболи. Супер социлистическият варинт включва цялостното финансиране на лечението не само в болнични, а и в домашни условия. Чувал съм преди време, че в Испания било нещо подобно, поне що се отнася до крайната услуга за потребителя. Сега не знам как е.




Изводи, въпроси, тревоги, очаквания и възможни решения

Първият извод, който е базиран на реалните ми наблюдения е, че при всеки от изброените варианти на организирано здравеопазване (изключвам либертарианския модел) - капиталистически, хибридни или социалистически, е за предпочитане на изхода на системата да се подхожда строго капиталистически. Какво имам предвид. Без значение дали на входа на организираната система ще се подходи капиталистически (с лична финансова отговорност и ангажимент) или социалистически (пълно бюджетно финансиране), при всички положения на изхода, а и по веригата трябва да има много строга отчетност за това какво се прави и за какво се плаща. Нещо, което между другото липсва в сегашния български модел и което наред с пробойните на входа е в основата на всички проблеми и причина хора да умират, защото нямало пари. Чисто и просто не трябва да има пробойни. Независимо кой плаща, трябва да следи да няма разхищения, източване и други злоупотреби.

Основен въпрос е - Какъв вид здравна система искаме?

Въпросът е основен и сложен, освен това е идеологически претоварен. Логично е този въпрос да бъде решен със средствата на политиката, за предпочитане със средствата на пряката демокрация, но умно, внимателно и с много мисъл.

Аз лично не мога да се ангажирам с мнение за вида здравна система, която ни е нужда като общество, народ и държава. Не мога да знам от какво имат нужда другите - например ти. Затова ще направя онова, което мога - ще споделя на мен каква здравна система ми е нужна. Съвсем неслучайно споменах, че въпросът е идеологически претоварен. Лично аз изпитвам сериозен вътрешен конфликт, произтичащ от цялостното ми разбиране за свобода на избора и ненамеса на държавата в в него и онова, от което имам нужда като здравна система.
Познаващите ме сигурно ще ахнат, като кажа какъв вид здравеопазване предпочитам за себе си.
Изхождайки от личните си нужди и компетентност, бих избрал хибриден вариант:
- супер социалистически по отношение на финансирането, тоест тотално бюджетно финансиране;
- прагматичен по отношение на оценката на ресурсите, както се подхожда при системите със застраховките;
- либертариански по отношение на избора - да зависи изцяло от мен къде и при кого да търся медицинска помощ;
- строго капиталистически по отношение на управляваните средства, тъй като дори и да е бюджетно финансирата система, тези пари пак ще идват от моя джоб.

Смятам, че изборът ми е рационален и отговаря напълно на онова, за което споменах преди малко - нуждите и компетентността ми. И сега обяснявам.

На първо място - такава система ще ме освободи от прекия ми ангажимент да отделям от личното си време за разправяне с лични вноски. Време, което мога да ползвам за нещо друго. Освен това, тъй като не става въпрос за неотложна потребност, понеже през голяма част от времето не ми трябва здравна помощ, е много веротно да забравям, че имам ангажименти за това, което естествено ще затормози и самата система. Тези грижи и проблеми отпадат при варианта на бюджетно финансиране. Предпочитам да ми вземат тези 20, 50 или 100 лева от преките данъци или от ДДС-то, когато пазарувам, пред, знаете за какво говоря.
На второ масто - Ще се чувствам по-добре, ако не се налага да плащам директно с вече влезлите в джоба ми пари. По-добре е индиректно от събраните, както споменах данъци.
На трето място - медицински некомпетентен съм. Както повечето от вас, предполагам. Мога да имам мнение за системата на здравеопазване изхождайки от нуждите си, житейския си опит и някаква компетентност в да речем икономическата сфера, но от гледна точка на медицината съм кръгла нула. Нито мога да предвидя вероятността от какво ще се разболея, нито съм наясно каква е цената на съответното лечение, изобщо не мога да взема адекватно решение базирано на някакво обективно знание, така както решавам за един куп други неща. Затова предпочитам система, за която така или иначе да плащам, за предпочитане да не се налага да я ползвам, въпреки дадените пари, но която да ми гарантира най-оптималното лечение, ако се наложи.


Но както казах, това е моето виждане за вида система на организирано здравеопазване. Какво точно ще бъде, това следва да бъде решено по споменатия по-горе начин. При всички положения промяна на здравеопазването е нужна, защото сегашното не работи.

Това е. Текстът стана прекалено дълъг и мисля тук да сложа точка за момента, а с песниите, банките и политиката да продължим в някой от следващите дни. Надявам се, ако случайно сте стигнали до това място, прочетеното да ви е било полезно или поне да ви е накарало да се замислите.

Колективистични блянове в европейска България

Имате ли пейка пред блока?
Дано да нямате, но сигурно някой е сложил. Пред моя блок има цели две. Общината ги наслага за по-предишните местни избори и все още не са изгнили. Пред блока на сестра ми също сложиха и там веднага си ги лакираха, а при нас - не. Каква безотноворност. За щастие никой не ги ползва, но през няколко входа съвсем не е така. Там сами си бяха направили. От двете страни на пътеката към входа имат пейки и вечер, след работа настава стълпотворение. Не, не са мигани, както може би си мислите. Е, има и някой друг за цвят, но основно са представители на работническо-селския възторг. Социализират се.

