Машиностроително предприятие в някогашния Михайловград трябвало да си набави желязо. Било свършило в склада и решили да отидат да вземат от Лом, но някой казал: "Не може, ще идете до Варна!". Дядо Нено ги разказва тия истории. Бил по онова време във въпросното предприятие и лично е видял как стават нещата. Имало било директива да се развива транспорта, затова михайловградските машиностроители трябвало да купуват желязото от Варна. Тогава не се е казвало директива, друго е било, но бистрите умове седящи зад съответния документ са били досущ сегашните. Лом е на има-няма 50 километра, а Варна е на пичка си майчина, но като има директива - трябва. Не знам, ако се беше случило дядо Нено да е бил на работа във варненската корабостроителница в оня момент, дали нямаше да ми разказва как са експедирали камази до Лом за ламарина. Най-вероятно.
Здраво се е работило някога, а не като сега. Здраво и залудо (смех).
Показват се публикациите с етикет Напредък. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Напредък. Показване на всички публикации
сряда, 5 септември 2012 г.
сряда, 1 август 2012 г.
Историческата обремененост
Народното недоволство в арабския свят накара мнозина наблюдатели да направят аналогия със събитията в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век. Други на свой ред побързаха да отбележат големите различия между източноевропейските и арабските процеси. В действителност обаче, големите разлики са в подробностите, докато в по-общ план сходствата доминират, тъй като и в двата случая говорим общества подложени на някакъв вид диктатура. Именно диктатурата е онзи фактор, който обуславя проявите на историческата обремененост. Диктатурата и нейната продължителност.
Времетраенето на диктаторския режим, на който е било подложено обществото, се оказва определящо за способността му за справяне след това, след падането на диктатурата. Видът на самата диктатура не е толкова важен. За потърпевшите в лицето на обикновения човек, това дали е налице режим подчинен на волята на един конкретен узурпатор и тесния приятелски кръг около него или пък става дума за идеологически подплътена диктаттура, е все тая, защото терорът и репресията са нещо обичайно и в двата случая. В условията на диктатура е нормално противниците да бъдат преследвани и систематично унищожавани. Именно тук се явява фактора време. Ако продължи дълго, диктатурата става въпрос на навик, нещо нормално и хората свикват, че нямат право на мнение, че изразяването на мнение е опасно. Свикват с това някой друг да решава вместо тях и когато режимът се срине и премине първоначлната еуфория, нещата се връщат в нормалното си русло - търсене на единствено познатото, на онзи, който да поеме нещата и със здрава ръка да управлява, както трябва. Търсене на следващия диктатор.
Ислямският свят
Иран остана някак встрани от събития в арабския свят и опит за промяна не се случи там, ако изключим безредиците няколко години по-рано. И все пак Иран е добър пример в подкрепа на тезата, че обществата подложени дълго на диктатура, са способни единствено на подмяната й с друга подобна. Иран никога не е бил свободна държава със свободни хора. Преди ислямаската революция да доведе на власт ислямската диктатура, там е имало друга диктатура, която е била предшествана от още по-друга диктатура. Свободни не са били и е някак нормално в момента, когато успяват да се отърват от поредния диктатор в лицето на шаха, иранците да заменят режима му с нов. Смениха едноличната диктатура с идеологически обоснована, но това не ги направи по-свободни.
В арабските държави е абсолютно същото. Без изключение народите на тези страни са познали само и единствено диктатурата. В продължение на стотици поколения се живели в условия, в които изразяването на мнение е водело до тежки репресии, преследване и смърт. Няма нищо случайно, че живели прекалено дълго в такива условия, хората там правят онова, което преди години направиха иранците - опитват се да заменят едноличния диктаторски режим с религиозна диктатура. Египет, Тунис, сега е наред Сирия да мине по-този път и положението няма да стане по-добро. Преди това беше Афганистан.
Хората не са виновни, че правят така - те друго не познават, а когато го видят им е чуждо, непонятно и трудно. Страхът от взимането на решение е така дълбоко втъкан в съзнанието им, че цялото им битие се подчинява на него.
Източна Европа
Близо четвърт век след краха на комунистическите диктатрски режими в тази част на Европа, анализаторите все още се лутат в търсене на обяснение за различния път, по който поеха отделните държави и различната скорост, с която се движат в развитието си. А обяснението е просто.
Народите в отделните държави са били подложени на различна по продължителност и степен на натиск диктатура. Що се отнася до времето на Студената война, там навсякъде е било еднакво. Или почти. В по-далечен исторически порядък, това обаче не е така и степента на историческата обремененост е различна при отделните народи. Затова посоката и скоростта на всяка държава са различни. Различната по продължителност диктатура се оказва определяща. За част от страните на Източна Европа периода е от порядъка на половин век, докато за други животът в условия на постоянен страх е от незапомнени времена.
Страни като Полша, Чехия, Словакия и Балтийските бивши съветски републики тръгнаха или поне се опитват да вървят по пътя към свободата, докато в Беларус, Русия и България хората търсят онова, което познават най-добре. Наистина не навсякъде процесите се движат еднакво, но разликата в посоката е очевидна.
В Беларус, където хората никога не са били свободни, на диктатурата се гледа съвсем нормално. Диктаторът не дава друго, а хората го приемат. В Русия е същото. А в България...
В България историческа обремененост има в изобилие и не само в резултат на комунистическия диктатрски режим доскоро. Още с освобождението нашите предшественици много бързо връщат реката в староро й корито, което се опитва да продължава до днес. Да не би да е плод на някаква случайност, това че един от най-хвалените е диктаторът Стамболов? Не, в това няма нищо случайно. Българинът е бил подлаган на терор и репресия откак се помни и подобно на иранците или арабите си търси онова, познантото положение, в което има някой по-горе, който знае. И не само това, ами се и страхува да има мнение, а повече от това се страхува единствено да го каже.
Дългото живуркане в условия на диктатура прави дълъг и труден прехода към нещо различно. Дори днес, когато има известни гаранции за свободата и правото на изразяване, мнозина сред нас се страхуват да имат мнение и продължават да търсят онзи по-горе от тях, който знае и може.
Но да не се заблуждаваме - положението е много по-розово, отколкото изглежда на пръв поглед.
След няколко години експерименти и опити да се намери правилната посока, българите си го получиха в лицето на Жан Виденов. Като, че ли разбраха, че така няма да стане и се върнаха към познатото - потърсиха за пореден път онзи, който знае и може вместо тях. Но не го търпяха дълго и при първата възможност го поставиха на мястото му. За Иван Костов говоря. Този политик е първата жертва на вътрешното противоречие на българина, който от една страна в синхрон с историческата си обремененост иска здравата ръка, но от друга страна не я иска прекалено. Иска някой, който да го води, но не и да го кара насила. В мномента обществото ни е в някакво средно положение между два стола - този на явната диктатура и онзи на свободата и демокрацията. Затова посотянно дава властта на разни кандидат-диктатори, но и много бързо ги слага на мястото им, когато започнат да се изявяват. Иван Костов не падна от власт, защото управлява лошо - напротив, тогава страната вървеше все още нагоре. Той си отиде, заради проявите на отвратителност, която демонстрираше непрекъснато. Заради това ще си отиде и Борисов. Менторстването, постоянното поучаване и размахването на пръст са сигурна гаранциа за провал на всеки политик в днешните обществени условия.
Нашето общество се развива по-добре отколкото има дадености за развитие, като се има предвид на какво е бил подлаган народа ни в продължение на хилядолетия. Надживяваме историческата обремененост нелошо. Изобщо не се справяме лошо, но можем и по-добре.
