Освободителната война

Историкът в мен се поразбуди, когато чух в предаването по телевизията оня израз - завоевателна/освободителна война. Няма освободителни войни, поне от гледна точка на нападателя. Войните винаги са завоевателни, а другото е въпрос на свободни интерпретации. Винаги целта е да се завоюва територия, над която да бъде наложен повсеместен тотален контрол и управление на ресурсите - природни дадености, местоположение, хора. Това е основната цел на всяка война. В случай, че постигането й е невъзможно и по някакви, най-вече политически или ресурсни причини първата цел не може да бъде постигната, следва низходяща градация, като - установяване и подпомагане на приятелско настроено управление над завладяната територия; извличане на политически и икономически ползи; престиж - в случай, че и това не е възможно; потупване по рамото - ако съвсем не е възможно (случаят на Русия след Руско-турската война).

Ако трябва да изпадна в крайност...

Ако трябва да изпадна в крайност, бих казал, че съвеременното българско общество е като самуиловата армия - на сто слепока, един с едно око - и на тоя един се пада да държи кервана в пътя.

НО НЯМА. Няма да изпадам в крайност, защото така е с всички народи, не само с родния. Чат-пат се намира някой, който преди да бъде смазан от основната маса "слепоци", ще успее да избута един камък - образно казано камък, на който да стъпи и да се надигне малко над останалите, а след това да ги издърпва един по един на горното стъпало. И това не благодарение, а въпреки тях.

Когато се каляваше железото и се развиваше транспорта

Машиностроително предприятие в някогашния Михайловград трябвало да си набави желязо. Било свършило в склада и решили да отидат да вземат от Лом, но някой казал: "Не може, ще идете до Варна!". Дядо Нено ги разказва тия истории. Бил по онова време във въпросното предприятие и лично е видял как стават нещата. Имало било директива да се развива транспорта, затова михайловградските машиностроители трябвало да купуват желязото от Варна. Тогава не се е казвало директива, друго е било, но бистрите умове седящи зад съответния документ са били досущ сегашните. Лом е на има-няма 50 километра, а Варна е на пичка си майчина, но като има директива - трябва. Не знам, ако се беше случило дядо Нено да е бил на работа във варненската корабостроителница в оня момент, дали нямаше да ми разказва как са експедирали камази до Лом за ламарина. Най-вероятно.
Здраво се е работило някога, а не като сега. Здраво и залудо (смех).

Конкурентност и правосъдие (193)

Конкурентността вирее само на места, където има свободен пазар. Места различни от България. На първо време свободният пазар на местна почва дава шанс за естествен подбор и един вид закалка за "голямата битка" на международната арена. И всичко това наистина минава през наличието на стабилно правосъдие. Държавата може и да вдигне ръце от регулациите, но ако няма правосъдие, тази функция моментално бива поета от частни, обикновено тъмни субекти. Тоест, всичко опира да желание и капацитет да се направи.

191

Да, хората ще кажат, че работата на депутатите е да ги представляват и тук разговорът ще свърши. Ако погледнем обективно депутатите, ще видим...
Какво ще видим всъщност?
Ще видим, че де факто нямат възложена политика, която да следват. Имам предвид политика възложена им от хората, които казват, че депутатската работа е да ги представляват. Тоест, депутатите имат доста свободно време от тази гледна точка, време плачещо да бъде уплътнено.
Ще видим и друго - малките им заплати.
Ще видим липса на граждански контрол, какъвто практически няма и е трудно да бъде осъществяван извън партиите, а в същото време партиите не работят и гражданите са прекалено "деполитизирани" и над нещата, за да участват в политическия процес.
И всякакви подобни деформации по линия на представителството ще видим, ако умеем да гледаме.

Случващото се е нормално при сегашното развитие на обществото.

Едно добре формулирано лично обобощение за политиката. Повод е грубият лобизъм, който от "Капитал" са успели да фиксират между многото законодателна плява.

Саламът - баща и майка на свободата (178)

Свободата, Санчо... или салама - такава беше дилемата в една телевизионна реклама. Мнозина "свободолюбци" възнегодуваха срещу предложения избор, но какво от това. И извън рекламата дилемата е тази, поне докато не бъде задоволен глада за салам. След това дилема няма. В крайна сметка салама винаги е бил на първо място. В случая салама е метафора на задоволяването на основните битови потребности или казано накратко - на парите. Така е при всички животни, така е и при човека, който не прави изключение и също е част от фауната. Винаги и навсякъде основната нужда е била подсигуряването на храна. В процеса на еволюцията човек се е сдобил и с други нужди, вписващи се в метафората със салама - подслон, топло, светло. Все базови неща, които дават здравата основа за искане на повече.
Изборът между свободата и салама е основна тема и в документалната поредица на BBC посветена на парите, която се излъчва по БНТ. В един от показаните наскоро епизоди се разглеждаше проблема със свободата в Латинска Америка и провалът на Боливар в опитите му да установи система подобна на онази в САЩ по това време. Заключението на авторите е, че на гол тумбак чифте пищови не стоят - образно казано. Това е и причината Боливар да не успее, въпреки голямото му желание. В крайна сметка латиносите успяват да постигнат независимост от Испания, но не и свобода, защото им липсвала база, на която да я изградят - така наречената демокрация базирана върху частната собственост.
С годините демокрацията е загубила първоначалното си значение, като форма за политическа изява и се е отъждествила със свободата. Тази еволюция на значението е особено изразена в годините след втората световна война, когато в развития западен свят се наблюдава процес на трансформация на най-ниските социални слоеве и (клик, връзката е важна за темата) превръщането им от обикновени наемни черноработници, в хора пртитежаващи недвижима собственост - свободни хора. Благодарение на материалната си обезпеченост тези хора в рамките на няколко десетилетия се сдобиват с такива по размер права и свободи, каквито само поколение преди това е било немислимо.
Свободата винаги е била обвързана с възможността за нейното материално обезпечаване. Поради тази причина няма известен случай на беден и същевременно свободен народ. В този ред на мисли е напълно закономерно, че местата по света, където няма свобода, са най-бедните и най-лоши места за живеене. Диктаторите знаят, че за да държат хората в подчинено положение, те непременно трябва да ги държат и в бедност. Защото апетита идва с яденето, а когато човек задоволи първичната си нужда от "салам", той започва да иска повече, започва да мечтае, започва да иска свобода и е само въпрос на време да се пребори за нея. Затова диктаторите държат хората в бедност, защото знаят, че основната грижа на човека е преди всичко да оцелее и чак после да мисли за другото.
Някои казват, че истината ни прави свободни, но е ясно, че наличието на достатъчно салам прави това. Богатството прави човека свободен. Няма нищо случайно в стечението на обстоятелствата, че тук в България има малко свобода. Преди години българите получиха до голяма степен свободата си на готово. Те не бяха готови за нея, не бяха си подсигурили достатъчно салам. Бяха прекалено бедни за да могат да бъдат и свободни. В резултат днес хората губят свободата си. Губят материалното, губят собствеността си, губят парите си, губят "салама", губят основата да бъдат свободни.

