Власт под подозрение

От началото на годината сме свидетели на още по-ожесточено подновената медийна атака с темата за санирането. Подновена, защото по-паметливите помнят, как в предишния мандат на ББ бяха направени първите опити в същата посока. Ще се абстрахирам от основното, което може би вече ви е минало през ума, а именно, че всичко се прави с цел да бъдат "усвоени" няколко милиарда лева. Това е ясно, а ако не е, се подразбира. Които помнят, сигурно знаят, че при първия опит да се прокара санирането, кампанията вървеше с обещанието, че някой - държавата или ЕС ще плати много голяма част от сумата. Дали заради нуждата от вадене на свои пари, дали поради друга причина, но тогава хората отсвириха "изгодното" предложение, като пасивно го пратиха по дяволите. Днес управляващите ни атакуват по няколко пъти на ден отвсякъде, с норо още по-примамливо предложение. Този път е съвсем изгодно, защото някой - държавата или ЕС ще се изръси с цялата сума. На практика офертатата изглежда много по-различна. Има едно нещо обаче и то е притеснително. Това е

Общата черта между саниране 1.0 и саниране 2.0
Онова, което и преди, и сега остава непроменено, е тънкото условие, че за да можете да се възползвате от така направеното "изгодно" предложение, вие трябва да влезете в съдружие с поне още 35 собственици на жилища. Това е измислено много добре, като: Много добре го е измислил градоначалника - реплика от сериала "Капитан Петко войвода". Добре измислено, но опасно за пациента.
Един разговор преди дни изостри вниманието ми към тази обща черта между първото и второто саниране. Запитахме се, къде е уловката. Трябва да има все някаква причина, това условие да остава постоянно във времето, въпреки всички останали примамливи промени.

Трябва да мислиш, като престъпник, ако искаш да хванеш престъпника!
Това е ключва реплика в много криминални филми, а вероятно и в практиката при разследване на престъпления. Изхождайки от тази максима, реших да влеза в обувките на средностатистическия тарикат с власт и да се огледам наоколо през неговите очи. За какво би ми послужило едно учредяване на юридическо лице под формата на етажна собственост, за какво мога да го ползвам? Погледнато от този ъгъл всичко се изясни. Спокойно бих могъл да използвам учреденото юридическо лице "етажна собственост" за всички видове административен и властови произвол, ако съм в положение да ми трябват парични постъпления. Примерно в ситуация, като днешната, когато не мога да си изпълня бюджета и съм изправен пред това парите да свършат още в края на октомври.

Как "етажната собственост" може да се използва срещу населението
Обичайната ситуация в кварталите е мърсотия около блоковете, сняг през зимата, пепел през лятото, кал при дъжд. Отделно от това са проблемите със събираемостта на местните данъци и такси. Реално, ако някой не си плати данъците на жилището, общината не може да го накара, освен ако не реши да го съди, което е скъпо и я стане, я не. Все познати хипотези и състояния за чието решаване учреденото юридическо лице много ще улесни местната и централната власт. За съжаление ще ги улесни не да си изпълнят задълженията или да си вземат вземанията, а в това да прехвърлят всяка възможна тегоба произтичаща от по-горе изброените ситуации към всички солидарно.
Представете си го:
Около блока е мръсно - акт.
Около блока е прашно - акт.
Около блока има лед и сняг - акт.
Те формални основания и сега имат да пишат актове за щяло и нещяло, но няма до кого да ги адресират. Предвид факта, че плащаме данъци и такси за чистота, би следвало именно общината да рине снега, да мие и да събира довлечени от вятъра шушляци, но не го прави, а вменява задължения на собствениците. Трябва да чистиме около блока и тротоарите - ще кажат по-глупавите от вас. Ще кажат и ще сбъркат жестоко. Ще сбъркат, защото, ако някой реши да си сложи сергия на тротоара, то не собственика на имота, пред който е сложена прибира парите, а общината. Съвсем ясно е на кого са правата и задълженията към тези терени. Няма какво да се умува.
Друг казус - неплатени данъци и такси на съдружник в юридическото лице - тря-ааас, акт на всички.