Времетраенето на диктаторския режим, на който е било подложено обществото, се оказва определящо за способността му за справяне след това, след падането на диктатурата. Видът на самата диктатура не е толкова важен. За потърпевшите в лицето на обикновения човек, това дали е налице режим подчинен на волята на един конкретен узурпатор и тесния приятелски кръг около него или пък става дума за идеологически подплътена диктаттура, е все тая, защото терорът и репресията са нещо обичайно и в двата случая. В условията на диктатура е нормално противниците да бъдат преследвани и систематично унищожавани. Именно тук се явява фактора време. Ако продължи дълго, диктатурата става въпрос на навик, нещо нормално и хората свикват, че нямат право на мнение, че изразяването на мнение е опасно. Свикват с това някой друг да решава вместо тях и когато режимът се срине и премине първоначлната еуфория, нещата се връщат в нормалното си русло - търсене на единствено познатото, на онзи, който да поеме нещата и със здрава ръка да управлява, както трябва. Търсене на следващия диктатор.
Ислямският свят
Иран остана някак встрани от събития в арабския свят и опит за промяна не се случи там, ако изключим безредиците няколко години по-рано. И все пак Иран е добър пример в подкрепа на тезата, че обществата подложени дълго на диктатура, са способни единствено на подмяната й с друга подобна. Иран никога не е бил свободна държава със свободни хора. Преди ислямаската революция да доведе на власт ислямската диктатура, там е имало друга диктатура, която е била предшествана от още по-друга диктатура. Свободни не са били и е някак нормално в момента, когато успяват да се отърват от поредния диктатор в лицето на шаха, иранците да заменят режима му с нов. Смениха едноличната диктатура с идеологически обоснована, но това не ги направи по-свободни.
В арабските държави е абсолютно същото. Без изключение народите на тези страни са познали само и единствено диктатурата. В продължение на стотици поколения се живели в условия, в които изразяването на мнение е водело до тежки репресии, преследване и смърт. Няма нищо случайно, че живели прекалено дълго в такива условия, хората там правят онова, което преди години направиха иранците - опитват се да заменят едноличния диктаторски режим с религиозна диктатура. Египет, Тунис, сега е наред Сирия да мине по-този път и положението няма да стане по-добро. Преди това беше Афганистан.
Хората не са виновни, че правят така - те друго не познават, а когато го видят им е чуждо, непонятно и трудно. Страхът от взимането на решение е така дълбоко втъкан в съзнанието им, че цялото им битие се подчинява на него.
Източна Европа
Близо четвърт век след краха на комунистическите диктатрски режими в тази част на Европа, анализаторите все още се лутат в търсене на обяснение за различния път, по който поеха отделните държави и различната скорост, с която се движат в развитието си. А обяснението е просто.
Народите в отделните държави са били подложени на различна по продължителност и степен на натиск диктатура. Що се отнася до времето на Студената война, там навсякъде е било еднакво. Или почти. В по-далечен исторически порядък, това обаче не е така и степента на историческата обремененост е различна при отделните народи. Затова посоката и скоростта на всяка държава са различни. Различната по продължителност диктатура се оказва определяща. За част от страните на Източна Европа периода е от порядъка на половин век, докато за други животът в условия на постоянен страх е от незапомнени времена.
Страни като Полша, Чехия, Словакия и Балтийските бивши съветски републики тръгнаха или поне се опитват да вървят по пътя към свободата, докато в Беларус, Русия и България хората търсят онова, което познават най-добре. Наистина не навсякъде процесите се движат еднакво, но разликата в посоката е очевидна.
В Беларус, където хората никога не са били свободни, на диктатурата се гледа съвсем нормално. Диктаторът не дава друго, а хората го приемат. В Русия е същото. А в България...
В България историческа обремененост има в изобилие и не само в резултат на комунистическия диктатрски режим доскоро. Още с освобождението нашите предшественици много бързо връщат реката в староро й корито, което се опитва да продължава до днес. Да не би да е плод на някаква случайност, това че един от най-хвалените е диктаторът Стамболов? Не, в това няма нищо случайно. Българинът е бил подлаган на терор и репресия откак се помни и подобно на иранците или арабите си търси онова, познантото положение, в което има някой по-горе, който знае. И не само това, ами се и страхува да има мнение, а повече от това се страхува единствено да го каже.
Дългото живуркане в условия на диктатура прави дълъг и труден прехода към нещо различно. Дори днес, когато има известни гаранции за свободата и правото на изразяване, мнозина сред нас се страхуват да имат мнение и продължават да търсят онзи по-горе от тях, който знае и може.
Но да не се заблуждаваме - положението е много по-розово, отколкото изглежда на пръв поглед.
След няколко години експерименти и опити да се намери правилната посока, българите си го получиха в лицето на Жан Виденов. Като, че ли разбраха, че така няма да стане и се върнаха към познатото - потърсиха за пореден път онзи, който знае и може вместо тях. Но не го търпяха дълго и при първата възможност го поставиха на мястото му. За Иван Костов говоря. Този политик е първата жертва на вътрешното противоречие на българина, който от една страна в синхрон с историческата си обремененост иска здравата ръка, но от друга страна не я иска прекалено. Иска някой, който да го води, но не и да го кара насила. В мномента обществото ни е в някакво средно положение между два стола - този на явната диктатура и онзи на свободата и демокрацията. Затова посотянно дава властта на разни кандидат-диктатори, но и много бързо ги слага на мястото им, когато започнат да се изявяват. Иван Костов не падна от власт, защото управлява лошо - напротив, тогава страната вървеше все още нагоре. Той си отиде, заради проявите на отвратителност, която демонстрираше непрекъснато. Заради това ще си отиде и Борисов. Менторстването, постоянното поучаване и размахването на пръст са сигурна гаранциа за провал на всеки политик в днешните обществени условия.
Нашето общество се развива по-добре отколкото има дадености за развитие, като се има предвид на какво е бил подлаган народа ни в продължение на хилядолетия. Надживяваме историческата обремененост нелошо. Изобщо не се справяме лошо, но можем и по-добре.
петък, 20 юли 2012 г.
Какво ново в блога
Скоро ще стане една годинка от първата публикация в блога. По случай предстоящия празник, вече е на разположение възможност за абонамент - напълно безплатен. Всъщност възможностите са няколко, можете да ги видите най-горе в първата спомагателна колонка. За друго ново не се сещам. Освен може би това, че напоследък се хващам често на въдицата и пиша по разни обществено важни въпроси. Като гледам така и другите се връзват, така че явно е някаква епидемия. Ми, това е засега. Приятен престой на страниците на блога и хев а найс дей, както казват американците.
четвъртък, 12 април 2012 г.
Сладур :) (171)
Във времето на хиперконсумацията българина хиперконсумира предимно леп и боп. Иска му се и на българина да хиперконсумира всякакви други неща, но е евтин, продава се евтино и нема пари за друго, освен за лепа и бопа. Сладур :)
понеделник, 26 март 2012 г.
Идеята не е нова (162)
Всички осигурителни вноски да се плащат от страна на осигурявания.
Да видим кое е хубавото на предложението.
Първо
Икономиката ще изсветлее
Второ
Събираемостта ще се повиши значително
Трето
Събраните над планираното средства, могат да се използват за подобряване на макроикономическата среда. Например:
- намаление на ДДС;
- намаление на ДОД;
- манипулиране на трудовия пазар.
Могат и да бъдат пропиляни.
Струва си да се помисли.
Да видим кое е хубавото на предложението.
Първо
Икономиката ще изсветлее
Второ
Събираемостта ще се повиши значително
Трето
Събраните над планираното средства, могат да се използват за подобряване на макроикономическата среда. Например:
- намаление на ДДС;
- намаление на ДОД;
- манипулиране на трудовия пазар.
Могат и да бъдат пропиляни.
Струва си да се помисли.
събота, 24 март 2012 г.
Не искам да досаждам, обаче... (161)
Мразя паразитирането по принцип, а като блогър мразя да паразитирам върху вече казани от някой друг неща, обаче темата е и моя, така че.
Сигурно си спомняте, че скоро писах на няколко пъти за пренебрежимо ниската цена на труда в България и всички произтичащи от това проблеми. Не знам каква е връзката между моите публикации и случилото се след това, но ми стана хубаво, когато видях и други хора да говорят за същото - по-висока цена на труда. Проблем в това отношение има и той касае всички, което прави темата подходяща за всякакви видове популистко говорене. Често без никаква здрава мисъл зад казаното, но това е нормално за популистите.