България срещу Норвегия (176)

Гледах документалния филм на БНТ за атентатите в Норвегия. Всичките ми косвени впечатления за тази държава и народ се потвърждават. Не е случайно, че тези хора не съсипаха градените с години правила и отношения заради един ненормален.
А вчера беше годишнината от друго подобно събитие у нас - атентатът в Света Неделя. Разликата в мисленето и възприятията е огромна.
И между другото да отбележа, че норвежците са в десетката на най-щастливите и най-богатите народи в света.
За финал ще отбележа постигнатата политическа симбиоза между ляво и дясно в тази северна държава. Те правят здраво и от двете. Дясното ги прави богати, а с парите си правят ляво, което им дава стабилност и сигурност, а вероятно и щастие.

16 април 1925 (174)

На този ден тогавашните българи ни показаха кой не е начина да се прави политика, а в месеците след това ни показаха и как не трябва да се раздава правосъдие. Малоумници.

И София с безплатен градски транспорт (168)

Добро заглавие, нали?
За съжаление не е вярно. Новината може и да е добра, но ще я съобщи някой друг, най-вероятно друг път. Засега си оставаме само с благата вест от Талин, Естония, където оказва се за първи път европейска столица прибягва до това нововъведение.
В действителност самата идея не е чак толкова нова. Около новината от Естония се чу, че подобна практика вече съществува в няколко малки градчета на Белгия и Германия, а у нас преди време във връзка с междинните избори за кмет на София, си говорихме с познати именно по този въпрос. Независимо от всичко в крайна сметка Талин ще бъде първата столица, която пуска транспорта си за безплатно ползване от пътниците.

Да се опитаме да проследим логиката за това решение, което между другото е взето след референдум, но преди това едно уточнение във връзка със заглавието.
Днес в София, България за разлика от Талин, Естония се прилага съвсем различен подход по отношение на обществената услуга градски транспорт. Как да не възкликне човек "Глей к'во нещо е Европа - в Талин безплатен транспорт от 2013 година, а в София двойни глоби от по 20 лева, пак в градския транспорт. А е все Европа.".
Затова днешното заглавие би било по-подходящо така - Талин изпреварва всички, София включи заден.


Талин наистина изпревари всички с това решение, което няма да е пресилено, ако бъде наречено революционно в много отношения. Разбираемо е, че и у нас новината предизвика немалко реакции - от абсолютен възторг до крайно отричане, което личи, както от заглавията, така и от коментарите под съответните публикации посветени на темата. В случая никак не липсва и идеологическото оцветяване. Всъщност повечето мнения са точно политически мотивирани и попадат в двете класически крайности на радостта от "позакъснялата победа на комунизма", до ужаса от същото това. Не липсват и зелени интусиасти, но те бледнеят пред крайността на класическите идеологии. Най-парадоксалното е, че политическите идеологии - и лявата, и дясната, и зелената в основата са си поставили идеята за по-добър живот на хората - индивидуално или като общество.

Възможно е на това място в публикацията мнозина вече да са затворили таба и да са напуснали безвъзвратно, като са видяли, че става дума и за политика, обаче решението дали да има безплатен градски транспорт или да няма е преди всичко политическо. Главно заради разходването на обществени средства за тази придобивка, както и поради принципните разминавания във вижданията по отношение ползване-плащане на дадено нещо. И поради това идеята на левите и на десните за по-добър живот остава на заден план.


Щамповани с идеологическите си шаблони, хората често забравят главния смисъл на собствената си идеология и на политиката изобщо. В този случай е същото и това не е добре, защото...
Безплатният градски транспорт означава по-добър живот, тъй като решава проблемите на градската среда, от които страдат всички.
Трафик, газове във въздуха, коли по тротоарите, задръствания и нерви - все ефекти от урбанизацията, които са валидни за всички обитаващи дадената среда и не правят разлика по политическа пристрастност или социален статус. Лошият въздух не пробира, задръстеният тротоар кара и десния, и левия да скочат на платното, а идващата насреща кола едва ли ще ги дели на наши и ваши. С други думи добрата градска среда е добра за всички, а хубавото си има цена.


