Плах опит за обективен прочит на последните 25 години

"Тия дни, където и да се обърна, все попадам на разни откровения за 25-годишния преход. До едно субективни. Силно субективни при това. Един се кефи на постигнатото, друг жали за изгубеното, трети и четвърти мрънкат, че се е получило по-зле от очакваното и възможното (и са прави), а мнозина разказват спомените на родата си - колко хубаво е било. Пламене, на теб говоря, и на тебе, Гоше, и на другите, дето не го помните лично. Утре, ако е писано (разбирай, ако не ме мързи) ще се опитам накратичко да ви разкажа, що-годе обективно, колкото ми е възможно, пък вие ще си прецените."

Така тръгна идеята за този пост - от спонтанен статус във фейсбук. Той е за онази една трета от българите, която по разбираеми причини няма как да помнят онова време. Самият аз съм от поколението на последните помнещи го. Въпреки че, когато се случи 10 ноември бях едва на 13, имам доста ясни спомени от тогава. Наистина е трудно човек да се отнесе дистанцирано към всичко случило се тогава и в последвалите 25 години до наши дни, но може и да се получи. Да пробваме.

За разлика от повечето пишещи и изказващи мнение за промяната, мисля да направя изключение от общия модел и няма да ви разказвам за това, колко хубаво е било едно и колко ужасно друго преди 10.11.1989 година. Ще ви разкажа за мечтите и желанията на хората от онова време така, както съм ги чул и запомнил.

Какво искаха хората преди 10 ноември 1989 година? - това е въпросът и нашата отправна точка. Желанията и мечтите от онова време са онзи маркер, който единствен е в състояние да ни даде реална обективна представа за средата с всичките й предимства и недостатъци. Хората искат онова, което нямат изобщо или го имат, но не им достига съвсем.
Желанията на повечето от хората по онова време се свеждат най-общо до две основни групи - такива от битово естество и едни други, малко по-възвишени.

Материалните желания по онова време - сдобиване с обичайни от днешна гледна точка най-обикновени предмети и вещи, като:
- апартамент, собствен или под наем;
- лека кола;
- телефон;
- цветен телевизор;
- тоалетна хартия;
- маратонки, дрехи, обувки, домакински уреди, чорапогащници и други такива.

Днес на тридесетгодишните и по-малките може да им изглеждат нелепи тези желания, защото всеки може да се сдобие с тях, стига да има достатчъно пари да си ги купи. Изглежда преди 25 години това не е било така, иначе нямаше около това да се въртят стремежите на хората. Изглежда преди 25 години не е било достатъчно да имаш пари, за да можеш да се сдобиеш с желаните вещи, а съвсем отделен е въпроса за количеството на парите.

Няколко бележки за ориентация в средата и причините именно това да беше желаното от хората, поне що се отнася до материалната страна на нещата.
1. Апартаментите. Причината жилището да е в началото на списъка с желания на хората от ония години, е в това, че жилащата просто не стигаха. Дори човек да е успял по някакъв начин да събере нужното количество пари или да изтегли заем от банката, проблемът с дефицита си оставаше съвсем актуален, тъй като никой не искаше да продава. Поради това много хора, предимно млади семейства с едно или две деца, трябваше да живеят и на практика мнозина живееха в едностайни квартири. Преди 10.11.1989 година жилищата се раздаваха от така наречените жилфондове по месторабота, а процедурата е била доста тромава и съспътствана с търсене и ползване на всякакви връзки и ходатайства, както и с бутане на рушвети под най-различни форми, като се почне от печени шилета и домашна ракия, и се свърши с пари в брой. На практика този модел на разпределение и сдобиване с жилища, е валиден за всички материални ценности от горния списък.
2. Автомобилите. Купуването на автомобил по онова време беше голям проблем. За да се сдобие човек с кола, първо трябваше да има така наречената вноска, която представлява влагане на пари в специална сметка при минимална лихва, където те престояваха до момента, в който му се обадят, че е възможно да направи покупката. Без връзки и подкупи, това чакане можеше да продължи повече от десет години, което беше довело да някои смешни и в известен смисъл странни от днешна гледна точка неща, като това родителите или бабите и дядовците да откриват такава сметка на децата си още при раждането им.
3. Телефон. Хората мечтаеха да имат телофони, защото нямаха. Сдобиването с телефон тогава беше истинско изпитание. Дори разните ръководни кадри, полицаи и военни с мъка успяваха да се вредят до заветния телефонен номер. Иначе самото устройство се продаваше свободно в магазина.
4. Цветен телевизор.
5. Тоалетна хартия.
6. Други.
Просто попитайте близките си за тези неща. Питайте ги за материалните им мечти и желания.