В тази връзка един човек онзи ден ми показва поредния изблик на идейна и политическа немощ, показва и се смее. Пита ме, това не е ли подобно на моята теза за цената на труда.
Е, трябва да кажа, че между двете няма нищо общо, най-вече заради това: "В "Атака" нямат идея откъде в държавата могат да се извадят толкова пари.". Ами, като нямат идея, да пускат печатницата или с декрети - нареждам и така нататък. Няма съмнение, че обществото ще ръкопляска.
Сигурно си спомняте, че скоро писах на няколко пъти за пренебрежимо ниската цена на труда в България и всички произтичащи от това проблеми. Не знам каква е връзката между моите публикации и случилото се след това, но ми стана хубаво, когато видях и други хора да говорят за същото - по-висока цена на труда. Проблем в това отношение има и той касае всички, което прави темата подходяща за всякакви видове популистко говорене. Често без никаква здрава мисъл зад казаното, но това е нормално за популистите.
В тази връзка един човек онзи ден ми показва поредния изблик на идейна и политическа немощ, показва и се смее. Пита ме, това не е ли подобно на моята теза за цената на труда.
Е, трябва да кажа, че между двете няма нищо общо, най-вече заради това: "В "Атака" нямат идея откъде в държавата могат да се извадят толкова пари.". Ами, като нямат идея, да пускат печатницата или с декрети - нареждам и така нататък. Няма съмнение, че обществото ще ръкопляска.
понеделник, 9 януари 2012 г.
131
От първата седмица на годината си пролича, че държавата не функционира със света. Започнахме с транспортен хаос и калпава организация. Това е на повърхността, а какво има по-надолу можем само да предполагаме. Онова, в което малцина се съмняват е, че ще минем без поредната порция от трудности, най-вече икономически и под формата на извращения.
Започна се с вестта за прехвърляне на собственост от общините към гражданите. На собственост и на ангажименти по обгрижване на ничията зема в околоблоковите пространства и тротоарите. Досега грижата за тротоарите пак се падаше на живеещите до тях, като държавата ги задължаваше да ринат снега през зимата и ги глобяваше, когато не го правят. Вече всеки ще може да си отдъхне, че чисти своята собственост. Смех. Мнозина биха ми възразили, че не е "смех", но на мен ми е смешно. Смешно е това, че се случва всичко, за което целокупния български народ бленува от много години. Искахме да ни бъде подредено, дисциплинирано и чистичко. Сега ни подреждат, дисциплинират и карат да чистим. Смех е отвсякъде.
Другото, за което народа си мечтае също е на път да се сбъдне - по-богатите да плащат повече данъци. След прехвърлянето на собствеността от общините на гражданите, всеки собственик на апартамент, къща или парцел в рамките на населените места ще стане по-състоятелен (смех). Който има ще плаща.
Изобщо темата за околоблоковите пространства и тротоарите сполучливо отразява нагласата на по-активната част от целокупния български народ. Страничен наблюдател би се объркал, като чуе, че българинът изпитва неприязън към демократичната организация на обществения живот и към политическата си класа, след като види, че се случва точно онова, за което хората казват, че биха искали да се случи - да има ред, да има закони, да се пазват, държавата да глобява и наказва нарушителите, по-заможните да плащат повече данъци. Някой външен наистина би се объркал, но ние не. Ние си знаем най-добре.
Покрай предстоящото "оземляване", освен вероятното повишаване на имотните данъци възникват и други въпроси. Например ще можем ли да изполваме подарената земя за да изкараме нещо от нея. Оказва се, че няма да можем. Държавата не дава. Значи, ако някой иска да ползва подарения му тротоар или междублоково сметище, ще трябва да плати я тротоарно право, а някой патентен данък или нещо такова. Който иска да печели ще си плаща. За по-богатите повече, за тия дето мечтаят да са по-богати - предварително (смех).
Та така, годината се очертава да бъде интересна, досущ като в проклятието да живееш в интересни времена. Някои имат интереси, други се радват да им бъде интересно.
Като споменах интересното се сетих, че и по икономическите въпроси се очертават доста емоции. След като края на кризата беше обявяван многократно, но се оказа, че вестта е силно преувеличена с това се приключи. На думи, иначе обстановката е форсмажорна и не е ясно от кой ръкав ще изскочи поредния заек. Засега изглежда драмата със съдбата на еврото се е поуталожила, но да не бързаме с овациите. Тия дни мина новината за рекордно доброто положение в Германия - над петдесет процента работещо население. Нещо небивало за федералната република. Няколко дни след това дойде вестта, че в Испания са го закършили здраво. А още не е уреден статута на Гърция. Не ми се мисли какво ще стане, ако още някоя държава от еврозоната или от съюза вземе да издиша. Кандидати в никой случай не липсват. Като започнем от балтийските тигри, минем през Чехия и Словакия, и свършим с деклариращата цветущо здраве Германия. Унгария вече започна да изпуска въздух, така че годината определено ще бъде много интересна. Дано опасенията ми не се сбъднат, въпреки че не са малко европейските държави, чиито икономики се крепят основно на износа. Държави като споменатите вече Германия, балтийските, Чехия, Словакия. Досегашният опит показва, че еврото едва оцелява при минимални сътресения, каквото е гръцкото. Евентуално валутата би могла да понесе още един срив в някоя от малките икономики, но какво ще стане в случай на спад в немския износ. Фактите са безпощадни и каквото се случи, то определено ще ни повлече при сегашната обвързаност на страната ни с еврото. Вероятно покрай празниците повечето хора са проспали, но за периода 8 декември 2011 - 8 януари 2012 година левът е загубил седем стотинки от стойността си спрямо долара - от 1,45 до 1,52 лева за долар. Като прибавим и това, че дела на износа спрямо БВП е значителен, перспективата се очертава като много интересна и никак не добра.
Имайки предвид даденостите малко се тревожа, че годината ще бъде най-тежката от началото на кризата до този момент. За да отлепим от дъното, а не тепърва да откриваме нови дълбини, на нас като държава ни е нужен икономически растеж. Деликатността на перспективата идва от прекомерната зависимост между растежа и износа. Осезаем ръст в износа може да очакваме едва, когато държавите, за които изнася българкста икономика тръгнат нагоре. Тоест, при сегашното развитие на българската икономика се получва първо другите, ние след тях.
Една от възможностите за ръст е в това да се търси развитие на потреблението вътре в страната. Ставало е дума вече, че за целта са нужни средства в широк кръг потребители - платежоспособни купувачи, каквито в страната има някъде между двеста и триста хиляди души. В същото време статистиката отчита, че над милион и половина българи са бедни и живеят с под 200 лева на месец. Социално и икономическо структуриране, което изцяло е резултат от ниската цена на труда. Ако има резерви за развитие, то те несъмнено са в тази посока и от там може да се задвижи икономиката - по линия на вътршното потребление.
Държавна политика за това липсва не от днес или вчера, просто такава никога не е имало на задоволително и даващо резултати ниво. Опити са правени без резултат, главно за субсидиране на заетост и от тази година правителството ограничава въпросните програми. Крайно време беше, но пак продължава да няма политика по отношение цената на труда. Един от начините да се постигне траен ефект е, чрез манипулиране на трудовия пазар, за каквото няма индикации, че се предвижда.
Един от моите пруиятели във фейсбук преди време беше дал много хубав пример за производителност на труда - мъжка подстрижка у нас и в Австрия. Берберинът и тук, и в Австрия върши едно и също, но австриецът е десет пъти по-производителен. За същата работа ще вземе десет пъти повече. За това говорим. У нас това е немислимо, защото хората продават труда си евтино и не биха могли да платят цената, която ще плати един австриец. Иначе и двамата работят едно и също, за едно и също време.
Държавата има не малко за вършене, ако случайно някой се сети, че има такава нужда.
