GREXIT-a хипотетично

Единственото категорично ясно нещо по гръцкия въпрос е това, че взетите заеми не могат да се върнат. Тук не става дума нито за желание, нито за почтеност, а за фактическата невъзможност парите да бъдат върнати. Това е ясно и за гърците, и за техните кредитори, и за доминаторите в европейската политика. И тук възниква въпросът - Защо при това положение сме свидетели на всички случващи се драми?
След като дългът не може да бъде върнат, независимо от разположението на Гърция във или извън еврозоната, за какво са всичките тези упражнения.
Целият проблем произлиза не от Гърция, а от Германия и по-точно от Меркел. Попарата вече е надробена. Ясно е, че плащането е невъзможно. От тук нататък възможностите са няколко. За Гърция - да излезе или остане в еврозоната. За Германия - да разкара Меркел.
Уловката е именно в битието на Меркел на позиция много над нейните възможности. Цялата драма в ЕС и в еврозоната е продукт на личната драма на Меркел, която изхвърча, ако не накара Гърция да плати, което е невъзможно. Естествено Меркел е малко вероятно да се оттегли доброволно или пък да признае, че не владее положението, или нещо от тоя сорт. По подобен начин стоят нещата и за други, по-малко влиятелни европейски политици. Иначе самият дълг на гърция е незначителен на фона БВП на страните от еврозоната, който възлиза на 13,4 трилиона долара. При положение, че е ясно, че това е един несъбираем дълг и от разправиите около него произлизат само неприятности, е много по-логично и изгодно той да бъде отписан. Още повече, че много голяма част от емитирането му е ставало под надзора на ЕЦБ и де факто банката е гарант. За съжаление драмата няма да приключи скоро, именно поради споменатите вече причини, отнасящи се до Меркел и Германия.
За Германия има и друг голям проблем. От една страна, ако се стигне до отписване на дълга или изкарването на Гърция от еврозоната, Германия ще понесе голяма част от финансовата тежест. От друга страна присъствитето на Гърция в еврозоната и постоянното сриване на еврото около драмите с дълга, са грубо казано голяма далавера за Германия, чиято икономика печели много пари от конкурентната слаба позиция на еврото спрямо долара. Едно отърваване от Гърция ще се отрази на курса на еврото. То ще бъде по-стабилно и по-скъпо, което буквално ще вкара германската икономика в рецесия.
Най-изгодното развитие е отписването на несъбираемия гръцки дълг и оставане на Гърция в еврозоната, което ще бъде край на драмата, няма да навреди на немската и европейската икономика, ще закрепи еврото на сегашните му нива или на близки до паритетните спрямо долара и Меркел ще трябва да изхвърчи. Въпрос на време е немците да загреят, че не е добра идея да подаряват бъдещето си в ръцете на кадри от изтока, особено на такива родени преди 1973 година.
Колкото до гръцкия референдум, той не беше за парите. Както казах и както на всички е ясно, тези пари са несъбираеми.

Уестингхаус очаквано отказа сделка от типа "вие ще ни дадете пари (ток, газ, нафта), а ние ще ви подложим дупе"

Видях "новината" за отказа на Уестингхаус и си казах: "то се знаеше". Сега някои си скубят косите от яд, други се насират от щастие, а за мен това беше една предизвестена смърт. Още на 28 януари написах в профила си във фейсбук дословно следното:

Да не си помислите сега, че имам някаква ясновидска дабра. Не, нямам. Просто нещата са прозрачно ясни. А те са две. Първото е българското разбиране за правене на геополитика, което се заключава горе-долу в следното - вие ще ни дадете пари (ток, газ, нафта), а ние ще ви подложим дупе. Второто е, че американците не работят така. Комбинацията от двете предполагаше крайния резултат.

