Да се казва, че едните са добри, защото другите са лоши, е като да се каже, че свинските говна са вкусни, защото кравешките са отвратителни.

сряда, 1 август 2012 г.

Историческата обремененост

Народното недоволство в арабския свят накара мнозина наблюдатели да направят аналогия със събитията в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век. Други на свой ред побързаха да отбележат големите различия между източноевропейските и арабските процеси. В действителност обаче, големите разлики са в подробностите, докато в по-общ план сходствата доминират, тъй като и в двата случая говорим общества подложени на някакъв вид диктатура. Именно диктатурата е онзи фактор, който обуславя проявите на историческата обремененост. Диктатурата и нейната продължителност.
Времетраенето на диктаторския режим, на който е било подложено обществото, се оказва определящо за способността му за справяне след това, след падането на диктатурата. Видът на самата диктатура не е толкова важен. За потърпевшите в лицето на обикновения човек, това дали е налице режим подчинен на волята на един конкретен узурпатор и тесния приятелски кръг около него или пък става дума за идеологически подплътена диктаттура, е все тая, защото терорът и репресията са нещо обичайно и в двата случая. В условията на диктатура е нормално противниците да бъдат преследвани и систематично унищожавани. Именно тук се явява фактора време. Ако продължи дълго, диктатурата става въпрос на навик, нещо нормално и хората свикват, че нямат право на мнение, че изразяването на мнение е опасно. Свикват с това някой друг да решава вместо тях и когато режимът се срине и премине първоначлната еуфория, нещата се връщат в нормалното си русло - търсене на единствено познатото, на онзи, който да поеме нещата и със здрава ръка да управлява, както трябва. Търсене на следващия диктатор.

Ислямският свят
Иран остана някак встрани от събития в арабския свят и опит за промяна не се случи там, ако изключим безредиците няколко години по-рано. И все пак Иран е добър пример в подкрепа на тезата, че обществата подложени дълго на диктатура, са способни единствено на подмяната й с друга подобна. Иран никога не е бил свободна държава със свободни хора. Преди ислямаската революция да доведе на власт ислямската диктатура, там е имало друга диктатура, която е била предшествана от още по-друга диктатура. Свободни не са били и е някак нормално в момента, когато успяват да се отърват от поредния диктатор в лицето на шаха, иранците да заменят режима му с нов. Смениха едноличната диктатура с идеологически обоснована, но това не ги направи по-свободни.
В арабските държави е абсолютно същото. Без изключение народите на тези страни са познали само и единствено диктатурата. В продължение на стотици поколения се живели в условия, в които изразяването на мнение е водело до тежки репресии, преследване и смърт. Няма нищо случайно, че живели прекалено дълго в такива условия, хората там правят онова, което преди години направиха иранците - опитват се да заменят едноличния диктаторски режим с религиозна диктатура. Египет, Тунис, сега е наред Сирия да мине по-този път и положението няма да стане по-добро. Преди това беше Афганистан.
Хората не са виновни, че правят така - те друго не познават, а когато го видят им е чуждо, непонятно и трудно. Страхът от взимането на решение е така дълбоко втъкан в съзнанието им, че цялото им битие се подчинява на него.