Дали е евтино или скъпо да има безплатен градски транспорт, кой ще го плаща - това са само част от въпросите, които изникват при поставяне на проблема и за да разберем по-добре същността, трябва да погледнем картината в цялост, като започнем от това какви са смисъла и функцията на обществения транспорт.
Ако гледаме на градския транспорт, като на транспортна компания, която трябва да гони съответните икономически показатели, то тогава без всякакво съмнение идеята за безплатно возене на гражданите не издържа. От друга страна обаче, общественият транспорт често пъти не успява да покрие своята издръжка и се налага да бъде дотиран, както е в случая с транспортна на Талин. От тая гледна точка, ако следваме логиката за икономическата целесъобразност, следва градският транспорт да бъде премахнат, след като не успява да покрие изискването за самостоятелно съществуване. Но това не се случва и следва да си зададем въпроса "ЗАЩО?". Отговорът е прост - защото функцията на градския транспорт е друга, различна от тази на обикновените транспортни компании, които работят на търговски принцип и където изискването за икономическа целесъобразност е неотменно.
Функцията на градския транспорт не е да трупа печалба, а да осигури оптималност на градската среда, като отнеме от трафика и облечки екологичното състояние, осигури пространство и така нататък. Точно поради тази причина общините не закриват обществения си транспорт и го реанимират, като наливат дотации, субсидии и друг вид помощи.
В този смисъл логиката на естонската столица е безпогрешна, а как стоят нещата в София. В София, както на мнозина е известно съществуват обичайните за съвременната градска среда проблеми с придвижването, с атмосферното замърсяване, с пешеходните зони и тротоарите, с местата за паркиране - все проблеми породени от автомобилния трафик. И все непреодолими, ако се съди от факта, че никой от посочените не е решен, от което следва да се търсят решенията.
Някои столици и други големи градове прибягват до репресия под формата на високи такси за паркиране, затваряне на определени участъци за движение и така нататък, обаче това не решава проблемите. Въздухът си остава все така лош, а пешеходеца няма откъде да мине и постоянно се случват инциденти с преминаващи автомобили. Впрочем проблемите с въздуха и ходенето пеша се отнасят до абсолютно всчики, в това число и до хората придвижващи се със собствен автомобил, когато трябва да пребягат няколкото метра от автомобила до мястото, където са се запътили. Тук е мястото да отбележим и още нещо, за което стана дума в началото - политическото и идеологическо противопоставяне. Негативите за градската среда не правят добре разлика между хората "за" и онези "против" - всички дишат и рискуват да бъдат прегазени.
Изводът се самоналага и той е, че добрата градска среда е от полза за всички. Единствено лошо би било, ако придобивката безплатен градски транспорт се въведе и някой реши, че трябва да я направи задължителна за всички. Това вече би било истински проблем от политическо естество, но докато нещата се придържат към схемата - да го има и да е по желание - проблем няма.
В заключение е редно да се спомене, че независимо от качеството на услугата и дори тя да е безплатна, не трябва да се възлагат прекалено големи надежди, че всички заедно, като целокупния китайски народ ще се качат на автобуса. В крайна сметка, ако не му отговаря на стила или не иска да се бута с даскалите и работниците, човек не би се качил не да е безплатно, ами ако ще и пари да му дават за това.
Вероятно не липсват хора, на които им минават подобни мисли, както и такива, които с лекота биха казали - хубаво, да качим всички на рейса (насила). Това на теория би могло да стане в нечий болен мозък, но на практика, ако с въвеждането на безплатен градски транспорт се постигне едно намаление на трафика от порядъка на десетина процента, тогава значи си струва и всички ще го усетят. Иначе да се предположи, че всички ще рипнат на обществения транспорт е далече от здравословното мислене.

За политиката по принцип и в некои частности (163)

И така, приятели мои, ще се постарая перото ми да извае един хубав разказ за онова, което мисля за политиката - по принцип и в некои частности. Надявам се да се получи малко по-добре от последния път за инвестиционния климат, когато, признавам си не ми хареса как стана.
Ще разкажа за политиката и за маджуна, и кое е общото между тях.


Начало

Как да започна, че да не е скучно на драгия читател?
Няма начин - началото ще бъде скучно.

С две думи за важността на политиката.
Важна е, защото определя икономиката, гражданските ни права, свободите и така нататък. Въпреки, че мнозина биха поспорили с мен, относто това дали не преувеличавам, аз ще си държа на моето - политиката е важна част от живота ни и затова трябва да й обръщаме внимание отвреме-навреме.


Малко пикантерия

Политическата действителност дава доста материал с жълтеникав нюанс.
В няколко от партиите тече процес на разместване на пластовете, боричкания за домогване до ключови партийни постове и даже политически разводи. Е, в случая с Атака разводът е и в буквален, и в преносен смисъл. Смея (им) се. Семейното предприятие е на път да фалира. Жалка история.
В партията майка ръководителка също се случват разни неща. Гоце вече сложи тигана и обяви амнистия за провинилите се, като каза, че няма да ги уволнява, ако стане началник. Било кампания, разбираемо било, щял да им прости. От своя страна Станишев не му остана длъжен и отвърна, че иска да бъдат модерна партия, а не вождистка и такава от миналото, като по този начин тактично прати Първанов да пасе в историята. За капак на всичко двамата претенденти бяха атакувани по десния фланг със самоделно изработено клипче, което освен за повдигане на духа в оределите десни редици, за друго не можа да послужи.
Като стана дума за десните и там положението е във форс мажор. Изглежда процесът на полуразпад продължава. Последно Прошко наля вода в огъня, изказвайки се в дух на другарска и вътрешнопартийна самокритика пред Дневник.


Лично и някак безсрамно

Ако се насиля, бих могъл да поприкрия хейтърския порив, който ме обзема четейки новините за горе казаните събития, обаче не би - няма. Готино ми е, когато гледам определени политици да страдат, макар и не физически. Когато виждам как драпат да се закачат за кокала и той е на път да им се изплъзне, изпитвам частично удовлетворение. За жалост е само частично, но и това е нещо.