По-глупавите от вас ще кажат, че не може, че не е така, че няма да стане. Добре, съгласен съм - ако някой докаже ясновидски способности, може и да ме убеди в несъстоятелността на съмненията ми. До тогава обаче, ще запазя правото си да се съмнявам в подбудите и намеренията на властта, особено, след като погледнах потенциала за властови произовол от позицията на милиционеро-тарикат с власт. И като имам предвид открадването на парите от НЗОК при предишния мандат, както и опита да бъдат откраднати парите от пенсионните фондове.

В заключение ще кажа накратко, че целия зор, освен "усвояването" на няколко милиарда лева в рамките на следващите години, е да бъдат установени отношения и порядки, при които хората в блоковете да бъдат поставени в условията на постоянно напрежение и колективен дух на порядъчност. Нещо като в ГДР или пък, като в затвора.

Защо демокрация?

Резултатите от гръцките избори за пореден път дадоха храна на полемиката за ползата и нуждата от демокрация. Това поставя въпроса "Защо демокрация?". Много народи, за които се смята, че живеят в условията на демокрация, нерядко я използват за доброволно отказване от права, за вменяване на задължения или за репресия към групи от собствените им общества. Най-често жертва стават етнически и религиозни малцинства, но може да има и други проявления. Някъде хората използват демокрацията повече, а другаде по-малко. Някъде правят референдуми за щяло и нещяло, а другаде делегират права на избрани представители, които вземат решения от тяхно име в добрия случай или вместо тях в не толкова добрия. На останалите места, където дори на думи няма демокрация, управлението и властта са в ръцете на един човек или на група от хора. Нерядко за легитимация на такава власт се използват тези от сорта на тази, че властта му е дадена от бога - на царя или религиозния водач. Има много примери, както в настоящето, така и в исторически порядък. Общото между всички изброени форми на управление е това, че независимо какво е положението от гледна точка на произхода и държането на властта, е това, че дали в условията на много или малко демокрация, дали в условията на идеологически, религиозен или друг вид тоталитаризъм, винаги хората или народът е този, който плаща сметката. Независимо от вида на управление, винаги резултатите са за сметка на хората, без значение от тяхната положителната или отрицателната оценка.
Е, ако сметката е за хората, не е ли по-смислено те сами да вземат решенията?
Отговорът на въпроса "Защо демокрация?" изглежда все по-лесен.
Да, прави са противниците на демокрацията, когато казват, че колкото повече демокрация - толкова по-бавно се случват нещата. Напълно прави са. Многото хора вземат трудно решенията. Най-бързо се вземат, когато "горе" има един и той решава, но пак остава плащането на сметката. Независимо кой, как и къде взема решенията, сметка винаги има и винаги тя се пише на хората. Защо демокрация?

Сред какви твари живеем

Да се карат, псуват и анатемосват, че всеки може избира кой празник иска да празнува и дали да празнува нещо изобщо.
"Откъде-накъде ще ми решава той, какво може да празнува!", "Продаваме си гъза на американците" и сакралната реплика на оня поп от телевизора: "Човек, ако няма страх от бога - прави, каквото си иска" - демек е свободен човек, а не добиче. Явно е, че това не са добри хора. И няма причина да ги търпим. Така мисля.

Както много пъти съм казвал - фашизмът не е политическа идеология, а психиатрично състояние.

ЛЮСИ ДЯКОВСКА

гледах Люси Дяковска в "Господари на ефира" - казва, че е за забраната за пушене на обществено място и е за еднополовите бракове.

Аз па предлагам да се разрешат еднополовите бракове, само за Люсе Дяковска да е забранено - да види колко е убаво друг да ти преценява кефа (смех)

Тротоарно право

Не, никого не са били на тротоара. Е, може и да си били някой, но не за това ще стане дума сега.
Думата е за предстоящата зима и поредната порция неволи за така наречените собственици на тротоара, на които за пореден път ще бъде напомнено, че са длъжни да го чистят от падналия сняг. Който не си чисти тротоара ще бъде глобяван.
Нормално, позната ситуация.

По същество на въпроса.
Ако сложиш сергия на тротоара, от общината идват да те таксуват - плащаш тротоарно право. Плащаш пари на общината, а не на собственика, пред чиято къща си опънал тезгяха. Плащаш и в случай, че сложиш сергия на тротоара пред собствената си къща.

Плаща се на общината, защото е собственик и защото е на власт, и защото иска пари, и закона така казва, и така нататък. А през зимата дължиш на общината ангария - или това, или идва да те глоби, задето не си почистил нейния тротоар - оня същия, за чието ползване плащаш тротоарно право на тази същата община.

Що ли не осъдят общината?

Новинарските потоци ни залаяха с оптимистични сведения за успехите на Столична община с проблемното паркиране, след въвеждане на така наречените "Синя" и "Зелена" зона. Цели двадесет и пет процента незаети паркоместа. Еми, БРАВО. Браво на Столична община. Браво, че успя да се справи с проблема.
Същите новинарски потоци постоянно ни заливат и с не толкова оптимистичното настроение на живеещите във въпросните зони. Протестирали били срещу добрата община, задето не им дава да си паркират колите пред домовете, а общината от своя страна не им давала да си паркират, защото... Хм, нямало места.
Да се чуди общинския чиновник, що ми е да подстрекавам към съдебно преследване срещу общината, след като не е мой проблем. Нито живея в района, нито се налага да паркирам в него и сигурно нямаше и да знам за изложения квартален проблем, но не би - новинарския поток ми набутва всяка вечер информация през екрана, та проблема един вид става и мой. А който има проблеми си ги решава.
И ето, че решението само идва - общината лъже, общината събира пари за паркиране и вдига колите на живеещите на лъжливо основание. Ясно е, че места има повече, отколкото са нужни и следователно няма никаква причина живеещите в района да плащат паркиране пред дома си, така както никой не плаща за да паркира колата пред дома си.

Забранено, разрешено, задължително - познай липсващата дума

Може и в обратен ред, но признаците са на лице, когато се избяга от златната среда даваща право на избор.
Отношението към Вероучението и Пушенето са добри нагледни примери за наличието на някой от видовете. Пламен ще ме извинява, но видовете са повече от един. В това число влиза и либералния, нищо че не бил дефиниран. И без друго всичко извън класическия италиански не е дефинирано, а често се случва да се практикува и без идеологическа обосновка - това не го прави по-малко валиден.

Но да се върна на вероучението и пушенето.
Вероучението вече премина през първите две фази - беше забранено, сега е разрешено - който иска го ползва, но малко искат и това води до там, че и в този момент някакви, които не могат да попълнят паството си, поради очевадната нелепост на проповядваните от тях дивотии, искат да го направят задължително. Както е било едно време. Днес го раздават "по-либерлно" - щом има за нас, съгласни сме да има и за другите. Тоест някое еврейче няма да го карат да се кръсти, но под строй ще го карат да изпълнява някакви други заклинания. Така и арменския поп ще е доволен, и еврейския ще е доволен, и оджата, само за сектата на Муун дали ще се навият да отпуснат квота, щото не е традиционна, квото и да значи това. Принципно дивотията си е традиционна отвсякъде, но да не отварям друга тема.

По подобен начин пушенето и отношението на държавата към него премина през няколко фази и вече е близо до крайния си етап - да се превърне в престъпление. Първо беше разрешено, след това ограничено, а отскоро е забранено. В това число и на собствена зема.


Характерни и в двата случая са две неща. Акцентът върху полезността и/или вредността, като аргумент за забрана или задължение е първото. Второто е грижата за някой друг, да го наречем ближния.
Примерно, ти си ми ближен и всеки ден страдам за теб, когато те видя да пушиш и те чуя да богохулиш. Ближен си ми, мило ми е за теб и за твое добро ще ти забраня да пушиш и ще те задължа да ходиш на курс по исусаджийство за начинаещи. Аааа да, всъщост дядо ти е бил мюсюлманин - отиваш за обработка при Настрадин Ходжа, извинявай за недоразумението.

От отношението на населението към въпросните (и всички други) запрещения и задължения, личи що за стока са хората в качеството им на общност.

Историческата обремененост

Народното недоволство в арабския свят накара мнозина наблюдатели да направят аналогия със събитията в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век. Други на свой ред побързаха да отбележат големите различия между източноевропейските и арабските процеси. В действителност обаче, големите разлики са в подробностите, докато в по-общ план сходствата доминират, тъй като и в двата случая говорим общества подложени на някакъв вид диктатура. Именно диктатурата е онзи фактор, който обуславя проявите на историческата обремененост. Диктатурата и нейната продължителност.
Времетраенето на диктаторския режим, на който е било подложено обществото, се оказва определящо за способността му за справяне след това, след падането на диктатурата. Видът на самата диктатура не е толкова важен. За потърпевшите в лицето на обикновения човек, това дали е налице режим подчинен на волята на един конкретен узурпатор и тесния приятелски кръг около него или пък става дума за идеологически подплътена диктаттура, е все тая, защото терорът и репресията са нещо обичайно и в двата случая. В условията на диктатура е нормално противниците да бъдат преследвани и систематично унищожавани. Именно тук се явява фактора време. Ако продължи дълго, диктатурата става въпрос на навик, нещо нормално и хората свикват, че нямат право на мнение, че изразяването на мнение е опасно. Свикват с това някой друг да решава вместо тях и когато режимът се срине и премине първоначлната еуфория, нещата се връщат в нормалното си русло - търсене на единствено познатото, на онзи, който да поеме нещата и със здрава ръка да управлява, както трябва. Търсене на следващия диктатор.

Ислямският свят
Иран остана някак встрани от събития в арабския свят и опит за промяна не се случи там, ако изключим безредиците няколко години по-рано. И все пак Иран е добър пример в подкрепа на тезата, че обществата подложени дълго на диктатура, са способни единствено на подмяната й с друга подобна. Иран никога не е бил свободна държава със свободни хора. Преди ислямаската революция да доведе на власт ислямската диктатура, там е имало друга диктатура, която е била предшествана от още по-друга диктатура. Свободни не са били и е някак нормално в момента, когато успяват да се отърват от поредния диктатор в лицето на шаха, иранците да заменят режима му с нов. Смениха едноличната диктатура с идеологически обоснована, но това не ги направи по-свободни.
В арабските държави е абсолютно същото. Без изключение народите на тези страни са познали само и единствено диктатурата. В продължение на стотици поколения се живели в условия, в които изразяването на мнение е водело до тежки репресии, преследване и смърт. Няма нищо случайно, че живели прекалено дълго в такива условия, хората там правят онова, което преди години направиха иранците - опитват се да заменят едноличния диктаторски режим с религиозна диктатура. Египет, Тунис, сега е наред Сирия да мине по-този път и положението няма да стане по-добро. Преди това беше Афганистан.
Хората не са виновни, че правят така - те друго не познават, а когато го видят им е чуждо, непонятно и трудно. Страхът от взимането на решение е така дълбоко втъкан в съзнанието им, че цялото им битие се подчинява на него.

Източна Европа
Близо четвърт век след краха на комунистическите диктатрски режими в тази част на Европа, анализаторите все още се лутат в търсене на обяснение за различния път, по който поеха отделните държави и различната скорост, с която се движат в развитието си. А обяснението е просто.
Народите в отделните държави са били подложени на различна по продължителност и степен на натиск диктатура. Що се отнася до времето на Студената война, там навсякъде е било еднакво. Или почти. В по-далечен исторически порядък, това обаче не е така и степента на историческата обремененост е различна при отделните народи. Затова посоката и скоростта на всяка държава са различни. Различната по продължителност диктатура се оказва определяща. За част от страните на Източна Европа периода е от порядъка на половин век, докато за други животът в условия на постоянен страх е от незапомнени времена.
Страни като Полша, Чехия, Словакия и Балтийските бивши съветски републики тръгнаха или поне се опитват да вървят по пътя към свободата, докато в Беларус, Русия и България хората търсят онова, което познават най-добре. Наистина не навсякъде процесите се движат еднакво, но разликата в посоката е очевидна.
В Беларус, където хората никога не са били свободни, на диктатурата се гледа съвсем нормално. Диктаторът не дава друго, а хората го приемат. В Русия е същото. А в България...
В България историческа обремененост има в изобилие и не само в резултат на комунистическия диктатрски режим доскоро. Още с освобождението нашите предшественици много бързо връщат реката в староро й корито, което се опитва да продължава до днес. Да не би да е плод на някаква случайност, това че един от най-хвалените е диктаторът Стамболов? Не, в това няма нищо случайно. Българинът е бил подлаган на терор и репресия откак се помни и подобно на иранците или арабите си търси онова, познантото положение, в което има някой по-горе, който знае. И не само това, ами се и страхува да има мнение, а повече от това се страхува единствено да го каже.
Дългото живуркане в условия на диктатура прави дълъг и труден прехода към нещо различно. Дори днес, когато има известни гаранции за свободата и правото на изразяване, мнозина сред нас се страхуват да имат мнение и продължават да търсят онзи по-горе от тях, който знае и може.
Но да не се заблуждаваме - положението е много по-розово, отколкото изглежда на пръв поглед.
След няколко години експерименти и опити да се намери правилната посока, българите си го получиха в лицето на Жан Виденов. Като, че ли разбраха, че така няма да стане и се върнаха към познатото - потърсиха за пореден път онзи, който знае и може вместо тях. Но не го търпяха дълго и при първата възможност го поставиха на мястото му. За Иван Костов говоря. Този политик е първата жертва на вътрешното противоречие на българина, който от една страна в синхрон с историческата си обремененост иска здравата ръка, но от друга страна не я иска прекалено. Иска някой, който да го води, но не и да го кара насила. В мномента обществото ни е в някакво средно положение между два стола - този на явната диктатура и онзи на свободата и демокрацията. Затова посотянно дава властта на разни кандидат-диктатори, но и много бързо ги слага на мястото им, когато започнат да се изявяват. Иван Костов не падна от власт, защото управлява лошо - напротив, тогава страната вървеше все още нагоре. Той си отиде, заради проявите на отвратителност, която демонстрираше непрекъснато. Заради това ще си отиде и Борисов. Менторстването, постоянното поучаване и размахването на пръст са сигурна гаранциа за провал на всеки политик в днешните обществени условия.