Източна Европа
Близо четвърт век след краха на комунистическите диктатрски режими в тази част на Европа, анализаторите все още се лутат в търсене на обяснение за различния път, по който поеха отделните държави и различната скорост, с която се движат в развитието си. А обяснението е просто.
Народите в отделните държави са били подложени на различна по продължителност и степен на натиск диктатура. Що се отнася до времето на Студената война, там навсякъде е било еднакво. Или почти. В по-далечен исторически порядък, това обаче не е така и степента на историческата обремененост е различна при отделните народи. Затова посоката и скоростта на всяка държава са различни. Различната по продължителност диктатура се оказва определяща. За част от страните на Източна Европа периода е от порядъка на половин век, докато за други животът в условия на постоянен страх е от незапомнени времена.
Страни като Полша, Чехия, Словакия и Балтийските бивши съветски републики тръгнаха или поне се опитват да вървят по пътя към свободата, докато в Беларус, Русия и България хората търсят онова, което познават най-добре. Наистина не навсякъде процесите се движат еднакво, но разликата в посоката е очевидна.
В Беларус, където хората никога не са били свободни, на диктатурата се гледа съвсем нормално. Диктаторът не дава друго, а хората го приемат. В Русия е същото. А в България...
В България историческа обремененост има в изобилие и не само в резултат на комунистическия диктатрски режим доскоро. Още с освобождението нашите предшественици много бързо връщат реката в староро й корито, което се опитва да продължава до днес. Да не би да е плод на някаква случайност, това че един от най-хвалените е диктаторът Стамболов? Не, в това няма нищо случайно. Българинът е бил подлаган на терор и репресия откак се помни и подобно на иранците или арабите си търси онова, познантото положение, в което има някой по-горе, който знае. И не само това, ами се и страхува да има мнение, а повече от това се страхува единствено да го каже.
Дългото живуркане в условия на диктатура прави дълъг и труден прехода към нещо различно. Дори днес, когато има известни гаранции за свободата и правото на изразяване, мнозина сред нас се страхуват да имат мнение и продължават да търсят онзи по-горе от тях, който знае и може.
Но да не се заблуждаваме - положението е много по-розово, отколкото изглежда на пръв поглед.
След няколко години експерименти и опити да се намери правилната посока, българите си го получиха в лицето на Жан Виденов. Като, че ли разбраха, че така няма да стане и се върнаха към познатото - потърсиха за пореден път онзи, който знае и може вместо тях. Но не го търпяха дълго и при първата възможност го поставиха на мястото му. За Иван Костов говоря. Този политик е първата жертва на вътрешното противоречие на българина, който от една страна в синхрон с историческата си обремененост иска здравата ръка, но от друга страна не я иска прекалено. Иска някой, който да го води, но не и да го кара насила. В мномента обществото ни е в някакво средно положение между два стола - този на явната диктатура и онзи на свободата и демокрацията. Затова посотянно дава властта на разни кандидат-диктатори, но и много бързо ги слага на мястото им, когато започнат да се изявяват. Иван Костов не падна от власт, защото управлява лошо - напротив, тогава страната вървеше все още нагоре. Той си отиде, заради проявите на отвратителност, която демонстрираше непрекъснато. Заради това ще си отиде и Борисов. Менторстването, постоянното поучаване и размахването на пръст са сигурна гаранциа за провал на всеки политик в днешните обществени условия.

Нашето общество се развива по-добре отколкото има дадености за развитие, като се има предвид на какво е бил подлаган народа ни в продължение на хилядолетия. Надживяваме историческата обремененост нелошо. Изобщо не се справяме лошо, но можем и по-добре.

2 коментара:

  1. Подобни обобщения са рисковани. За повечето източноевропейски страни демократичната история се изчерпва с 10-15 години между световните войни, последвани от преврат.

    До Първата световна война България е доста по-либерална от Австро-Унгария или Руската империя, където попадат повечето други от групата. След това в България и Прибалтика нещата са доста сходни - малко демокрация, малко левичарски експерименти, малко вяла диктатура. Чехословакия е по-либерална, Унгария - напротив, но общо взето за традиции е трудно да се говори.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Чак да си рисковани, не бих казал. Но да видим.
      Населението на Чехословакия например, преди да се обособи като държава - още по времето на Австро-Унгария, е било подложено на много по-малко репресия от населението под властта на руския император или в България. Давам си сметка, че от дистанцията на времето е трудно да се определи точно как е било, обаче виждаме проекциите на миналото в настоящето. Днешните Чехия и Словакия, като че ли имат по-ясна представа за онова, което искат да правят и пътя, по който вървят, отколко днешна България.

      Изтриване