Лизане на сол по симпатизантски

Партийните драми предизвикват понякога леки, понякога ожесточени спорове между симпатизантите на отделните партии или вътрешно сред поддръжниците на някоя определена. Често действията на симпатизантите са водени от омраза към политическия враг или от липсата на алтернатива и безизходица. Водени главно от такива подбуди хората озверяват и се обиждат. Едни ги е страх, че комунистите ще се върнат или че другите ще вземат властта и ще направят серия от глупости, които могат да им влошат живота, а други са наясно, признават си и ги е яд, че подкрепят залудо дадена партия или политик, но не намират зад кого друг да застанат.

Образно представени нещата изглеждат много кофти, направо идиотски.
Искат да правят крем карамел, но като няма захар слагат сол. Решението е просто - ще правиш крем карамел, когато намериш захар или подходящ заместител. Иначе всичко отива на боклука и язък за останалите продукти. По-лошото е, че като не стане с готварска сол, следват опити с морска, с египетска, с румънска, с калиева - все неподходящи заместители за липсващата захар.
Аналогията ми се вижда много подходяща за случая със симпатизантските неволи.


Захар

Захарта изчезна от рафтовете и в един момент спряхме да ходим до кварталния гастроном, а парите и купоните за полагаемите количества от така ценната суровина ставаха все по-малко нужни хартии. Годината беше 1990, а положението беше с тенденция към принудителен аскетизъм. Трябваше ни някакъв изход от ситуацията.


Маджунясване

Годината беше 1990, а положението беше с тенденция към принудителен аскетизъм. Тогава на бабите и дядовците на село им просветна, че бихме могли да си правим "маджун", както правили едно време. Речено-сторено.
Отнякъде се изнамериха семена за захарна тръстика. След това тази позабравена култура започна да наднича иззад много селски огради. През ваканцията - някъде през лятото или в ранната есен на хиляда деветстотин и деветдесета година реколтата беше готова. В задния двор бяхме засяли няколкостотин квадрата с наподобяващото царевица растение. Когато дойде момента всичко беше изрязано със сърпове. Беше минало известно време, откакто даваха "Робинята Изаура" по телевизията и по тоя повод се шегувахме, че сме станали като робите на плантацията, та така работата вървеше по-леко (смех). Беше интересно, че тръстиковите семена се появиха по същото време, когато изчезна захарта, а по онова време всичко се намираше мъчно, с много връзки и с триста зора. Съвпадение някакво такова, но както и да е. Изрязаните тръстикови стъбла ги изстискахме с една примитивна машинка, състояща се от манивела и две зъбчатки. След това сокът се сипваше в казана и се вареше, докато се сгъсти и добие вид и плътност на пчелен мед. Готовият продукт старците наричаха маджун. По-късно научих, че това било меласа, но много им разбират на тях селските главици (смех). Въпросният маджун го спивахме в буркани, след това пак варене - за стерилизация, за да не ферментира. С бурканирания материал избутахме до следващата година, когато освободиха цените и пуснаха капитализма да напълни прашлясалите социалистически рафтове с продукти - започна да си има захар и повече не се налагаше да излизаме 'на плантацията" (смех).
Беше си направо ужасно, но намерихме подходящото решение. Не е захар, но върши същата работа. Сигурно сме могли да опитаме със сол дали ще стане, но на никой не му хрумна и падна доста бачкане (смех).

Пазарът на хамути (158)

Като че ли има голямо недоволство срещу пазарната икономика. Недовлните са стотици хиляди, ако не и милиони. Всъщност, като че ли по-голямата част от населението е недоволна от пазарната икономика. Населението недоволства от различните цени в различните магазини. Не е като едно време, марципан "Косе-Босе" - 7 стотинки, кисело мляко - 23 стотинки и така нататък. При пазарната икономика това го няма, а цените са свободни и се определят от пазара.
Кръстьо и Николай също са сред недоволните, но от какво всъщност недоволстват - от принципа, по който се случват нещата или от нещо друго? Да видим.

Пазарът на един особен вид стока, може да обясни как работи пазарната икономика и как се случва всичко, когато няма държавна намеса. Става дума за пазара на хамути.
Този пазар е толкова малък, че статистиката не може да го обхване, но въпреки всичко той съществува. Хамути се произвеждат, предлагат за продан и се купуват.
Благодарение на пренебрежително малкия дял на този пазар спрямо БВП, той е изцяло необременен от държавна регулация и не се радва на никакъв популистки интерес от страна на политиците. Казано с други думи, пазарът на хамути е идеален пример за това, какво означава свободен пазар и как работи пазарната икономика.

Пазарът определя максималната цена, себестойността - минималната. Кратко и ясно.


Дали на купувачите на хамути е скъпо да купуват или пък на продавачите им се иска по-висока продажна цена? Вероятно, но някой да е чувал за проблеми на този пазар!? Да сте чули производителите на хамути да искат субсидия или държавно регулиране на изкупните цени? Някой чул ли е за протести от страна на купувачите?

Няма и да чуете, докато пазарът не стане обект на държавна регулация. Стане ли - почват проблемите. (смех)

Милозливите норвежци и суровите българи (155)

От тогава минаха месеци и вече не си спомням, но някъде между седемдесет и осемдесет души са жертвите на атентатите в Осло и на остров Ютьоя. Обявиха, че ще повдигнат обвинение на Брейвик, което може да му донесе присъда от 21 години затвор. Все пак щяло да има още една психиатрична експертиза, но явно нещата вече са ясни.
Онова, което изглежда странно при тези обстоятелства е, че законите си остават, каквито са били. Не се говори за законодателни промени или поне тук не се е чуло.
В България сме свикинали, а при сегашния режим това се е превърнало в нещо, като неписан стандарт за законотворство, че когато се случи нещо извънредно, непременно трябва да има законови промени и за това, за онова или за другите пет престъпления трябва на извършителите да им се причинява това, това и онова третото. Така гледа на положението властта, така гледа и обикновения човечец в лицето на гражданина Селяндурски.
В Норвегия явно е друго и както изглежда хората там не са се засилили да съсипят законодателството си, защото е станал един такъв извънреден случай. Вероятно точно, поради факта, че случая е извънреден, хората не искат да бъзикат ежедневното си законодателство, докато тука не е така. Тука всеки селяндур знае - кожата да му одерат, да му направят това или онова на тоя...