Така бяха нещата на битово ниво в ония времена. Така си ги спомням, но те дават само част от контекста на средата тогава. Онова, което допълва картината, се корени в нематериалните мечти на тогавашния човек. Мечти, които вече е постигнал наред с материалните и е забравил. Попитайте и за тях.


"Аз си говоря съвсем свободно, само че на ум." - реплика от черно-белия филм, който излъчиха вчера.
Става дума за мечтите да бъдеш свободен в много отношения, в които изглежда хората не са се чувствали достатъчно свободни. Тогава искаха няколко неща:
1. Свободно да избират града, където да живеят.
2. Свободно да могат да пътуват във и извън страната.
3. Свободно да могат да казват какво мислят за партията, държавата и властта.

Кратко обяснение за причините довели до тези мечти на човека от края на 80-те години.
За разлика от днес, когато всеки може да реши, че от утре иска да живее в някой град или село и просто да се пренесе, преди началото на промяната това не беше толкова лесно. По онова време съществуваше регламент наречен "жителство". Притежателят на жителство в даден град, можеше да живее в него, там да учи, да работи, да умре. В случай, че човек искаше да се установи трайно на друго място, не дай боже в голям град или столицата, той трябваше да подаде молба за жителство, което да му позволи това преместване. В противен случай пак можеше да се премести, но без правото да получи жилище, телефон или да устрой децата си в детска градина.
Пътуването в чужбина пък съвсем беше сложно. За целта желаещият трябваше да получи така наречената изходна виза, без която няма да го пуснат да мине границата. И това е в случаите, когато ще се пътува до "братска" държава. Излишно е да казвам, че процедурите бяха мудни и отнемаха време. Спомням си, че за едно пътуване из Източна Европа в тоя период, се наложи да правим документи половин година. За пътуване до държава от вражеския лагер тогава, процедурата е била още по-тежка и е включвала ангажименти към тайните служби. В крайна сметка, независимо от избраната дестинация, властите по всяко време можеха да откажат издаването на някой или всички нужни документи и по този начин да го забранят. Може би ще е интересна подробност, ако кажа, че дори за определени части на страната се изискваше специално разрешително, наречено "открит лист", без което не се допускаха хора на определено разстояние от границата.
По отношение на свободното изразяване на менение, предполагам е излишно да обяснявам.


Горе-долу за тези споменати неща си мечтаеше масовия човек в онези години. Останалото, което не влиза в тези мечти, можем да предположим, че е било достатъчно. Днес например, мечтите са други. Имаме и колите, и жилищата, и свободата да се местим от град в град или от държава в държава и приемаме това за даденост, но виждате, че не толкова отдавна това съвсем не е било така. Реално всичко мечтано преди 25 години се е сбъднало в пълна или почти пълна степен, но да се върнем към темата и повода да разказвам за тези неща - нуждата от обективен прочит на миналото. Днес избрах да подходя от гледна точка на мечтите и желанията, като израз на всичко онова, което е било напълно или частично недостатчъно тогава, за да можем, за да можете - вие, които сте прекалено млади да помните, да прецените сами на тази база и познавайки някогашните стремежи на хората, да направите сами изводите си. Успех в разсъжденията.