Гледката на лупещите семки, пукащите бири и да - бистрещите лични и обществени драми бачкатори, вероятно би предизвикала небивал възторг у всеки представител на лявата интелектуална мисъл. Да мине и да възкликне - "О, каква социализация! О, каква колективизация!", а след няколко минути да отпраши, чувайки за пореден път нечленоразделното - "Тоапаквогледа". Левите интелектуалци си падат по колективизация и социализация. Те по начало обичат да мислят за другите. Та така и пред моя блок се озовахме с пейки за социализиране и колективизиране. За щастие никой не ги ползва.

Може би сте обърнали внимание вечер прибирайки се от работа, как има определени места, основно жилищни блокове, пред които гъмжи от народ и такива, пред които няма жива душа. Загледайте се някой път и ще видите, че събиращите се са нискокачествен човешки материал. Отдавна имах желанието да споделя за колективистичния феномен на съвременните жилищни комплекси и природата на главните действащи лица, но изпитвах известно притеснение да не засегна някой. Наскоро обаче си дадох сметка, че социализиращата се пред входовете сган, най-вероятно никога няма да прочете тези редове. Примитивите предпочитат да седят физически рамо до рамо, да се ръгат с лакти и да си дуднят лице в лице, пред това да обикалят в нета. Така че съм спокоен, няма да ме бият (смех).

Примитивният, нискоинтелигентният и екстровертният селяк, са хора предпочитащи близкия контакт. Искат да те хващат за ръцете, да ти дишат в лицето - така се чувстват комфортно. И имам чувството, че такава склонност имат преобладаващата част от хората по тия земи. Нищо чудно, че в България е много трудно да свършиш някаква работа без да се налага да се офлянкваш с някой лично - очи в очи. Било да купиш или продадеш нещо, или в отношенията с видовете администрации. Просто хората така предпочитат... да се социализират.

Електронно правителство ли? Или електронно гласуване? Не, не е за нашего брата това. Друго си е да иде там и да се нареди на опашката, да подуши некъпания задник на тоя пред него, после да отстъпи леко назад и когато не нагази, да ти се извини - "Опа!". Друго си е.

Виждаме го всеки ден. Предполагам и съм почти сигурен, че ще разберете отвращението ми към тия нагласи и привички. Сигурен съм, не за друго, а за това, че бидейки тук във виртуалната реалност, със сигурност не сте на пейката отвън. За което, между другото ви свалям шапка. В крайна сметка тук също се социализираме, но го правим далеч по-качествено и широкоскроено, и в същото време не навлизаме в личното пространство на другия. Нали?

Това, за което разказвам ме отвращава. Явлението ми е противно и отблъскавщо. Случвало ми се е, предполагам на всеки се е случвало поне веднъж, да ме пита някой - "Ти за нещо повече ли се имаш?". В този случай без никакво съменение мога да кажа, че не само се имам за нещо повече от цървулите по входните пейки, а със сигурност съм повече от тях.

Но в крайна сметка не отвращението ми от вече случилото се е главното, което ме накара да разкажа за това. Друго е - нещото, което левите интелектуалци щедро искат да ни осигурят, дори и ако ние не щем. Тази сутрин видях реклама по телевизията и написах на стената си във фейсбук:

"Добре де, мечтата им е да социализират и колективизират - това го разбирам. Не по същество, а че така или иначе им е мечта. Онова, което не разбирам е, защо трябва да пилеят парите по програма "Развитие на човешките ресурси", за да го правят, че на всичкото отгоре го и рекламират по телевизията."

Става дума за неистовото желание да принудят и децата към същото с почти насилственото целодневно присъствие в училище. Искат го и сега са им паднали парички да го сторят. А дали искаме, а дали децата искат... За титаните на лявата интелектуална мисъл, това е без никакво значение.

Повече или по-малко капитализъм?

Митко Василев: Ако изворът беше частен...
Руми Алексиева: Хайде няма нужда.
Митко Василев: Очевидно няма.
Руми Алексиева: Митко, частните обекти в БГ-то не ме докарват до екстаз. В голямата си част са "сделани".
Митко Василев: Обикновено сделаните са тия, които ги е докопал някой корумпиран чиновник, чрез употреба на служебното си положение. Иначе, който се е вложил, обикновено си трепере над инвестицията. Самата нормативна база в България предполага разцвет на първия вид частна собственост, затова и е "сделана". Тука всичко е на държавата, само дето дишаме не са рекли да ни таксуват. Именнио затуй разните там "играчи" пробутват, че е добре да е на държавата, щото де факто е техно, ако го поискат. А стадото пасе трева в това време.
Руми Алексиева: Не е по-добре и да е частно. Защо, Мите, е така - направИ справка със собствения си коментар по-горе.
Митко Василев: Вие не разбирате какво ви казвам. Нямам предвид частно в качеството му на изключение, тоест всичко е държавно, но за едно, две или сто - частно. Имам предвид частно на общо основание, като например - копаеш си в двора и бликва минерална вода, да можеш да я ползваш, както решиш. И това да е валидно за всеки. Да видиш няма ли да има бани и басейни.
Руми Алексиева: Няма, Мите. както няма зеленчуци, плодове и т.н.
Митко Василев: ?
Руми Алексиева: В смисъл, че частна земя има, а желаещи да копаят и произвеждат - малцина.
Митко Василев: Случва ми се да пътувам чат-пат из селската провинция и моите впечатления са други. Практически няма неизорана и незасята земя.




__________________________________________________________

Разговорът е воден във фейсбук, във връзка с публикация за състоянието на банята в Овча купел.