От много време се каня да напиша/разкажа няколко истории от "онова време", но все се случваше по някаква причина да се разколебая. Дано и този път не стане така, но поне засега съм твърдо решен да го направя. Минаха седем-осем години, откакто за пръв път седнах зад клавиатурата и написах нещо от себе си в интернет. От тогава изтече много вода, а междувременно все по-рядко се случва да седна и да разкажа нещо. Хващам се и че с времето съм загубил част от умението да го правя, както трябва. Куца ми наратива, както е модерно да се казва напоследък. И все пак ще се понапъна, колкото е нужно, ако не брилянтно, то поне да не е отвратително за четене.
Преди пишех/разказвах главно за себе си, имам предви времето много преди този блог да съществува, но сега причината е малко по-друга. Този път сядам не за себе си, а за Пламен, за Гошко и за останалите тридесет годишни, които щедро обясняват на околните, колко хубаво е било някога или ако не е било прекалено хубаво, то поне е било по-добре от сега. За подобен род сравнения съм се изказал отдавна (виж в главата на блога). Нелепо е да се сравняват две епохи, но това е предмет на цяла философска дискусия, а не си падам и ще пропусна. Затова нямам никакво намерение да сравнявам как е било, олко хубаво или не хубаво е било, а просто ще разкажа нещата така, както са се запечатали в спомените ми. Иначе оценката ми "за тогава" е пределно ясна за ония, които малко от малко ме познават, но няма да ви занимавам с нея.
Щях да забравя - пиша и за да не забравя (смех), защото времето си минава и така полека-лека спомените започват да избледняват.
Историите, които към този момент ми идват на ум, са следните:
- две в едно - почивка с телевизор;
- когато се плетеше мрежата;
- слушане на радио;
- членство в Партията майка ръководителка.
Първите три са конкретни преживявания и случки от моето детство, а последното е по-скоро обобщение и извод за пороците на онова време и онази система. За геноцидът след Чернобил е излишно да отварям дума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар