БДЖ ще се превърне ли в поредното Кремиковци

Краткият отговор е, че вече се е превърнало. Сутринта директора на компанията обясни по телевизията, ще обощя накратко - че компанията има разход около или малко над 270 млн. лева, приход от около или малко над 90 млн. лева и се нуждае от дотация в размер на 180 млн. лева, за да продължи да работи нормално... В противен случай, ако отпуснатата субсидия е в размер на 140 млн. лева, както се очертава, ще бъдат спрени Х-броя влакове и без работа ще останат около 1500 човека. Ясно е, че БДЖ е обречена да произвежда загуби. Очевидно е, като се има предвид, че при наличето на един лев приход, за да бъде вързан разхода е необходимо държавата, тоест всеки данъкоплатец да плати два лева от данъците си - около 25 лева на глава гпдишно. В случая за печалба от развиването на тази превозваческа дейност не може да става и дума.

И следват въпроси от сорта на, какво да се прави.

Обиикновено в подобни случаи възможностите не са много, свеждат се до действия за намаляване на загубите и винаги са свързани с харчене на пари. В случаят компанията е държавна собственост, така че се получава малко по-различно от това, ако беше частна, която в подобна ситуация отдавна щеше да е обявила фалит, а произлизащите от него разходи щяха да се прехвърлят на социалната система и частният проблем да приключи. В случая на БДЖ не е така и все държавата плаща - било за покриване на загуби, било за социални плащания и така нататък.

Накратко възможните решения са няколко.

Първото е близкото до акъла закриване на компанията.
Второто е да продължи, както до момента.
Третото е да се правят опити за оздравяване и довеждане до състояние съвместимо с живота.
Четвъртото е да се търси творческо решение, като се гледа в цялост на всички последствия, тъй като, при който и да е от изброените варианти цената ще се плаща от държавния джоб. Следователно, след като така и така ще се плаща, е хубаво да се търси максимално добър резултат от плащането.

Не намирам за смислено да обяснявам дълго и широко какво може и би било добре да се направи, затова само ще обобщя, че с част от нужните 180 млн. лева "за нормалната работа" на БДЖ, могат да се изкарат много ползи в дългосрочен порядък и да се спести обществен разход, което ще е непосредствения ефект от упражнението.

Бедни сме, защото...

Българите са бедни, защото продават евтино своите труд и продукт. Онези, които разчитат за прехраната си, като продават своя труд, го продават евтино, дори на безценица. Бизнесът от своя страна прави същото с продукта си. Разбираемо е - нископлатения продавач на труд не е в състояние да плаща за скъп продукт. Тук сакралната мантра за търсенето и предлагането се дъни, не работи. Не е да няма търсене, нито липсва предлагане, обаче...
Всички търсят стоки и услуги, храни и напитки, коли и климатици, обаче...
Като нямат пари, какво да търсят толкова - търсят според наличните в джоба. С други думи, котира се само евтиното.
Това е в страната.

На външния пазар българите страдат от болестта на Максуел.
В биографичния филм за Робърт Максуел, героят се гневи на поредния си неуспех и казва, че всичко, което купи автоматично губи пет процента от цената си, докато, ако същото бъде купено от Рупърт Мърдок, това добавя пет процента отгоре...
Идентично е положението с българското на международния пазар. При равни други условия едно българско нещо може да се продаде единствено, ако цената му е по-ниска. Един и същи продукт, стока, услуга, знание, умение и каквото и да било, ако носи клеймото "Произведено в България" автоматично губи част от продажната си цена. Абсолютно еднаква стока, опакована в немска опаковка не само се продава с пъти повече, но и продажната й цена е по-висока.

С едно изречение - бедни сме, защото сме слаби търговци с калпава репутация.
Дългото обяснение започва с липсата на развити местни пазари за каквото и да било и свършва....

Що ли не осъдят общината?

Новинарските потоци ни залаяха с оптимистични сведения за успехите на Столична община с проблемното паркиране, след въвеждане на така наречените "Синя" и "Зелена" зона. Цели двадесет и пет процента незаети паркоместа. Еми, БРАВО. Браво на Столична община. Браво, че успя да се справи с проблема.
Същите новинарски потоци постоянно ни заливат и с не толкова оптимистичното настроение на живеещите във въпросните зони. Протестирали били срещу добрата община, задето не им дава да си паркират колите пред домовете, а общината от своя страна не им давала да си паркират, защото... Хм, нямало места.
Да се чуди общинския чиновник, що ми е да подстрекавам към съдебно преследване срещу общината, след като не е мой проблем. Нито живея в района, нито се налага да паркирам в него и сигурно нямаше и да знам за изложения квартален проблем, но не би - новинарския поток ми набутва всяка вечер информация през екрана, та проблема един вид става и мой. А който има проблеми си ги решава.
И ето, че решението само идва - общината лъже, общината събира пари за паркиране и вдига колите на живеещите на лъжливо основание. Ясно е, че места има повече, отколкото са нужни и следователно няма никаква причина живеещите в района да плащат паркиране пред дома си, така както никой не плаща за да паркира колата пред дома си.

Има надежда (170)

Малката заразказва какъв бизнес план има. Естествено, тя не знае какво е бизнес план, защото е само на шест и половина, обаче разказаното си е план, при това добре обмислен, все едно не е на шестгодишно хлапенце, а е дело на добър маркетингов специалист с няколко години практика.
На фона на всички заявявани стратегии за възможностите пред младите хора с идеи, съм решил да насоча детето към чуждоезиково обучение, за да може, когато настъпи момента, да емигрира и да реализира идеите си.