Така или иначе най-близкия пазар за българската икономика е този тук, но само при положение, че е платежоспособен. В известен смисъл възниква противоречие между прекия частен интерес в и общия, в това число и непрекия частен. Май го казах прекалено замотано.
Ето за какво става дума.
Един представител на бизнеса без значение дали е много дребен или едра риба, от една страна има интерес да разполага насреща си с голям брой платежоспособни купувачи, но от дуга страна има и много силен интерес да плаща малкко за труда на наетите от него хора. Всъщност това са купувачите.
Според мен е нужно да се наблегне на работа в посока увеличаване цената на труда, защото това е много важно за обема на производството, за обема на вътрешния пазар и за стабилността на икономиката. Ако вземем за пример икономиките на Великобритания, Франция или САЩ ще видим, че при тях зависимостта от внос-износа е много по-малка от тази при нас или в Германия. Особено изразено е това в САЩ, но Великобритания и Франция са на същата вълна. Икономиките на тези страни са сред десетте най-развити. Те произвеждат страшно много продукт и сами консумират огромната част от него. При тях основните пазари са вътрешните, износа е поддържащ, а вноса е на суровини и продукти, които не е възможно да бъдат произведени на място. Това е правилната структура за една икономика. Тези икомомики в много по-голяма степен са си самодостатъчни и много по-малко звисими от състоянието в другите страни. Който се интересува, може да погледне за повече подробности статистическите данни на Световната банка.
Затова казвам, че у нас има поле за развитие, но трябва някой да даде посоката и икономиката да тръгне. Да се надяваме, че управниците ще се сетят да работят в тази посока. Важността на цената на труда е особено голяма и никога не е прекалено рано да се почнат действия за нейното повишаване. Никога не е и прекалено късно да се направи.
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
072
Време е да си доизкажа думата за дипломите на макроикономистите и лошо скалъпената им теза за технологиите, като панацея за висок жизнен стандарт. На пръв поглед всичко изглежда много достоверно, а като се прибавят и нагледните успехи на някои държави от северозападната част на Европа, Северна Америка и Япония, тогава логиката става съвсем непоклатима. Щеше да е хубаво, ако беше и вярна, но не е.
Всъщност цялата история е изсмукана от палците, а заключенията са чисто и просто напаснати към безспорните факти.
Факт е например, че САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Франция и още няколко държави имат всичко, което да се впише в една изглеждаща завършено логическа последователност. Тези страни създават, купуват и използват масово високи технологии в най-различни сфери. Освен това произвеждат много и вискокачествена продукция, голяма част, от която консумират сами или обменят основно помежду си. Имат и изключително висок жизнен стандарт, много над средния за света и десетки пъти над онзи в миризливите държавици от третия свят. Казано накратко, голям брой от хората в тези страни имат достатъчно пари, че да могат да си позволят потреблението на големи количества с високо качество от редица продукти и услуги.
За масовият макроикономист всичко това е следствие от развитието и приложението на технологиите, от които идват големите обеми на произвеждана, продавана и купувана продукция, а така също големите заплати и високия стандарт.
Както вече казах, това не е така.
Технологията не е "А-то", а "Я-то" в тази поредица от взаимно свързани елементи, тя е финалния компонент в уравнението на високия жизнен стандарт. Ето в какво се състои всичко.
В прединдустриална Европа хората започнали да вкарват технологии в производствения процес. Всяка от дейностите, в които навлизали технологии била възможна и без тях. Работата се вършела ръчно от хората, а бизнесмените им плащали за труда. В действителност не нуждата от повече производство, а високите разходи за труд довели до въвеждане на технологиите в употреба. Всичко е въпрос на калкулация и винаги, когато сметката показвала, че дадена машина ще се изплати в кратък срок от спестените за заплати пари, собствениците вкарвали съответните технологични подобрения. Така със същият разход за работна заплата можели да произвеждат много повече, а в случай, че бил достигнат максимума, който може да се реализира на пазара, излишните хора били уволнявани.
Важна особеност е, че заплащането на хората не се повлиявало от вкарването на технология и повишената производителност. Заплатата им си остава непроменена, което от своя страна оборва друг от митовете на макроикономистите, а именно, че технологиите се отразяват върху размера на заплащането. В общи линии твърдението, че ако произвеждаме повече, ще получаваме по-големи заплати е валидно само в случаите, когато е налице производство за собствена сметка или иначе казано парите отиват при онзи, който държи капиталите.
Типичен пример е ситуация, в която дребен занаятчия или едноличен търговец произвежда определен вид продукция ръчно, заедно с един нает работник. Когато вкара технология и увеличи производството си, той ще получава много повече, но това не се отнася за наетия. Технологията и ръста на продукцията не се отнася за него - може с машината да произвежда десетократно повече, но собсвеника не би му дал и стотинка отгоре, защото не е инвестирал за да му подобрява битовия статус, а го е направил за себе си.
Споменатият пример е добър, но той не може да обясни случващото се в наши дни и объркването от страна на макроикономистите по отношение приноса на технологиите за високия жизнен стандарт. Още повече, че в самото начало на индустриализацията общият стандарт е бил кошмарно нисък. Примерът не може да обясни и как се е стигнало до промяна на ситуацията само за няколко века, а така също не дава отговор на въпроса, защо в едни страни има високи технологии и много висок стандарт, същевременно има някакви държави с някакви технологии и някакъв стандарт, а има и такива, които в същия този момент стриват зърното ръчно за да си направят хляб и живеят с 20 долара на месец или по-малко. Но все пак обяснение има и точно то прави недействителен модела на макроикономистите, според който високите технологии са първопричината за високия стандарт. Всъщност е точно обратно.
Високите заплати са причината да се вкарват нови и още по-модерни технологии. Мотивацията да се създават и въвеждат в употреба нови технологии е абсолютно същата, каквато е била, когато е тръгнала индустриализацията. Целта е не просто да ссе гони по-високо ниво на качеството, а да се снижи максимално разхода за труд. В този смисъл качествените подобрения са косвен ефект от стремежа за свиване на разходите за труд. Цената, която индустрията и икономиката като цяло плаща за труд, е причината да се използват високи технологии. Именно поради високата цена на труда се случва всичко и точно поради тази причина в страните, където е най-скъпо да се наеме трудова сила, са и най-широко разпространени технологиите. За качественото измерение вече стана дума.
Но все още не се е появило обяснението за голямото разминаване и как така става, че в едни държави разходите за труд са огромни, та се налага да развиват технологиите си, а на други места хората работят буквално за жълти стотинки и поради това употребата на технология е абсолютно нерентабилна.
Отговорът на този въпрос е много прост - човешкият фактор.
Част от хората, онези в белите и високотехнологични държави струват повече, отколкото смръдльовците в третия свят. Личната им самооценка е многократно по-висока и чисто и просто отказват да работят за по-малко, отколкото им е нужно за да си осигурят определено качество на живота. На част от населението на тази планета не му е достатъчно да има една коричка за обяд, а иска да има първо, второ и трето, иска да ходи на кино, да има електричество, комуникациии, вътрешна тоалетна, медицинско обслужване, пенсия, да му остава време да се радва на живота. И за капак на всичко хората от развития свят си помагат, като впрягат и неикономически ресурс за да си подсигурят нужното. Ето така се случва високия жизнен стандарт и затова постоянно се разработват нови и по-ефективни технологии.
Високото заплащане движи технологиите, а не обратното, както гласи изсмуканата от палците теза на макроикономистите.
Всъщност цялата история е изсмукана от палците, а заключенията са чисто и просто напаснати към безспорните факти.
Факт е например, че САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Франция и още няколко държави имат всичко, което да се впише в една изглеждаща завършено логическа последователност. Тези страни създават, купуват и използват масово високи технологии в най-различни сфери. Освен това произвеждат много и вискокачествена продукция, голяма част, от която консумират сами или обменят основно помежду си. Имат и изключително висок жизнен стандарт, много над средния за света и десетки пъти над онзи в миризливите държавици от третия свят. Казано накратко, голям брой от хората в тези страни имат достатъчно пари, че да могат да си позволят потреблението на големи количества с високо качество от редица продукти и услуги.
