БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛИСТИ

Бурно и със скандали
започна настоящият политически цикъл след изборите от 12 май. В действителност скандалите тръгнаха на 10 и 11 май - първо в Костинброд, а след това с изявленията на различни политически лидери по този повод. Събития показващи ясно, че в страната господстват хаосът и беззаконието по отношение на политическите и обществените процеси. Станахме свидетели на опит за престъпление срещу гражданските и политически права на българите, видяхме политически агитации в деня за размисъл, гледахме пряко сбиването пред НДК в изборната нощ и за финал протести, започнали буквално в първия ден след изборите с искане за касиране.

Вниманието на медии и наблюдатели
разбираемо се насочи към породените от скандалите протести. Гледаме и обсъждаме най-шумното, най-силно привличащото вниманието ни събитие - протестите. Опити за протести с искания за касиране на изборите и предизвикване на нови, се случиха още в деня след изборите, но те не набраха нито маса, нито скорост и изглеждаше, че леко-полеко всичко ще утихне, въпреки всекидневните медийни изяви на недоволните от резултата. В същото време предварителните резултати вещаеха парламентарна криза и невъзможност да се състави стабилно мнозинство, което да осигури добре работещо правителство. Хронологията е ясна, затова няма да се спирам в подробности. Така или иначе в определен момент се стигна до очакваната коалиция между ДПС и БСП с подкрепата на Атака и правителството стана възможно. Коалицията от своя страна предизика нови скандали, този път между две от националистистките партии - влязлата в парламента Атака и останалата извън властта НФСБ. Обвиненията и нападките в "еничарство" и подобни в същия стил, се приеха с насмешка от наблюдателите и медиите. Скоро поредният скандал в държавата съвсем приглуши драмите на националистките партии.

Случаят "Пеевски"
изигра ролята на търсения катализатор. Комбинацията между нередностите около изборите, недоволството на някои от партиите от разминаващото се с желанията им положение и цялото тягостно усещане, породено от чувството на беззаконие и липса на перспектива, намери идеалния отдушник в лицето на Пеевски и акта на неговото номиниране, избиране и назначаване за директор на ДАНС. Протестната вълна се заформи вечерта на 14 юни. Хиляди българи - гневно, справедливо и спонтанно заляха площада пред сградата на правителството с искане назначението на Пеевски да бъде незабавно отменено. На 14 юни хората излязоха за първи път, а на 15 юни се сложи край на спонтанността, като беше направен опит за подмяна на искането за оставка на Пеевски, с искане за оставка на правителството и нови избори.

Междувременно
минаха четири месеца от изборите и три от начлото на протестите, а през това време се случиха доста неща - депутатите от Атака тръгнаха срещу протестиращите граждани с намерението да ги арестуват, каквото и да значи това; самоопределящите се, като десни политически партии, които електората не пожела да обзаведе с политическа власт, се сдушиха и обявиха създаването на квазипартия с името Реформаторски блок; опитът за подмяна на протеста беше осъществен в полза на новопоявилите се реформатори; основната част от протестиращите се пръсна някъде. Вниманието на медии и наблюдатели беше насочено изцяло към събитията произлезли непосредствено от изборните резултати и като че ли всичко друго остана извън полезрението ни. Концентрирахме вниманието си основно към властта и извънпарламентарната опозиция, към партийните проблеми на левите и десните и към техните властови амбиции, но концентрирайки се в тези макар и мащабни, но частни случаи, ние проспиваме особеностите на средата и оформилите се дългосрочни тенденции.

Възходът на национализма
беше проспан, може би заради минорното присъствие в парламента на самоопределящата се за националистическа партия Атака, може би заради нелепото поведение на тази партия, може би по друга причина. Национализмът не е една или друга кичеща се с прозвището партия, национализмът, както всяка друга идеология са хората стоящи на определени позиции и имащи определени разбирания. Фактите говорят, че национализма е във възходяща тенденция от краха на тоталитарния режим насам. Близо четвърт век национализмът бавно и стабилно върви нагоре, за разлика от нестабилното положение на другите класически идеологии - лявата и дясната, затова не бива да го неглижираме.
Скоро след последните избори една специалистка определи потенциала на националистическия вот в размер на 400 хиляди гласа. В същото време на 12 май, партиите разпознати от елктората, като националистки (Атака, НФСБ и ВМРО), са получили подкрепа от порядъка на 455 хиляди гласа или почти 13 процента от действителните гласове. За сравнение на изборите през 2009 година този вот е бил около 400 хиляди гласа, а през 2005 - 300 хиляди.
Тенденцията е видна. В началото на демокрацията, партии проповядващи националистка идеология не можеха и да се надяват за присъствие във властта, докато днес състоянието е друго. Средата се е променила, част от хората са се променили, а значителна част буквално са се сменили. Обстановката е друга, други са и политическите разбирания на големи групи хора.
Интересни са групите хора, които генерират възхода на националисткия вот. В столицата този вид вот е малко по-нисък от средния за страната - около 11 процента в трите многомандатни района. Но столицата представлява само една шеста от цялото население с право на глас. Основната подкрепа за националистките партии идва от областните и малките градове. И по-специално от нормалните секции в тези населени места, където търговията с вот не е възможна и където хората гласуват, според разбирането си. В тези секции подкрепата за националистки партии е от порядъка на над 20 процента, а на някои места надхвърля 36 процента. Това е секция с население на възраст малко под средната, с образование малко над средното и с доходи доста под средните за страната. В известен смисъл няма да е пресилено, ако направя заключението, че национализма вирее по-добре върху финансово по-бедна почва.

Национализмът и демокрацията - смъртни врагове или първи приятели
Зависи преди всичко от вида на национализма и демокрацията. Трудно е да бъде дадено кратко и еднозначно обяснение на двете понятия. Те поемат прекалено голям товар от съдържание и често това води до конфликти и противоречия. Съществуват различни видове национализми и демокрации. В определена конфигурация национализмът и демокрацията могат да са в пълно противоречие, докато в други случаи те се покриват напълно по смисъл и значение.
От една страна национализмът може да означава ксенофобия, расизъм и дори нацизъм. В този случай демокрацията във всичките й форми се явява негов смъртен враг.
Другата гледна точка към национализма е, че се действа в интерес на нацията/народа, тоест се прави онова, което е в изгода на народа, а никой освен самия народ не знае по-добре кое е най-добре за него, следователно се слуша и изпълнява народната воля. В този случай демокрацията и национализма не само, че не са в противоречие, но и тяхното значение се покрива напълно. В този ред на мисли бих казал, че демокрацията е висша форма на национализъм. За съжаление българските политически субекти, които се кичат с националистки прозвища често забравят тази връзка, както във вътршнопартийните си отношения, така и в отношенията им към суверена. Независимо от това тази идеология бележи стабилен ръст през годините. Добра или лоша и независимо от подвидовете й, националистката идеология е една от класическите политически идеологии, в конкретния момент е във възход и неглижирането й не е препоръчително.