В обществото няма консенсус по въпроса. Това е странно, тъй като бежанци тук никога не са липсвали и би следвало народ и държава да са изградили някаква стратегия към процеса, но не са. За последните стотина години е имало цяла поредица от бежански вълни към страната ни и би трябвало да приемаме това за нормално или поне човешки, доколкото ни е възможно. Ще припомня, че тук са идвали всякакви - арменци от Турция, българи от Турция, Гърция и Югославия, гърци след гражданската война, сърби през втората световна, българи от Румъния. Повечето от тези хора са останали тук за постоянно и повечето от тях са били посрещани остро, дори и онези от тях, които са българи, въпреки всеобщия плакатен патриотизъм. Основанията са били различни - ще ни вземат мястото, ще ни вземат работата, ще ни претопят и така нататък. Което виждаме днес, като отношение към бежанци и имигранти, е вече било. Общо-взето няма нищо ново под родното слънце, но има и добри примери, колкото и да са редки.
В селото на бабите и дядовците ми в северозападната част на България има един такъв добър пример. Странно, нали - добър пример от северозапада. Обаче има. Част от селото носи неформалното име "бежанците", така му казват местните. Преди там е било общинска мера или някаква пустееща земя, но когато по време на войната дошли сърбите, бягайки от неволите си с немските окупатори, тук ги посрещнали подобаващо. Не зная дали е имало някаква държавна политика по въпроса през ония години, но селяните са решили нещата на общинско ниво. Дали им място да си построят домове, където да живеят, записали децата им на училище, дали им и по 30 или 35 декара от общинската земя, за да могат да се препитават. Било е в началото на 40-те. Ония хора тогава избягали от немците за малко, но в последствие някои от тях останали тук за постоянно. Днес те са наши съседи, приятели и дори роднини. Така се е случило, колкото и невероятно да изглежда.
Частният случай, за който разказах, ми дава основание да мисля, че ЕС и в частност България може да се справи с проблема, при това по най-високите стандарти за хуманност и т.н.. Оптимист не съм, но знам, че е възможно. Смятам, че щом едно село от най-пропадналия район на ЕС е могло преди седемдесет и пет години, то е по силите на всички останали. Примерът го има.
Не искам някой да ме разбере погрешно. Изобщо не си затварям очите пред потенциалните рискове и проблеми. Лошите хипотези са съвсем реални, но са само хипотези в крайна сметка. Смятам, че от казаното до момента е станало ясно отношението ми към въпроса. Честно да си призная, много се дразня от експлоатирането на хорските страхове - от ислямизация, от тероризъм, от болести, от какво ли не. Да, има рискове. Дразнят ме и спекулациите с вида и качеството на бежанците и имигрантите. Вчера видях някаква публикация, която схематично показваше, че ако правилно помня, някъде към 75% от мигриращите на запад са мъже. И се почва едно - терористи са, къде са им жените и децата и така нататък. Моля ви, не злоупотребявайте. Тия хора са живели някъде, имали са дом, работа, семейство и не са тръгнали за кеф. Няма как сред тях да няма и гнили ябълки, но общия случай не е такъв. А относно жените и децата им, те са в околните на Сирия държави - Ливан, Йордания и Турция, където чакат или войната да свърши, за да се върнат по домовете си, или мъжете им да уредят заселване на друго място. Нормално е мъжете им да са първите, които отиват на запад, където да изкарват пари и да издържат семействата си или да опитат да се установят, ако войната се проточи. Това са нормални неща.
Моля ви да мислите. Мислете за това, как вие бихте постъпили в подобно положение и ще разберете за какво говоря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар