Детски спомени от зрелия социализъм - На почивка с покупка на телевизор

Лятото. Ваканция. Годината е 1989-а. Отишли сме на почивка на Сандански. На гости сме у роднини, защото не сме успели да се вредим за карта, а квартира да се намери през лятото е немислимо. Два дни преди да си тръгнем виждаме огромна опашка. Тогава, когато човек видеше опашка, първо се нареждаше, а после питаше останалите "Какво са пуснали?". Някак естествено се подразбираше, че ще да е нещо ценно и дефицитно. Оказа се, че опашката е за телевизори "Велико Търново". И се почна - търчане до ДСК, теглене на пари, спане по тротоарите. Нещо, като онова, което виждаме по телевизията, когато в Америка пуснат нова видео игра, но тук беше за телевизори. На всеки час или два часа се правеха списъци с присъстващите и който го няма точно в този момент, губи реда си и почва от края на опашката. Всичко това се случваше по някакъв странен самоорганизиран начин, в който хората сами си измисляха правилата и чинно всеки ги спазваше. Два дни след началото на одисеята част от нас си тръгнахме с влака, а баща ми остана да спи на тротоара, за да вземе цветния телевизор. Няколко дни след останалите баща ми се прибра с телевизор на задната седалка на ладата. Висенето на опашката беше дало резултат. В други случаи нещата се развиваха неблагоприятно и неведнъж се е стигало до ситуация, в която някой е висял два дни и тъкмо да му дойде реда, стоката вземе, че свърши. Случвало се е много пъти за всякакви неща. То тогава, както споменах и в разказа за плетенето на мрежата, се чакаше за всякакви битови и домакнски вещи, за строителни материали, за мебели, за автомобилите и мотоциклетите да не говорим. А и честно казано повечето от тези дефицитни изделия бяха скъпи, каквото и да разправят, че едно време имало мног и било евтино. Например телевизорът "Велико Търново" се продаваше за скромните 1050 лева, което си беше четири-пет месечни заплати или шест на начинаещ лекар, учител или инженер. Примерно днес един 20-инчов телевизор да струва от порядъка на три бона, нещо такова.
Така беше тогава. Май с това ще запомня последното ми социалистическо лято. После нещата станаха други.

Детски спомени от зрелия социализъм - Когато се плетеше мрежата

Лятото. Ваканция. Както винаги се отърваха от мен, като ме изритаха да вървя на село. Беше 1987 година. На село беше тъпо. Гледат на криво, че спиш до късно, юркат те да ходиш до магазина, да носиш вода на стоката или да правиш нещо в градината. Онова лято не правеше изключение и всичко си вървеше по обичайния банален начин, докато един ден оградата ни със съседния двор напълно се разпадна. Беше стара дървена тарба, от тънки и не особено качествени дъсчици, но си стоеше там, откакто се помнех. Е, дойде й времето. Просто рухна. Съседното място граничеше с улицата по дългата си част и не беше заградено. Още същият ден из двора ни започнаха да се разхождат селските псета и решихме, че спешно трябва да вдигнем нова ограда. С дедо се качихме на колелетата и отидохме до магазина в горната част на селото - на три-четири километра от нас. Идеята беше да купуваме мрежа. Да видим колко струва и има ли изобщо. Оказа се, че няма. След седмица отидохме пак - пак нямаше. Тогава артикулът "Няма" беше много разпространен. И дъски нямаше. После по телефона търсиха в града и в други градове, но мрежа все така нямаше. Стана ни ясно, че работата няма да стане, а кучетата все така упорито влизаха и газеха градината. Тогава с дедо мислихме, мислихме и отидохме до дедо Първан, който беше железар в стопанството. От него взехме някакъв примитивен уред, който се оказа навивачка за правене на мрежа. Ръчна, разбира се, още от времето, когато са заграждали ТКЗС-то. Машинката беше кофти, а шаблона за квадратите на мрежата - тесен, което значеше, че доста щяхме да си поиграем. Естествено мрежата се прави от тел и пак опряхме до процедурата с ходенето до магазина, въртенето на телефона и т.н.. Този път всичко приключи бързо. Като разбра, че ще купи тел, ама друг път, дедо се принуди да посегне на дълбоките резерви. От гредите на сушината измъкнахме две топчета тел, която се оказа, че е купувана някъде през 70-те. Беше леко поръждавяла отгоре, иначе си беше годна. Малко тънка, но ставаше. Питах защо са я купували, като не им е трябвала. Дедо каза, че я е купил, щото е видял, че има и не се знаело кога може да му потрябва. По онова време си спомням, че моите често купуваха разни неща, без да им трябват и ги складираха по шкафове, ъгли и килери. Така беше и върху гредите на старата сушина. Какво ли нямаше там - стари капли за колелета, верно с по някоя скъсана спица, но при нужда ще свършат работа. Имаше какво ли още не. Все неща, които не се намират, когато ти трябват. Както и да е, оправихме уреда за плетене на мрежа и се започна. Сутрин станем, оправим това-онова и въртим, докато стане време за обед. Следобед пак така два-три часа. Беше мъчна работа. Хем мудна, хем изморителна, хем мръсна. Понеже телчицата ни беше хванала ръжда по повърхността, се налагаше да я мажем с машинно масло, за да не качи. И така ден след ден. Отне ни към две седмици да оплетем трийсет метра. Така почти месец, след като старата дървена ограда падна, ние успяхме да сложим новата. А беше нормално да го направим още същия ден, но така ставаха нещата тогава.

Детски спомени от зрелия социализъм

От много време се каня да напиша/разкажа няколко истории от "онова време", но все се случваше по някаква причина да се разколебая. Дано и този път не стане така, но поне засега съм твърдо решен да го направя. Минаха седем-осем години, откакто за пръв път седнах зад клавиатурата и написах нещо от себе си в интернет. От тогава изтече много вода, а междувременно все по-рядко се случва да седна и да разкажа нещо. Хващам се и че с времето съм загубил част от умението да го правя, както трябва. Куца ми наратива, както е модерно да се казва напоследък. И все пак ще се понапъна, колкото е нужно, ако не брилянтно, то поне да не е отвратително за четене.
Преди пишех/разказвах главно за себе си, имам предви времето много преди този блог да съществува, но сега причината е малко по-друга. Този път сядам не за себе си, а за Пламен, за Гошко и за останалите тридесет годишни, които щедро обясняват на околните, колко хубаво е било някога или ако не е било прекалено хубаво, то поне е било по-добре от сега. За подобен род сравнения съм се изказал отдавна (виж в главата на блога). Нелепо е да се сравняват две епохи, но това е предмет на цяла философска дискусия, а не си падам и ще пропусна. Затова нямам никакво намерение да сравнявам как е било, олко хубаво или не хубаво е било, а просто ще разкажа нещата така, както са се запечатали в спомените ми. Иначе оценката ми "за тогава" е пределно ясна за ония, които малко от малко ме познават, но няма да ви занимавам с нея.
Щях да забравя - пиша и за да не забравя (смех), защото времето си минава и така полека-лека спомените започват да избледняват.

Историите, които към този момент ми идват на ум, са следните:
- две в едно - почивка с телевизор;
- когато се плетеше мрежата;
- слушане на радио;
- членство в Партията майка ръководителка.

Първите три са конкретни преживявания и случки от моето детство, а последното е по-скоро обобщение и извод за пороците на онова време и онази система. За геноцидът след Чернобил е излишно да отварям дума.

Колективистични блянове в европейска България

Имате ли пейка пред блока?
Дано да нямате, но сигурно някой е сложил. Пред моя блок има цели две. Общината ги наслага за по-предишните местни избори и все още не са изгнили. Пред блока на сестра ми също сложиха и там веднага си ги лакираха, а при нас - не. Каква безотноворност. За щастие никой не ги ползва, но през няколко входа съвсем не е така. Там сами си бяха направили. От двете страни на пътеката към входа имат пейки и вечер, след работа настава стълпотворение. Не, не са мигани, както може би си мислите. Е, има и някой друг за цвят, но основно са представители на работническо-селския възторг. Социализират се.

Гледката на лупещите семки, пукащите бири и да - бистрещите лични и обществени драми бачкатори, вероятно би предизвикала небивал възторг у всеки представител на лявата интелектуална мисъл. Да мине и да възкликне - "О, каква социализация! О, каква колективизация!", а след няколко минути да отпраши, чувайки за пореден път нечленоразделното - "Тоапаквогледа". Левите интелектуалци си падат по колективизация и социализация. Те по начало обичат да мислят за другите. Та така и пред моя блок се озовахме с пейки за социализиране и колективизиране. За щастие никой не ги ползва.