Като историк знам, че не закона е онова, което възпира даден човек да извърши определено престъпление.
Простичката истина е, че подобни прояви на насилие се случват навсякъде - в държави с либерално законодателство, където за седемдест и няколко убити се лежи 21 години и на места, където за открадната маруля отлита някой друг горен крайник.
Чисто и просто, когато някой си науми да свърши нещо, само случайността може да го спре. И това не е достатъчна причина при всеки изолиран случай, да се правят законодателни промени.

Случва се дори ефектът да е обратен, както го бях казал във финалния абзац на една от предишните ми публикации. Същото се случва и когато се говори за престъпление и наказание. Наскоро гледах Михаил Миков в Панорама, където обясняваше за подобен обратен ефект някъде през 60-те години. Някогашната власт решила да приравни изнасилванията към убийствата и в резултат броя на изнасилванията с убийства рязко скочил. Преди това само ги изнасилвали, а след законовата промяна ги и убивали. Очевидно е, че идеята е била да се постигне точно обратния ефект - тежкото наказание да доведе до намаляване на изнасилванията.
От друга страна по онова време за убийство най-често присъдата е била смърт чрез разстрел. За изнасилвача е било все тая, дали ще го гърмят за изнасилване или за изнасилване и убийство, а същевременно вероятността да му се размине е била по-голяма, ако убие свидетеля.
Не знам преди петдесет години как е било прието от обществото това завишаване на наказанието за изнасилване. Най-вероятно е срещнало голямо одобрение, както се случва и днес в подобни ситуации.

Не искам да правя внушения, обаче... (152)

Обаче в уредените държави един закоравял безделник живее по-добре, отколкото повечето, които бачкат здраво от тъмно до тъмно у нас.

Не бъдете глупави, не ставайте смешни! (151)

Скандалите с премиите в НЗОК и за цените на платените от същата институция лекарства, тръгнаха почти едновременно. Причина и за двата са обществените пари, които са се харчили за едно или друго. В случая с бонусите става дума за малко пари, ако съпоставим сумата с онази разходвана за плащане на лекарства, но като че ли бонусите предизвикаха по-голямо обществено напрежение.
От една страна причината е в дълбоко залегналата завист или страх на българина - страх от чуждото материално благополучие, както и от солидните дози политически популизъм, които се леят от страна на премиера и от опозиционните политици. От друга страна е конфликтът, в който се оказа, че е попаднала шефката на НЗОК.
Казва тя "работила съм добре, заслужавам". Хубаво, права е да иска повече за труда си и е глупаво да си мислят, че ще я ограничат. Свалям й шапка, че има куража да го каже, за което си плати цената.
В същото време тя е наемен служител, макар и много на високо. Трудно ми е да си представя как някой наемник сам си определя премията. Това не е нормално. Точно тука е конфликта.

В същото положение попадна и друга шефка на държавна агенция - тази на вписванията. Била си писала по 4000 на месец над заплатата. Мисля, че горе-долу толкова е нормалната заплата за такава висока длъжност с такива големи възможности.
Народа нема да иска, така че не може. И хората (шефовете на агенции) си ги взимат сами.

Истината е, че шеф на държавна агенция (каквато и да е) да се подписва срещу 1500 лева е смешно, когато управлява десетки милиони.
Заплатата е малка за нормално битуване в София, а възможностите за злоуопотреба са големи.
Ама нали знаем, че никой не може да получава повече от Него (премиера Борисов).


Това е положението около големия скандал с малкото пари. В резултат на популистките брожения от страна на управляващи и опозиция, се очертава да бъдат правени законови промени, които да регламентират раздаването на премии. Президентът Плевнелиев също се включи в публичното говорене с някак половинчата позиция за "прозрачност при ясни критерии".
Предстои замазване на очите - първо ще съчинят поредния неработещ закон, а след това критериите...



При по-малкия от двата скандала, този за разходването на обществени средства за плащане на медикаменти, положението върви при далеч по-малка яснота. Липсва политическа категоричност и всички са се концентрирали около идеята за повече регулация, което е поредния глух коловоз.
Народа масово иска регулация. Искат я и от опозицията, и от властта, и от неправителствените и пациентските организации.
Държавата да казва на каква цена да се продава, на каква цена да се купува, колко да е печалбата. Най-вече народа го е страх някой да не спечели (смех)
И е готов за сбора.

Точно това ще стане с допълнителните регулации - нищо. Ще се пошуми до следващата "тема" и край. Накрая пак всичко ще се намести, както си е било. Някой да е чул случайно, да е казано нещо по същество - няма такива работи. Иначе е правилно всеки продавач/производител да иска да продава с повече печалба, както е нормално и купувача да иска ниска цяна, но ме съмнява, че с регулация, на което и да било, би могло да се постигне ефект. То пазар на лекарствата няма. Основните количества се доплащат от касата. Сигурно са 5-600 милиона на година само за това перо, може и повече да са.
Известно е, че пазарът е добър регулатор и няма капчица милост към продавач или купувач - където се засече цената, това е и край. В момента какво е? Някакви търгове, някакви конкурси, поръчки - цената зависи от един или десетина човека в комисия. Когато има пазар, тогава цената зависи от няколко милиона потребители. Мисля, че втората система е много по-трудна за корумпиране. В момента обществените настроения са в обратната посока - към повече регулация и доубиване на пазара, вместо да се иска обратното. Ако държавата следи качествените показатели на лекарствата, това би било съвсем достатъчно при наличието на работещ пазар.


Вземайки под внимание всички обстоятелства, както и житейската, политическата и търговската логика смятам, че двата казуса ще се рашават по начина, по който обществото иска и ще доведат до резултати различни от онези, които същото това общество желае.

Колкото по-добре се управлява една дефектна система, толкова... (146)

Колкото по-добре се управлява една дефектна система, толкова са по-големи щетите. /личен римейк на народната поговорка "много убаво не е на убаво"/
(и не е смех, да знаете)

На какво ми приличат гърците (144)

Знаете ли на какво ми приличат гърците? На некой, на когото не му стигат парите и оправя нещата, като си изпотрошва мебелите.

141

"Гледам по БТВ човека, който през 2005 г спаси от водния ад в Елин Пелин, 32 души!
Никой от тези хора не го е потърсил до момента.
Той е безработен и има проблем с жилище, но общината няма общинско за него!!!
Питам се що за хора сме!!!!!!"

FB-приятел

Интересен въпрос наистина - що за хора сме? Добри, лоши или просто говна. Да се опитаме да разберем.

Този от Елин Пелин не го помня, но се сетих за един друг от наводненията във врачанско преди време. Беше млад несретник, който скачаше във водата и спасяваше бабички, деца, животни и всичко, което му попаднеше пред погледа. На журналистите им беше интересен и го питаха - какъв е, що е, с какво се занимава. Човекът беше съвсем обикновен от северозапада - без някакво сериозно занимание, без добра перспектива за бъдещето. Несретник. Думата е подходяща, макар и грозна. Не че човека за нищо не ставаше или нещо такова, просто не му беше провървяло в живота.
В един момент този обикновен човек направи много необикновени неща, докато останалите стояха и гледаха. Истински герой, въпреки че не беше ходил да завладява чужди земи или да убива в името на родината. В онзи момент се беше случило така, че нашия обикновен човек, попаднал в една необикновена ситуация направи много необикновени неща. Два или три дни, след като беше спасил десетина човешки живота или повече - не помня, същият този герой влезе за пореден път в новините. Този път искаше да подари един от бъбреците си на изпаднало в нужда момиче, за което вървеше поредния зов за помощ по националните телевизии. И медиите пак го навестиха.

Добре си спомням какво си помислих тогава - този иска да спечели от вниманието към него. Иска да се уреди, да се измъкне от калта, да оправи живота си. Поне така изглеждаше от всяческите му напъвания да издрапа от житейската яма, в която се намираше. Всички са си го помислили и са си казали - не, откъде-накъде ще печели, щото е спасил някого. И медиите си помислиха същото, а после го отсвириха и обърнаха камерите в друга посока.
Ще ми печели той, от чуждото нещастие...
Всички дружно - държавни институции, медии, общество и съседи го поставиха на мястото му - заметоха човека под килима при останалия боклук.

Историята на героя от Елин Пелин не е много по-различна, както изглежда. Пълен несретник, който не може да се оправи с живота си - няма дом, няма работа...
Ние имената на тия хора не ги знаем, а може би щеше да е добре да беше обратното, защото това са истински герои в най-прекия смисъл. Когато някой обикновен човек направи нещо необикновено, това е героизъм.


Тези обикновени хора, тези несретници, които не могат да сколасат свой дом да направят и да си осигурят някакво сносно препитание, тези същите са хората, които отиват и те вадят, ако започнеш да потъваш, докато останалите стоят и гледат. Те не получават ордени, не получават уважение. Не получават нищо, ако не броим гласните и негласни упреци към тях, че искали да спечелят от чуждото нещастие.
НО ЗАЩО ДА НЕ ИСКАТ? И защо да не спечелят от героизма си.


Тия дни след поредното престъпление с жертви се чу, че държавата щяла да "компенсира" умрелите с по 10,000 лева. Толкова струва смъртта или живота на един човек за държавата, когато самата тя го е затрила. Защото десетте убити в село Бисер бяха убити от държавата. На човек му идва да направи молебен, ако се случи да го трепе някой, това да е частник, та поне близките му да получат сносно обезщетение - 100 до 400 хил. лева, както често отсъжда съда.
Дори чисто счетоводителски да погледнем на героизма на нашите несретници, би следвало проблемите от материално-битов характер на тези хора да престанат да съществуват от момента, в който са скочили във водата и са извадили първия давещ се. Дори по държавната тарифа за човешкия живот, онзи от Елин Пелин е снижил щети за минимум 320,000 лева, като е спасил тридесет и двама давещи се. Най-малкото една къща можеха да му направят и това е най-малкото, защото героите не падат от дърветата.
Наистина не всеки е роден да бъде герой и да спасява давещите се. Винаги е било така и винаги ще бъде. Докато един се бори за своя и чуждия живот със стихията, останалите ще стоят и ще го гледат. Нормално е не всеки да го може, но поне могат да бъдат хора.
Защо човека да не спечели от това, което е направил? ЗАЩО?

Хората казват, че по време на трагедия най-добре си проличава, кой колко струва, но не са прави. Най-добре си проличава след трагедията. Една трагедията може да покаже кой е героят, а след нея изплуват и говната.
Той излиза от водата и те полепват по него.