За масовият макроикономист всичко това е следствие от развитието и приложението на технологиите, от които идват големите обеми на произвеждана, продавана и купувана продукция, а така също големите заплати и високия стандарт.
Както вече казах, това не е така.
Технологията не е "А-то", а "Я-то" в тази поредица от взаимно свързани елементи, тя е финалния компонент в уравнението на високия жизнен стандарт. Ето в какво се състои всичко.
В прединдустриална Европа хората започнали да вкарват технологии в производствения процес. Всяка от дейностите, в които навлизали технологии била възможна и без тях. Работата се вършела ръчно от хората, а бизнесмените им плащали за труда. В действителност не нуждата от повече производство, а високите разходи за труд довели до въвеждане на технологиите в употреба. Всичко е въпрос на калкулация и винаги, когато сметката показвала, че дадена машина ще се изплати в кратък срок от спестените за заплати пари, собствениците вкарвали съответните технологични подобрения. Така със същият разход за работна заплата можели да произвеждат много повече, а в случай, че бил достигнат максимума, който може да се реализира на пазара, излишните хора били уволнявани.
Важна особеност е, че заплащането на хората не се повлиявало от вкарването на технология и повишената производителност. Заплатата им си остава непроменена, което от своя страна оборва друг от митовете на макроикономистите, а именно, че технологиите се отразяват върху размера на заплащането. В общи линии твърдението, че ако произвеждаме повече, ще получаваме по-големи заплати е валидно само в случаите, когато е налице производство за собствена сметка или иначе казано парите отиват при онзи, който държи капиталите.
Типичен пример е ситуация, в която дребен занаятчия или едноличен търговец произвежда определен вид продукция ръчно, заедно с един нает работник. Когато вкара технология и увеличи производството си, той ще получава много повече, но това не се отнася за наетия. Технологията и ръста на продукцията не се отнася за него - може с машината да произвежда десетократно повече, но собсвеника не би му дал и стотинка отгоре, защото не е инвестирал за да му подобрява битовия статус, а го е направил за себе си.
Споменатият пример е добър, но той не може да обясни случващото се в наши дни и объркването от страна на макроикономистите по отношение приноса на технологиите за високия жизнен стандарт. Още повече, че в самото начало на индустриализацията общият стандарт е бил кошмарно нисък. Примерът не може да обясни и как се е стигнало до промяна на ситуацията само за няколко века, а така също не дава отговор на въпроса, защо в едни страни има високи технологии и много висок стандарт, същевременно има някакви държави с някакви технологии и някакъв стандарт, а има и такива, които в същия този момент стриват зърното ръчно за да си направят хляб и живеят с 20 долара на месец или по-малко. Но все пак обяснение има и точно то прави недействителен модела на макроикономистите, според който високите технологии са първопричината за високия стандарт. Всъщност е точно обратно.
Високите заплати са причината да се вкарват нови и още по-модерни технологии. Мотивацията да се създават и въвеждат в употреба нови технологии е абсолютно същата, каквато е била, когато е тръгнала индустриализацията. Целта е не просто да ссе гони по-високо ниво на качеството, а да се снижи максимално разхода за труд. В този смисъл качествените подобрения са косвен ефект от стремежа за свиване на разходите за труд. Цената, която индустрията и икономиката като цяло плаща за труд, е причината да се използват високи технологии. Именно поради високата цена на труда се случва всичко и точно поради тази причина в страните, където е най-скъпо да се наеме трудова сила, са и най-широко разпространени технологиите. За качественото измерение вече стана дума.
Но все още не се е появило обяснението за голямото разминаване и как така става, че в едни държави разходите за труд са огромни, та се налага да развиват технологиите си, а на други места хората работят буквално за жълти стотинки и поради това употребата на технология е абсолютно нерентабилна.
Отговорът на този въпрос е много прост - човешкият фактор.
Част от хората, онези в белите и високотехнологични държави струват повече, отколкото смръдльовците в третия свят. Личната им самооценка е многократно по-висока и чисто и просто отказват да работят за по-малко, отколкото им е нужно за да си осигурят определено качество на живота. На част от населението на тази планета не му е достатъчно да има една коричка за обяд, а иска да има първо, второ и трето, иска да ходи на кино, да има електричество, комуникациии, вътрешна тоалетна, медицинско обслужване, пенсия, да му остава време да се радва на живота. И за капак на всичко хората от развития свят си помагат, като впрягат и неикономически ресурс за да си подсигурят нужното. Ето така се случва високия жизнен стандарт и затова постоянно се разработват нови и по-ефективни технологии.
Високото заплащане движи технологиите, а не обратното, както гласи изсмуканата от палците теза на макроикономистите.
неделя, 30 октомври 2011 г.
068
Както споменах вчера, широко разпространеното схващане относно влиянието на високите технологии за повишаване на работната заплата е погрешно. Действителността за съжаление не дава доказателства за правилността на въпросната теза, а напротив преобладават случаите, в които този модел не може да се насложи по никакъв начин, а още по-малко е възможно неговото приложение.
Логиката, че вкарването на високи технологии ще доведе до по-висока производителност, ще даде качествени подобрения, ще повиши икономическата ефективност, ще направи икономиката по-конкурентноспособна и в резултат на всичко това ще доведе до вдигане на заплащането е вярна, но само преди частта за заплатата. Въпреки всички несъответствия работната заплата или цената на труда е от особено голяма важност. Проблемът идва от там, че в споменатия вече модел, заплатата е поставена на сгрешеното място и в сгрешена зависимост. Както предполагам се вижда, заплатата се разглежда като резултат от предприети на по-ранен етап действия, а всъщност е точно обратното.
Технологията влияе върху споменатите вече неща, като производителност и така нататък, но нито тя, нито производителността имат някакво отношение към цената на труда. Цената на труда се определя от коренно различни фактори, които нямат връзка към модела и точно поради тази причина разглеждането на заплатата, като резултат от това стечение на обстоятелствата е напълно погрешно.
Може би е добре да вземем една примерна ситуация, която да визуализира проблема.
Да го наречем Джон Блексмит, е собственик на малка компания за производство на метални изделия. За него работят десет човека, които по осем часа на ден стоят на десетте му струга и произвеждат различни изделия от метал. Джон е наследил компанията от дядо си по майчина линия. Оборудване работи добре, но технологията е от седемдесетте години на миналия век, същото като това в България от този период. Един ден Джон Блексмит отваря мейла си и вижда оферта от машиностроителна компания. Предлагат му най-съвременните машини, които може да съществуват. Джон звъни в банката и пита дали ще отпуснат шестцифрен кредит, отговарят му положително и покупката става възможна. Новата машина е много добра, примерно такава
и прави всичко сама. Само тя произвежда, колкото старите десет.
След покупката Джон вика десетте си работници за разговор. За деветима от тях, това ще бъде последният им делови разговор с Джон Блексмит. Десетият ще получи честта да работи с новата машина.
Но нека видим как се е стигнало дотук.