Може би сте обърнали внимание вечер прибирайки се от работа, как има определени места, основно жилищни блокове, пред които гъмжи от народ и такива, пред които няма жива душа. Загледайте се някой път и ще видите, че събиращите се са нискокачествен човешки материал. Отдавна имах желанието да споделя за колективистичния феномен на съвременните жилищни комплекси и природата на главните действащи лица, но изпитвах известно притеснение да не засегна някой. Наскоро обаче си дадох сметка, че социализиращата се пред входовете сган, най-вероятно никога няма да прочете тези редове. Примитивите предпочитат да седят физически рамо до рамо, да се ръгат с лакти и да си дуднят лице в лице, пред това да обикалят в нета. Така че съм спокоен, няма да ме бият (смех).

Примитивният, нискоинтелигентният и екстровертният селяк, са хора предпочитащи близкия контакт. Искат да те хващат за ръцете, да ти дишат в лицето - така се чувстват комфортно. И имам чувството, че такава склонност имат преобладаващата част от хората по тия земи. Нищо чудно, че в България е много трудно да свършиш някаква работа без да се налага да се офлянкваш с някой лично - очи в очи. Било да купиш или продадеш нещо, или в отношенията с видовете администрации. Просто хората така предпочитат... да се социализират.

Електронно правителство ли? Или електронно гласуване? Не, не е за нашего брата това. Друго си е да иде там и да се нареди на опашката, да подуши некъпания задник на тоя пред него, после да отстъпи леко назад и когато не нагази, да ти се извини - "Опа!". Друго си е.

Виждаме го всеки ден. Предполагам и съм почти сигурен, че ще разберете отвращението ми към тия нагласи и привички. Сигурен съм, не за друго, а за това, че бидейки тук във виртуалната реалност, със сигурност не сте на пейката отвън. За което, между другото ви свалям шапка. В крайна сметка тук също се социализираме, но го правим далеч по-качествено и широкоскроено, и в същото време не навлизаме в личното пространство на другия. Нали?

Това, за което разказвам ме отвращава. Явлението ми е противно и отблъскавщо. Случвало ми се е, предполагам на всеки се е случвало поне веднъж, да ме пита някой - "Ти за нещо повече ли се имаш?". В този случай без никакво съменение мога да кажа, че не само се имам за нещо повече от цървулите по входните пейки, а със сигурност съм повече от тях.

Но в крайна сметка не отвращението ми от вече случилото се е главното, което ме накара да разкажа за това. Друго е - нещото, което левите интелектуалци щедро искат да ни осигурят, дори и ако ние не щем. Тази сутрин видях реклама по телевизията и написах на стената си във фейсбук:

"Добре де, мечтата им е да социализират и колективизират - това го разбирам. Не по същество, а че така или иначе им е мечта. Онова, което не разбирам е, защо трябва да пилеят парите по програма "Развитие на човешките ресурси", за да го правят, че на всичкото отгоре го и рекламират по телевизията."

Става дума за неистовото желание да принудят и децата към същото с почти насилственото целодневно присъствие в училище. Искат го и сега са им паднали парички да го сторят. А дали искаме, а дали децата искат... За титаните на лявата интелектуална мисъл, това е без никакво значение.

Ден на национално лицемерие

И няма как да бъде друг, след като на никой не му е пукало за живите, но всички ще (се правим, че) жалим за мъртвите.
Ще се направим, че ни пука.
Или няма.

Спомянм си, беше един хубав ден преди няколко години. Пуснах телевизора да гледам новините и виждам някакво кръстовище. Първа новина. Веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. След първото изречение спрях телевизора. Малко по-късно включвам следващата емисия и пак същото. По всички канали. Казах си - нещо много ужасно ще да е. Зная, че трагедии се случват. Просто стават лоши неща, но усещането в момента, когато разбираш, че е някой познат... блъсва те товарния влак. Най-тежкото е за роднините, за близките, за приятелите.
За всички останали е ден, като ден.

Отказвам да участвам в лицемерието "национален траур". Не познавам тези хора в Аспарухово. Не ги познавам и не ми пука за тях, така както не му пука на никой извън близките им. Мъката е нещо лично и съкровено. Тя е за техните роднини, приятели и познати, но не и за мен. Това са хора, за чието съществуване дори не съм подозирал. Изглежда е нормално да се преструваме. За мен не е нормално.