131

От първата седмица на годината си пролича, че държавата не функционира със света. Започнахме с транспортен хаос и калпава организация. Това е на повърхността, а какво има по-надолу можем само да предполагаме. Онова, в което малцина се съмняват е, че ще минем без поредната порция от трудности, най-вече икономически и под формата на извращения.
Започна се с вестта за прехвърляне на собственост от общините към гражданите. На собственост и на ангажименти по обгрижване на ничията зема в околоблоковите пространства и тротоарите. Досега грижата за тротоарите пак се падаше на живеещите до тях, като държавата ги задължаваше да ринат снега през зимата и ги глобяваше, когато не го правят. Вече всеки ще може да си отдъхне, че чисти своята собственост. Смех. Мнозина биха ми възразили, че не е "смех", но на мен ми е смешно. Смешно е това, че се случва всичко, за което целокупния български народ бленува от много години. Искахме да ни бъде подредено, дисциплинирано и чистичко. Сега ни подреждат, дисциплинират и карат да чистим. Смех е отвсякъде.
Другото, за което народа си мечтае също е на път да се сбъдне - по-богатите да плащат повече данъци. След прехвърлянето на собствеността от общините на гражданите, всеки собственик на апартамент, къща или парцел в рамките на населените места ще стане по-състоятелен (смех). Който има ще плаща.
Изобщо темата за околоблоковите пространства и тротоарите сполучливо отразява нагласата на по-активната част от целокупния български народ. Страничен наблюдател би се объркал, като чуе, че българинът изпитва неприязън към демократичната организация на обществения живот и към политическата си класа, след като види, че се случва точно онова, за което хората казват, че биха искали да се случи - да има ред, да има закони, да се пазват, държавата да глобява и наказва нарушителите, по-заможните да плащат повече данъци. Някой външен наистина би се объркал, но ние не. Ние си знаем най-добре.
Покрай предстоящото "оземляване", освен вероятното повишаване на имотните данъци възникват и други въпроси. Например ще можем ли да изполваме подарената земя за да изкараме нещо от нея. Оказва се, че няма да можем. Държавата не дава. Значи, ако някой иска да ползва подарения му тротоар или междублоково сметище, ще трябва да плати я тротоарно право, а някой патентен данък или нещо такова. Който иска да печели ще си плаща. За по-богатите повече, за тия дето мечтаят да са по-богати - предварително (смех).
Та така, годината се очертава да бъде интересна, досущ като в проклятието да живееш в интересни времена. Някои имат интереси, други се радват да им бъде интересно.
Като споменах интересното се сетих, че и по икономическите въпроси се очертават доста емоции. След като края на кризата беше обявяван многократно, но се оказа, че вестта е силно преувеличена с това се приключи. На думи, иначе обстановката е форсмажорна и не е ясно от кой ръкав ще изскочи поредния заек. Засега изглежда драмата със съдбата на еврото се е поуталожила, но да не бързаме с овациите. Тия дни мина новината за рекордно доброто положение в Германия - над петдесет процента работещо население. Нещо небивало за федералната република. Няколко дни след това дойде вестта, че в Испания са го закършили здраво. А още не е уреден статута на Гърция. Не ми се мисли какво ще стане, ако още някоя държава от еврозоната или от съюза вземе да издиша. Кандидати в никой случай не липсват. Като започнем от балтийските тигри, минем през Чехия и Словакия, и свършим с деклариращата цветущо здраве Германия. Унгария вече започна да изпуска въздух, така че годината определено ще бъде много интересна. Дано опасенията ми не се сбъднат, въпреки че не са малко европейските държави, чиито икономики се крепят основно на износа. Държави като споменатите вече Германия, балтийските, Чехия, Словакия. Досегашният опит показва, че еврото едва оцелява при минимални сътресения, каквото е гръцкото. Евентуално валутата би могла да понесе още един срив в някоя от малките икономики, но какво ще стане в случай на спад в немския износ. Фактите са безпощадни и каквото се случи, то определено ще ни повлече при сегашната обвързаност на страната ни с еврото. Вероятно покрай празниците повечето хора са проспали, но за периода 8 декември 2011 - 8 януари 2012 година левът е загубил седем стотинки от стойността си спрямо долара - от 1,45 до 1,52 лева за долар. Като прибавим и това, че дела на износа спрямо БВП е значителен, перспективата се очертава като много интересна и никак не добра.
Имайки предвид даденостите малко се тревожа, че годината ще бъде най-тежката от началото на кризата до този момент. За да отлепим от дъното, а не тепърва да откриваме нови дълбини, на нас като държава ни е нужен икономически растеж. Деликатността на перспективата идва от прекомерната зависимост между растежа и износа. Осезаем ръст в износа може да очакваме едва, когато държавите, за които изнася българкста икономика тръгнат нагоре. Тоест, при сегашното развитие на българската икономика се получва първо другите, ние след тях.
Една от възможностите за ръст е в това да се търси развитие на потреблението вътре в страната. Ставало е дума вече, че за целта са нужни средства в широк кръг потребители - платежоспособни купувачи, каквито в страната има някъде между двеста и триста хиляди души. В същото време статистиката отчита, че над милион и половина българи са бедни и живеят с под 200 лева на месец. Социално и икономическо структуриране, което изцяло е резултат от ниската цена на труда. Ако има резерви за развитие, то те несъмнено са в тази посока и от там може да се задвижи икономиката - по линия на вътршното потребление.
Държавна политика за това липсва не от днес или вчера, просто такава никога не е имало на задоволително и даващо резултати ниво. Опити са правени без резултат, главно за субсидиране на заетост и от тази година правителството ограничава въпросните програми. Крайно време беше, но пак продължава да няма политика по отношение цената на труда. Един от начините да се постигне траен ефект е, чрез манипулиране на трудовия пазар, за каквото няма индикации, че се предвижда.
Един от моите пруиятели във фейсбук преди време беше дал много хубав пример за производителност на труда - мъжка подстрижка у нас и в Австрия. Берберинът и тук, и в Австрия върши едно и също, но австриецът е десет пъти по-производителен. За същата работа ще вземе десет пъти повече. За това говорим. У нас това е немислимо, защото хората продават труда си евтино и не биха могли да платят цената, която ще плати един австриец. Иначе и двамата работят едно и също, за едно и също време.
Държавата има не малко за вършене, ако случайно някой се сети, че има такава нужда.
Така или иначе най-близкия пазар за българската икономика е този тук, но само при положение, че е платежоспособен. В известен смисъл възниква противоречие между прекия частен интерес в и общия, в това число и непрекия частен. Май го казах прекалено замотано.
Ето за какво става дума.
Един представител на бизнеса без значение дали е много дребен или едра риба, от една страна има интерес да разполага насреща си с голям брой платежоспособни купувачи, но от дуга страна има и много силен интерес да плаща малкко за труда на наетите от него хора. Всъщност това са купувачите.
Според мен е нужно да се наблегне на работа в посока увеличаване цената на труда, защото това е много важно за обема на производството, за обема на вътрешния пазар и за стабилността на икономиката. Ако вземем за пример икономиките на Великобритания, Франция или САЩ ще видим, че при тях зависимостта от внос-износа е много по-малка от тази при нас или в Германия. Особено изразено е това в САЩ, но Великобритания и Франция са на същата вълна. Икономиките на тези страни са сред десетте най-развити. Те произвеждат страшно много продукт и сами консумират огромната част от него. При тях основните пазари са вътрешните, износа е поддържащ, а вноса е на суровини и продукти, които не е възможно да бъдат произведени на място. Това е правилната структура за една икономика. Тези икомомики в много по-голяма степен са си самодостатъчни и много по-малко звисими от състоянието в другите страни. Който се интересува, може да погледне за повече подробности статистическите данни на Световната банка.

