Неотдавна, преди месец време някъде, хванах няколко епизода от "Записки по българските въстания" и това ме впечатли. По-точно припомни ми, че преди се бях впечатлил. Другите обичат да се впечатляват от геройствата и въстаническите страдания в тази книга/филм, а аз се впечатлявам от маловажното. Случките и образите описани от Захари Стоянов са впечатлителни, пък били и съвсем обикновени. Още от момента, в който Захари предизвиква гнева на баща си, казвайки му, че иска да се отъвне от овчарлъка (и от него) и да стане търговец, личи това желание, тази мечта. Естествено, не му се получава, но и доста други герои са насочили стремежите си в същата посока, макар и по други начини. Като Кондю например, който копа като ненормален, с едничката мисъл да намери заровено имане. И един куп други са такива. Изобщо, Захари е напипал на дълбоко народната душевност.
Другата голяма мечта на българина е да му работят и да им не плати, което вижда се не е от вчера.
Такива работи ме впечатляват. Това са нормалните хора от онова време, а и от сегашното. Едната им мечта - да се отъвнат да не бъдат морени ги крепи; и другата - те да морят безнаказано. Между другото филмът представя нещата от различна гледна точка спрямо тази в книгата. Трудно ми е да кажа кое от двете произведения е по-добро. Различни са, но като че ли не си противоречат, а се допълват.
Няма коментари:
Публикуване на коментар