Да, потиснат съм. Потиснат съм от идващото отвсякъде издевателство, но истината е, че случилото се в Аспарухово ме засяга точно толкова, колкото рухването на незаконния блок в Бангладеш или онзи в Северна Корея. Впрочем и двата случая са по причини сходни с тези, довели до трагедията в Аспарухово. Някой капут не си е свършил работата. От една страна редовия идиот ще си даде ден почивка от издевателстването над жена си, ще пострада малко, а от друга - точно тоя капут, чието бездействие е довело до инцидента, ще се изпъчи редом с останалите и ще се прави, че подсмърча, докато единствената мисъл в главата му ще е "дали ще ми се размине". Ще ти се размине, копеле. Ще минат три дни, идиота ще се опомни, че има да си го изкарва на жена си, и с теб никой няма да се занимава. Можеш да си сигурен. Ще минеш метър. Днес иди там и се прави, че ти пука. Защото така се прави. Ти се преструвай, на мен не ми е до това. По-скоро съм гневен. Днес е добър ден да бъдем гневни.

Без особена полза и много смисъл

Въпреки че често споделям/блогвам какво мисля за едно или друго, всъщност не ми е много приятно, когато някой ме подпитва да кажа мнение за това и онова, или ако съм споменал, че дадено нещо може и по-добре, да се налага да дообяснявам как. Леко ми е досадно и не за друго, а поради това, че хвърлям думите си на вятъра. Обикновено, който пита, най-често от него нищо не зависи и общо взето ми губи времето, за да уплътнява своето по тоя начин.



the new "БЛОГОВО" - Група за споделяне и следене на блогове

АЗ НЕ СЪМ ТЕРОРИСТ

От името на всички нас, които ходим с дълги коси, с тениски, с раници и с бермуди, заявявам:

АЗ НЕ СЪМ ТЕРОРИСТ!

Нелепото внушение, което прозира зад думите на разни опрятно изглеждащи чичковци с по шест апартамента е крайно обидно. Засрамете се.

191

Да, хората ще кажат, че работата на депутатите е да ги представляват и тук разговорът ще свърши. Ако погледнем обективно депутатите, ще видим...
Какво ще видим всъщност?
Ще видим, че де факто нямат възложена политика, която да следват. Имам предвид политика възложена им от хората, които казват, че депутатската работа е да ги представляват. Тоест, депутатите имат доста свободно време от тази гледна точка, време плачещо да бъде уплътнено.
Ще видим и друго - малките им заплати.
Ще видим липса на граждански контрол, какъвто практически няма и е трудно да бъде осъществяван извън партиите, а в същото време партиите не работят и гражданите са прекалено "деполитизирани" и над нещата, за да участват в политическия процес.
И всякакви подобни деформации по линия на представителството ще видим, ако умеем да гледаме.

Случващото се е нормално при сегашното развитие на обществото.

Едно добре формулирано лично обобощение за политиката. Повод е грубият лобизъм, който от "Капитал" са успели да фиксират между многото законодателна плява.

Имайте малко милост (164)

Свестните хора, които познавам не са чак толкова много. Още по-малко са онези, които са успяли да сбъднат детските си мечти, които стават за пример - човек да може да ги погледне и да си каже, че е възможно с упоритост и здраво бачкане да се постигне нещо в тоя живот. Тия хора наистина не са много сред нас и е жалко, когато ги сполети някакво нещастие. За по-малко от година два пъти ставам свидетел на подобно нещо. Гадно е.
Още по-гадно е, когато личната трагедия се появи по първите страници на вестниците, по телевизията и във всички знайни и незнайни сайтове. Драскането и клюкарстването само тормози и без това притеснените близки. Левкимията не е шега работа, нито за болния, нито за хората около него. Оставете ги на мира, тия хора не заслужават това. Това не са някакви душмани и изедници, които си търсят да им дрънкаш кокалите. Всичко постигнато е с цената на много и честен труд. Пожалете ги.

Харесвате ли този текст?

Сблъсквам се със сериозен и както изглежда непреодолим проблем и си признавам, че това ми тежи, затова ви питам. За този пост става дума.
Питам ви, защото за разлика от повечето пъти, сега се постарах докато го писах. Старах се да стане добре и според мен се получи. Постарах се, защото за разлика от повечето пъти, сега писах за вас, които посещавате този блог.

Затова ви питам харесвате ли написаното.

Никой не каза, че не го харесва или че не съм прав, или че изводите и констатациите, които споделих са грешни. Никой не каза подобно нещо, но и никой не каза обратното. Затова сега ви питам.
Харесвате ли го както е написан, харесвате ли позицията и духа му, вярно ли е написаното и разбирате ли го, смятате ли, че има смисъл написаното да бъде прочетеното или не.
На тези въпроси търся отговори сега, кажете мненията си.


Забележка: Моля да оставите мненията си тук, а не по мрежите, където ще потънат безвъзвратно. Благодаря.