Джон Блексмит си е направил сметката, че когато докара оборудване от ново поколение, ще се изръси здраво първоначално, но в средносрочен план ще си спести цял куп пари. На всеки от десетте си работници Джон Блексмит плаща по 25 евро на час, но не им дава толкова, защото ги обича. Просто те не са склонни да работят за по-малко и ще си тръгнат. Сега с новата придобивка Джон вижда идеална възможност да съкрати основния си разход. Само от нераздадени заплати са 1800 евро на ден. Освен това ще намалее разходваната енергия, което е малко в сравнение с харча за заплатите, но също е пари. Куп други разходи ще бъдат свити от вкарването на високотехнологичната машина. Освен по-бързото, по-качественото и по-евтино производство, пред Джон се отваря и една нова ниша за сложни детайли, каквито със старата технология не е било възможно да се произвеждат. Нещо такова
Петнайсетина години по-рано започнала приватизация в страните от източния блок и дядото на Джон, който по онова време все още се занимавал с бизнеса, видял добра и евтина възможност да разшири компанията си. Хванал първия самолет от Хелзинки до София и след проучване на място купил малък цех от някогашен военен завод. Цехчето било съизмеримо с онова, което притежавал у дома - десет машини от седемдесетте години и десет работника. Оборудването ставало, работниците били квалифицирани и предприятието заработило още същия ден. Когато Джон поел бизнеса от дядо си, се замислил за момент дали да не тегли чертата на задграничното си предприятие, обаче размислил и го оставил в активите. Сега, когато дошъл момента за обновяване на технологичната база, на Джон първоначално му минало през ума, че и в българската част от бизнеса си може да процедира по същия начин - нова високотехнологична машина, оптимизация, преструктуриране и така нататък. Обаче си направил сметката и се отказал. И в българското предприятие заплатите били сред основните разходни пера, но икономисването на 5 лева на час, колкото била заплатата на работниците, не можело да изплати инвестицията с десетилетия.
Логиката, че вкарването на високи технологии ще доведе до по-висока производителност, ще даде качествени подобрения, ще повиши икономическата ефективност, ще направи икономиката по-конкурентноспособна и в резултат на всичко това ще доведе до вдигане на заплащането е вярна, но само преди частта за заплатата. Въпреки всички несъответствия работната заплата или цената на труда е от особено голяма важност. Проблемът идва от там, че в споменатия вече модел, заплатата е поставена на сгрешеното място и в сгрешена зависимост. Както предполагам се вижда, заплатата се разглежда като резултат от предприети на по-ранен етап действия, а всъщност е точно обратното.
Технологията влияе върху споменатите вече неща, като производителност и така нататък, но нито тя, нито производителността имат някакво отношение към цената на труда. Цената на труда се определя от коренно различни фактори, които нямат връзка към модела и точно поради тази причина разглеждането на заплатата, като резултат от това стечение на обстоятелствата е напълно погрешно.
Може би е добре да вземем една примерна ситуация, която да визуализира проблема.
Да го наречем Джон Блексмит, е собственик на малка компания за производство на метални изделия. За него работят десет човека, които по осем часа на ден стоят на десетте му струга и произвеждат различни изделия от метал. Джон е наследил компанията от дядо си по майчина линия. Оборудване работи добре, но технологията е от седемдесетте години на миналия век, същото като това в България от този период. Един ден Джон Блексмит отваря мейла си и вижда оферта от машиностроителна компания. Предлагат му най-съвременните машини, които може да съществуват. Джон звъни в банката и пита дали ще отпуснат шестцифрен кредит, отговарят му положително и покупката става възможна. Новата машина е много добра, примерно такава
и прави всичко сама. Само тя произвежда, колкото старите десет.
След покупката Джон вика десетте си работници за разговор. За деветима от тях, това ще бъде последният им делови разговор с Джон Блексмит. Десетият ще получи честта да работи с новата машина.
Но нека видим как се е стигнало дотук.
Джон Блексмит си е направил сметката, че когато докара оборудване от ново поколение, ще се изръси здраво първоначално, но в средносрочен план ще си спести цял куп пари. На всеки от десетте си работници Джон Блексмит плаща по 25 евро на час, но не им дава толкова, защото ги обича. Просто те не са склонни да работят за по-малко и ще си тръгнат. Сега с новата придобивка Джон вижда идеална възможност да съкрати основния си разход. Само от нераздадени заплати са 1800 евро на ден. Освен това ще намалее разходваната енергия, което е малко в сравнение с харча за заплатите, но също е пари. Куп други разходи ще бъдат свити от вкарването на високотехнологичната машина. Освен по-бързото, по-качественото и по-евтино производство, пред Джон се отваря и една нова ниша за сложни детайли, каквито със старата технология не е било възможно да се произвеждат. Нещо такова
Петнайсетина години по-рано започнала приватизация в страните от източния блок и дядото на Джон, който по онова време все още се занимавал с бизнеса, видял добра и евтина възможност да разшири компанията си. Хванал първия самолет от Хелзинки до София и след проучване на място купил малък цех от някогашен военен завод. Цехчето било съизмеримо с онова, което притежавал у дома - десет машини от седемдесетте години и десет работника. Оборудването ставало, работниците били квалифицирани и предприятието заработило още същия ден. Когато Джон поел бизнеса от дядо си, се замислил за момент дали да не тегли чертата на задграничното си предприятие, обаче размислил и го оставил в активите. Сега, когато дошъл момента за обновяване на технологичната база, на Джон първоначално му минало през ума, че и в българската част от бизнеса си може да процедира по същия начин - нова високотехнологична машина, оптимизация, преструктуриране и така нататък. Обаче си направил сметката и се отказал. И в българското предприятие заплатите били сред основните разходни пера, но икономисването на 5 лева на час, колкото била заплатата на работниците, не можело да изплати инвестицията с десетилетия.
събота, 29 октомври 2011 г.
067
Дали макроикономистите не трябва да скъсат дипломите си и да започнат от нулата, този въпрос си задавам от известно време и все повече се убеждавам, че каруцата е сложена пред коня.
Ето защо мисля така.
Макроикономистите са единодушни за връзката между високите технологии, производителността, конкурентоспособността и жизнения стандарт, в частност работната заплата. Тезата на макроикономистите е, че вкарването на технологии повишава производителността, което води до ръст и при другите. Голямата им грешка идва от това, че възприемайки тезата за правилна, я възприемат и като универсална, след което я експонират към всяка една ситуация.
Разсъждението е логически издържано и въпреки това води до грешни заключения, а доказателство за грешката е, че в България това не успява да се случи. Ако погледнем на всеки аспект поотделно, ще видим, че нещата са почти такива, каквито ги казват макроикономистите. Всичките са верни без едно.
Вкарването на технология води до:
- повишаване на производителността - Вярно.
- намаляване на себестойността - Вярно.
- понижаване на технологичния брак - Вярно.
- спестяване на енергийни разходи - Варно.
- повишаване на качеството - Вярно.
- по-добра конкурентноспособност - Вярно.
- повишаване на заплатите - Грешно.
Българските макроикономисти разчитат, че този модел би следвало да сработи и у нас, след като вече се е доказал в далеч по-напреднали икономики. Като очакванията са свързани с по-голям растеж и в резултат повишаване на жизнения стандарт. Сама по себе си тази грешна представа не представлява никакъв проблем, ако не се прехвърли на ниво политика. В случай, че бъде прехвърлена и самата политика възприеме тази логическа последователност като универсална и работеща винаги и всякога, тогава вече е налице сериозен проблем.
Цялото недоразумение се получва в резултат не грешното позициониране на фактора работна заплата или цена на труда в контекста на разглеждания модел. В този ред на мисли работната заплата се разглежда като следствие от всичко останало. Когато моделът веднъж е сработил, тогава всичко изглежда точно, както е описано и заплатата или цената на труда може да се приеме за следствие от всичко останало, но възниква въпроса, защо този модел на едни места, като Северна Америка, Западна Европа и Япония работи, а на други, в това число и България - не.
Фактът, че на определени места не може да работи, еднозначно говори, че не е универсален, тоест не е приложим във всяка една ситуация.
Ето защо мисля така.
Макроикономистите са единодушни за връзката между високите технологии, производителността, конкурентоспособността и жизнения стандарт, в частност работната заплата. Тезата на макроикономистите е, че вкарването на технологии повишава производителността, което води до ръст и при другите. Голямата им грешка идва от това, че възприемайки тезата за правилна, я възприемат и като универсална, след което я експонират към всяка една ситуация.
Разсъждението е логически издържано и въпреки това води до грешни заключения, а доказателство за грешката е, че в България това не успява да се случи. Ако погледнем на всеки аспект поотделно, ще видим, че нещата са почти такива, каквито ги казват макроикономистите. Всичките са верни без едно.
Вкарването на технология води до:
- повишаване на производителността - Вярно.
- намаляване на себестойността - Вярно.