Затова казвам, че у нас има поле за развитие, но трябва някой да даде посоката и икономиката да тръгне. Да се надяваме, че управниците ще се сетят да работят в тази посока. Важността на цената на труда е особено голяма и никога не е прекалено рано да се почнат действия за нейното повишаване. Никога не е и прекалено късно да се направи.

127

Много обичам да виждам как някой търговец фалира, заради раздаване на стока на вересия. Слушам някой магазинер да разказва, как има да взима толкова и толкова пари от раздадени вересии, а след това мрън-мрън - се примирява с това, че никога няма да си ги получи.
Има много такива пишман търговци.
Интересна е мотивацията на тези бизнесмени. Най-често на вересия раздават селските и малките квартални магазини. Обяснението винаги е, че им дават на вересия, иначе ще останат без клиенти (смех).
Отношенията търговец-клиент са ясни и включват плащане, а когато няма плащане...

За клиентелата ползата е очевидна. Взима си храна, цигарки и биричка с уговорката, че ще плати когато има пари. Естествено, когато има пари не плаща, а ходи да пазарува в Кауфланд, където е по-евтино. Най-сигурният начин да бъде загубен един клиент е, като му се даде стока без пари. Когато има пари ще ходи, където без пари не дават, а когато няма ще се връща за още от безплатното (смех).
След половин година сметката е набъбнала до няколко стотака (смех).

Обикновено малките магазинчета фалират и на тяхното място се появяват нови, след което кололото се завърта отново - същите "клиенти", същата процедура и така до следващия фалит.

125

За чий? - питам аз. За чи хуй трябваше да възприемаме социална архитектура, харакерна за времето отпреди войната.
Напоследък си давам сметка, че представата на българина по отношение социалната структура е силно разцентрована и това се отразява зле. Ние, българите е време, като начало да си изясним какво означават следните категории - богат, беден, средна класа.

В този ред на мисли, сутринта слушах Конакчиев, който беше гост в Нова телевизия. Той спомена, че очаква през година да се увеличат бедните и много богатите, понеже в криза се случва това. Нормално явление. Всеки, който успее да отдели стотинка над екзистенциалните си нужди, ще я къта за черни дни и ще става все по-богат. Така се трупа богатството. На другия полюс са всички ония, които са под нивото позволяващо им да заделят и една троха настрана.

Другото, което се сетих е, че...
Добре си спомням, че като малък ни учеха, как в социализма няма бедни и богати. След това при демокрацията се бъзикаха със старото "учение", като мнозина казваха, как през социализма нямало бедни и богати - имало само бедни.
Днес като се замисля, първите лъжеха в реално време. Вторите също лъжеха, обаче в исторически порядък - бедни и богати винаги е имало. Дори през социализма.
Съмнява ме обяснението, че имало само бедни, да е много-много плод на преднамерена лъжа, по-скоро е резултат на някакво разкривено възприятние. Това прозира от последвалите схващания за богат, беден и средна класа.

По времето, когато в България идва края на социализма, в развития западен свят понятието средна класа е придобило по-широк смисъл и е започнало да включва всеки, който е в състояние да плаща ипотека, без значение от начина, по който си изкарва парите. Дали ще работи за собствена сметка или ще е на заплата, това постепенно отстъпило на количеството пари, които изкарва. Или казано по-така, много голяма част от някогашния пролетариат се е придвижила нагоре по социалната стълбица. По политически и икономически прични хората на запад са си направили така нещата, щото средната им класа обхваща 80-85% от населението. Разбрали са, че колкото повече хора разполагат с достатъчно пари, толкова по-производителна е икономиката - много богатите стават още по-богати, дребните наедряват и всички заедно наливат пари в разни социализми(така казвам на социалните дейности и системи - пенсия, здраве, безработица и др.), че да вдигат нивото на най-пропадналите. Просто са разбрали, че се калят, ако ги натискат в калта и вместо това са започнали да ги вадят от нея. И ги правят платежоспособни купувачи :))

От тая гледна точка българското разбиране за средна класа е напълно съвременно за годините преди войната. Надявам се да схващате сарказма ми.
По онова време в тази категория са влизали дребни(натъртвам на дребни) занаятчии, земеделци, търговци, предприемачи и държавните чиновници. Всички останали наемни работници, било в индустриалното производство, услугите, търговията, земеделието или в някаква друга дейност, са минавали под обобщаващото пролетариат - под нивото на средната класа.

Констатациите и изводите се натрапват от самосебе си.