Нашето общество се развива по-добре отколкото има дадености за развитие, като се има предвид на какво е бил подлаган народа ни в продължение на хилядолетия. Надживяваме историческата обремененост нелошо. Изобщо не се справяме лошо, но можем и по-добре.

136

Месец назад се подигравахме на ония репи в Беларус, защото техния "демократично избран" Лукашенко ги оборудва с ново, по-модерно интернет законодателство. Нарочно споменавам демократичния избор на Лукашенко, тъй като в Дневник се гъбаркахме с един от неговите застъпници, който убеждаваше българската публика, че в Беларус всичко е тип-топ и демокрация има, докато в Италия Берлускони бил сменен недемократично, защото не били проведени избори.
Е, у нас проблем с демокрацията няма. Народа ходи да гласува и избира. Свъвсем друг въпрос е това, че значителна част от населението си иска едното време, а друга не по-малка по численост група е напълно незаинтересована, не участва по никакъв начин във формирането на политиката и така дава допълнителна тежест на онези първите. Но това не е проблем на демократичната система, това си е проблем на суверена. Междувременно останалите, които нито искат "едно време", нито са лишени от интерес към обществените дела, са поставени в позицията на малцинство. И аз май попадам в тази групичка, но това е друга тема.
Ако към всичко споменато прибавим и крайно налудничавия "избор" между свободата и салама, който ни беше пробутван доста дълго, нищо чудно, че днес я докарахме до там, съда да си позволява да иска цензура в медиите. Изборът да бъдем или свободни, или гладни не е никакъв избор. Мелодията на свободата звучи фалшиво на гладен стомах и както винското е добра добавка към свинското, но не го заменя и не върви на гладно, така свободата може да бъде подправка на салама, но не и да го замени.
Преди месец се подигравахме на онези в Беларус за жалкото положение, в което се намират и търпят, а днес говорим за АКТА, СОПА, ГЕГА, ДРЕНОВИЦА, ПИПА. Оказа се, че Лукашенко се явява нещо, като новатор в областта на контрола над интернета. Подигравахме се на онези в Беларус, че полицията ги изтезава, а после съда ги осъжда, защото вече са си признали, а днес...
Днес най-горното на закона - съда, казва на медиите какво могат и какво не могат да съобщават. Днес онези, които са призвани да пазят закона казват - пикаем ви и на законите, и на принципите, и на свободата.
Това е чиста проба тоталитаризъм, засега само на думи, като непремерено изказано желание.
Тоталитаризъм, който не идва от партии или политици, откъдето можеше да се очаква, а от мястото, от което най не бива.
Какво ли ще последва утре?