- понижаване на технологичния брак - Вярно.
- спестяване на енергийни разходи - Варно.
- повишаване на качеството - Вярно.
- по-добра конкурентноспособност - Вярно.
- повишаване на заплатите - Грешно.
Българските макроикономисти разчитат, че този модел би следвало да сработи и у нас, след като вече се е доказал в далеч по-напреднали икономики. Като очакванията са свързани с по-голям растеж и в резултат повишаване на жизнения стандарт. Сама по себе си тази грешна представа не представлява никакъв проблем, ако не се прехвърли на ниво политика. В случай, че бъде прехвърлена и самата политика възприеме тази логическа последователност като универсална и работеща винаги и всякога, тогава вече е налице сериозен проблем.
Цялото недоразумение се получва в резултат не грешното позициониране на фактора работна заплата или цена на труда в контекста на разглеждания модел. В този ред на мисли работната заплата се разглежда като следствие от всичко останало. Когато моделът веднъж е сработил, тогава всичко изглежда точно, както е описано и заплатата или цената на труда може да се приеме за следствие от всичко останало, но възниква въпроса, защо този модел на едни места, като Северна Америка, Западна Европа и Япония работи, а на други, в това число и България - не.
Фактът, че на определени места не може да работи, еднозначно говори, че не е универсален, тоест не е приложим във всяка една ситуация.
петък, 28 октомври 2011 г.
065
Заговорихме се за кашкавала и от дума на дума стигнахме до връзката между размера на заплатите, производителността на труда и автоматизацията на производствените процеси, и всичко тръгна от нищо и никаквия кашкавал.
Случи се онзи ден. Минахме през магазина и купуването на кашкавал не беше предвидено, но видяхме, че е на странно ниска цена и след няколко думи с продавачката решихме, че покупката е оправдана. После отидохме у сестра ми да си правим сандвичи. Сандвичите станаха добре, както винаги с този материал и реших да го пробам на сурово как е. Оказа се, че има лек вкус на загоряло. Набързо изтърсих, че сигурно някое реле е запекло и са го прегорили при пастьоризацията, но така и така вече са били с няколко бона вътре, са решили да довършат процеса и са го пуснали на промоция. Вероятно точно това се е случило. Както често се прави около маса в края на деня и ние се отдадохме на разговор за неща, които не ни засягат. Споменаха се рисковете от автоматизацията, ефективността, процента брак, производителността, връзката между автоматизацията и производителността и причините в България да има ниска производителност и непостоянно качество. Изводите бяха наистина впечатляващи, а всички събрали се бяхме единодушни, че размера на заплащането е водещ и определящ, но за това не ми се разказва точно сега.
Случи се онзи ден. Минахме през магазина и купуването на кашкавал не беше предвидено, но видяхме, че е на странно ниска цена и след няколко думи с продавачката решихме, че покупката е оправдана. После отидохме у сестра ми да си правим сандвичи. Сандвичите станаха добре, както винаги с този материал и реших да го пробам на сурово как е. Оказа се, че има лек вкус на загоряло. Набързо изтърсих, че сигурно някое реле е запекло и са го прегорили при пастьоризацията, но така и така вече са били с няколко бона вътре, са решили да довършат процеса и са го пуснали на промоция. Вероятно точно това се е случило. Както често се прави около маса в края на деня и ние се отдадохме на разговор за неща, които не ни засягат. Споменаха се рисковете от автоматизацията, ефективността, процента брак, производителността, връзката между автоматизацията и производителността и причините в България да има ниска производителност и непостоянно качество. Изводите бяха наистина впечатляващи, а всички събрали се бяхме единодушни, че размера на заплащането е водещ и определящ, но за това не ми се разказва точно сега.
сряда, 26 октомври 2011 г.
064
Терезето пак ще изяде мезето или кокала, или порцията власт.
Гражданските права и свободи, магистралите, реда и сигурността, правосъдието и електронното правителство не са никак маловажни и всички правителства са им обръщали внимание в последните десетина години. С различен успех и интензивност, но са го правили, а в края на мандата са си събирали нещата в кашони и у дома, както се казваше в една политическа реклама.
Сега проведените избори потвърждават тенденцията за драстичен спад на доверието към управляващите. Въпреки сигналите за нередности и злоупотреби, това е най-точната социология - кандидатът на управляващите е събрал с около 350 хиляди гласа по-малко в сравнение с изборите преди две години. Между другото и в този момент, три дни след изборите, ЦИК няма окончателните резултати. Дали не е време за връщане към старите индивидуални бюлетини?
Така или иначе спадът е очевиден, въпреки усилията по отношение на инфраструктурните проекти и по-малките съпътстващи изяви от страна на властта. Подобно на предишните три правителства и тези търпят огромни негативи и спад, който е значим след само две години управление, а причините си остават все същите.
Терезето или ТРЗ, или труд и работна заплата е в основата на политическите провали от последните десет-дванадесет години.
Досега правителствата са опитвали различни и все безрезултатни подходи за борба с безработицата, сивата икономика и нивата на работната заплата, като за целта се е прибягвало или до репресия, или до колаборация с работодатели и синдикати. А резултатите са все едни и с предизвестен край по време на избори.
Гражданските права и свободи, магистралите, реда и сигурността, правосъдието и електронното правителство не са никак маловажни и всички правителства са им обръщали внимание в последните десетина години. С различен успех и интензивност, но са го правили, а в края на мандата са си събирали нещата в кашони и у дома, както се казваше в една политическа реклама.
Сега проведените избори потвърждават тенденцията за драстичен спад на доверието към управляващите. Въпреки сигналите за нередности и злоупотреби, това е най-точната социология - кандидатът на управляващите е събрал с около 350 хиляди гласа по-малко в сравнение с изборите преди две години. Между другото и в този момент, три дни след изборите, ЦИК няма окончателните резултати. Дали не е време за връщане към старите индивидуални бюлетини?
Така или иначе спадът е очевиден, въпреки усилията по отношение на инфраструктурните проекти и по-малките съпътстващи изяви от страна на властта. Подобно на предишните три правителства и тези търпят огромни негативи и спад, който е значим след само две години управление, а причините си остават все същите.
Терезето или ТРЗ, или труд и работна заплата е в основата на политическите провали от последните десет-дванадесет години.
Досега правителствата са опитвали различни и все безрезултатни подходи за борба с безработицата, сивата икономика и нивата на работната заплата, като за целта се е прибягвало или до репресия, или до колаборация с работодатели и синдикати. А резултатите са все едни и с предизвестен край по време на избори.
понеделник, 3 октомври 2011 г.
040
След Катуница се случиха серия мирни и не съвсем мирни протести. Протестиращите поискаха различни неща от държавата. Едно от исканията, които чух е, да се раздават помощи само срещу отработването им. Част от протестиращите момчета приличат на хора, които работят здраво по 300 часа срещу 300 лева заплата. Друга част имат вид на безработни.
И в момента държавата принуждава, срещу петдесетте лева помощ да се работи по четири часа на ден в продължение на четиринайсет дни в месеца - 89 стотинки за час работа.
Тук логическата нишка се прекъсва.
Държавата толкова работа не може да намери и ако натискът от улицата се увеличи, може да прибегне до отдаване под наем на участниците в програмите за помощи. Бизнесът с готовност ще си спести 11 стотинки на човекочас.
И в момента държавата принуждава, срещу петдесетте лева помощ да се работи по четири часа на ден в продължение на четиринайсет дни в месеца - 89 стотинки за час работа.
Тук логическата нишка се прекъсва.
Държавата толкова работа не може да намери и ако натискът от улицата се увеличи, може да прибегне до отдаване под наем на участниците в програмите за помощи. Бизнесът с готовност ще си спести 11 стотинки на човекочас.
четвъртък, 29 септември 2011 г.
036
На мен от години ми е известно, че интернетът в България е сред най-качествения в света и не се изненадах, когато чух същото и в новините. От някаква компания правили изследване и се оказало, че Бъгария е на трето място по скорост, а бих казал и по надежност на връзката
Тъкмо бях отишъл да следвам, когато интернета си пробиваше път в страната. Няколко от бившите ми съученици се бяха вече открехнали на тая благинка и го ползваха. К'во ли е имало тогава в мрежата, ама било им е интересно. Тогава интернет можеше да се вземе само от БТК и съм чувал хората да си говорят за модеми и всякакви други простотии, които само съм ги чувал, но нямам идея какво може да представляват. Така беше - един държавен монополист в стационарната телефония и един в мобилната.
Много се бях изненадал, когато преди около петнайсет години ми казаха, че в Монтана е най-добрия нет, който може да съществува по принцип. Всички, с които бях говорил казваха едно и също, а това бяха хора, които едно, че ползваха интернет и повечето от тях бяха студенти в техническите университети, и второ, ползваха го на различни места в страната. Изненадата беше не за друго, а заради факта, че ставаше дума за най-изостаналата част на България и Европа. Оказа се, че малка местна компания била решила да пуска нет. Вместо да се вържат с държавния телеком и същевременно да се конкурират с него, тези решили да пуснат своя мрежа - кабелна. Мисля, че това беше първият кабелен нет в България и един от първите в света за масово ползване.
От онзи момент изтече много вода и мисля, че компанията вече не съществува. Не съм сигурен какво точно се случи, май имаше някакви сливания и поглъщания, обаче стандарта се наложи и стана нещо обичайно за цялата страна. Междувременно се появиха още компании и стана съвсем обичайно в град с размерите на нашия да има поне четири-пет възможности за достъп до трафик. Едва ли е много известно, но допреди няколко години страната ни беше с най-много доставчици на глава от населението - няколкото големи телекоми и по няколко малки компании във всеки по-голям град. Направо убийствена конкуренция, което неминуемо е съществено за високото качество на услугата. За съжаление в последните две години се наблюдава известно окрупняване на мрежите, посредством поглъщания и сливания, което струва ми се ще се отрази негативно на качеството. Времето най-добре ще покаже какво следва, но по принцип убиването на конкуренцията води до застой и опити за налагане на не съвсем приятни монополни практики.
Другото интересно, което няма как да ми убегне е, че този отрасъл се разви без практически никаква държавна регулация. Държавата вървеше след събитията и поради непознаване на материята така и не успя да се намеси в процеса с регулации и рестрикции. На практика излиза, че високото качество, което имаме щастието да ползваме и което вероятно ще накара мнозина да се гордеят, че най-накрая в нещо българите са сред добрите, е резултат само и единствено от предприемачеството и частната инициатива и прилагането на свободния пазар без държавна намеса в сектора. Точно обратното на случилото се във Великобритания, където могат само да си мечтаят за подобно качество на услугата.
Средната скорост на теглене в Южна Корея е 2202 килобайта в секунда (KBps), докато в Румъния, България, Литва и Латвия е съответно 1909, 1611, 1463 и 1377 KBps.По някаква случайност ден или два по-рано бях проверил каква е скоростта на нета, който ползвам в момента и се оказа, че е доста над средното, но такава е традицията в северозапада - да има качествен и високоскоростен интернет.
Тъкмо бях отишъл да следвам, когато интернета си пробиваше път в страната. Няколко от бившите ми съученици се бяха вече открехнали на тая благинка и го ползваха. К'во ли е имало тогава в мрежата, ама било им е интересно. Тогава интернет можеше да се вземе само от БТК и съм чувал хората да си говорят за модеми и всякакви други простотии, които само съм ги чувал, но нямам идея какво може да представляват. Така беше - един държавен монополист в стационарната телефония и един в мобилната.
Много се бях изненадал, когато преди около петнайсет години ми казаха, че в Монтана е най-добрия нет, който може да съществува по принцип. Всички, с които бях говорил казваха едно и също, а това бяха хора, които едно, че ползваха интернет и повечето от тях бяха студенти в техническите университети, и второ, ползваха го на различни места в страната. Изненадата беше не за друго, а заради факта, че ставаше дума за най-изостаналата част на България и Европа. Оказа се, че малка местна компания била решила да пуска нет. Вместо да се вържат с държавния телеком и същевременно да се конкурират с него, тези решили да пуснат своя мрежа - кабелна. Мисля, че това беше първият кабелен нет в България и един от първите в света за масово ползване.
От онзи момент изтече много вода и мисля, че компанията вече не съществува. Не съм сигурен какво точно се случи, май имаше някакви сливания и поглъщания, обаче стандарта се наложи и стана нещо обичайно за цялата страна. Междувременно се появиха още компании и стана съвсем обичайно в град с размерите на нашия да има поне четири-пет възможности за достъп до трафик. Едва ли е много известно, но допреди няколко години страната ни беше с най-много доставчици на глава от населението - няколкото големи телекоми и по няколко малки компании във всеки по-голям град. Направо убийствена конкуренция, което неминуемо е съществено за високото качество на услугата. За съжаление в последните две години се наблюдава известно окрупняване на мрежите, посредством поглъщания и сливания, което струва ми се ще се отрази негативно на качеството. Времето най-добре ще покаже какво следва, но по принцип убиването на конкуренцията води до застой и опити за налагане на не съвсем приятни монополни практики.
Другото интересно, което няма как да ми убегне е, че този отрасъл се разви без практически никаква държавна регулация. Държавата вървеше след събитията и поради непознаване на материята така и не успя да се намеси в процеса с регулации и рестрикции. На практика излиза, че високото качество, което имаме щастието да ползваме и което вероятно ще накара мнозина да се гордеят, че най-накрая в нещо българите са сред добрите, е резултат само и единствено от предприемачеството и частната инициатива и прилагането на свободния пазар без държавна намеса в сектора. Точно обратното на случилото се във Великобритания, където могат само да си мечтаят за подобно качество на услугата.
четвъртък, 22 септември 2011 г.
032
За първите е било истинско предизвикателство да оживеят. Изхранвали са се с лов и събирачество, но един ден на някой му просветнало, че това е жив хазарт. Появили се първите земеделци и скотовъди, а когато вече не се налагало да тичат след храната си, започнали да се застояват на едно място. Започнали да оставят следи - сгради, гробища и сметища. Първите цивилизации.
Животът става все по-лесен. Живее се лесно и продължително. По навик гледам на нещата исторически. Откакто съществува човек, всичките му усилилия са насочени към измисляне на начини да улесни живота си и да убива по-ефикасно. Стремежът към качественото убиване не е за пренебрегване. Цялото въздухоплаване е негова заслуга, а и не само то.
Няма да научим името на онзи съзерцател, имал щастието да забележи, че кръглото се търкаля по-добре от ръбестото, но някъде по онова време човека е минал на друга скорост в буквалния смисъл. Или малко по-късно, когато някой умен се е сетил да сложи ос между две от кръглите и да ги направи използваеми. Парадоксално е, но май не са ни го преподавали в университета. И всичко с мисълта да става лесно. Така са се появили много неща - тока, телефона, интернета, социалното осигуряване и много други дадености. Дали може повече? Не се съмнявам.
Животът става все по-лесен. Живее се лесно и продължително. По навик гледам на нещата исторически. Откакто съществува човек, всичките му усилилия са насочени към измисляне на начини да улесни живота си и да убива по-ефикасно. Стремежът към качественото убиване не е за пренебрегване. Цялото въздухоплаване е негова заслуга, а и не само то.
Няма да научим името на онзи съзерцател, имал щастието да забележи, че кръглото се търкаля по-добре от ръбестото, но някъде по онова време човека е минал на друга скорост в буквалния смисъл. Или малко по-късно, когато някой умен се е сетил да сложи ос между две от кръглите и да ги направи използваеми. Парадоксално е, но май не са ни го преподавали в университета. И всичко с мисълта да става лесно. Така са се появили много неща - тока, телефона, интернета, социалното осигуряване и много други дадености. Дали може повече? Не се съмнявам.
Абонамент за:
Публикации (Atom)