По-интересно е да се поровим в това, откъде се получават тези разминавания в желанията и очакванията на двете страни, визирам РБългария от едната страна и Уестингхаус от другата.
За България е ясно, предполагам. Тука е така. Такава е традицията. България, независиомо дали ще се казва Царство България или РБългария, е все същото нещо. Дали ще влиза в дружески отношения с нацистка Германия или с комунистическа Русия, България винаги включва отдаване на задни част, като част от сделката. По принцип този начин на правене политика и икономика е по вкуса на пропадналите народи, независимо от коя страна на сделката се намират. Каквито са случаите на българските отношения със споменатите вече нацистка Германия и комунистическа Русия. И уж изглежда, че минава време и нещата се променят, но те не се променят. Както някога България е давала дупе срещу някакви въображаеми ползи и продължава с опитите до ден днешен, така и Русия и Германия правят абсолютно същото, което са правили и преди. Навиците умират трудно. Това се вижда, както по отношение на България в контактите й с Германия и Русия към днешна дата, така в отношенията на Германия и Русия към Украйна. Русия и Германия обичат да смесват икономика и политика. Не само обичат, а само така процедират. Но да успокоя драгия сънародник - това българското не е частен случай. В Европа по начало по-състоятелните или по-мощните физически се опитват да плащат с пари или с газ, нафта и ток, или с каквото е на дневен ред, тоест използват икономически ресурси за правене на политика. И тук се появяват американците, които правят нещата различно. Политиката си е политика, а икономиката е икономика и най-много политиката да подкрепи икономиката, но в никой случай икономиката не влиза в употреба, като бухалка. Мислят по друг начин и правят нещата по друг начин, което само по себе си беше предпоставка Уестингхаус да се откаже. За тях в случая правенето на АЕЦ е бизнес, а не политика. Изобщо, този подход с проституирането минава само пред руснаците. Поне само те проявяват интерес към това, което им се предлага в този случай. Това е то да имаш нещо, за което никой не ще да плати (смех).

Към разминаването в американските и българските разбирания за правене на политика и икономика, и степента, до която двете категории могат да се смесват, можем да добавим още един аргумент в подкрепа на тезата, че сътрудничеството между България и Уестингхаус беше обречено.
Това е пословичната българска непочтеност. На някои подобно твърдение може да се стори не особено патриотично, но фактите са си факти.
Неоспорим факт е, че България не спазва договорите си. Като тръгнем от факта, че държавата "ни" още не си е платила сградата на парламента (вече 130 години) и минем през всичките престъпени договори с кого ли не и за какво ли не. Конкретно в случая с преговорите за АЕЦ, българското енергийно министерство водеше дилаог и с американските ТЕЦ-ове, именно с намерението да наруши подписаните договори. Като действие и съвпадение в момента, това говори и за глупост или откровена тъпота, имам предвид обратното на висока интелигентност.

Имаме на лице - глупост, проституция, непочтеност. Казано иначе, думата на България струва по-малко от хартията, върху която е написана. Срам или не, ние в качеството си на организиран субект - държава, олицетворяваме всичко онова, което имаме в разбирането си за негативния стереотип, когато кзваме думата цигания. Само типове и държави с ниски естестически и морални разбирания ще искат да работят с такъв субект.

Руската мечка и гнилите ябълки

Едни разсъждават за положението на Руската федерация, казвайки, че валутния срив не е проблем, защото една произведена ябълка си е една произведена ябълка. Това е логиката на така наречения ППП - паритет на покупателната способност или по-точно един от вариантите на ППП. Това е същата логика, по която се развиваше социалистическото планово стопанство по времето на НРБ. Тогава, следвайки този начин на мислене и изчисление, управляващите измерваха нещата в милиона тона, хиляди кубика и т.н. На пръв поглед висчко това може да изглежда логично и би било, ако разплащането на всичко онова, което не можеш да си произведеш става в милиона тона или хиляди кубика от онова, което си произвел. Положението обаче не е такова. Обективният измерител на произвденото е величината, която се ползва за разплащане, а това са парите и когато за да купиш един портокал, за който вчера си плащал цената получена от продажбата на произведената от теб ябълка, днес трябва да продадеш две ябълки, то сметката ти се оказва крива. Така например някога в нашия край се добиваше злато от реката. Защо? Защото другите вадят злато и ние ще вадим. След това ще запишем, че сме призвели х грама на глава от населението - много повече от прогнилия класов враг. Обаче в един момент това време на икономическо безумие свърши и се оказа, че получените пари от извадените за месец килограми злато, не стигат да се плати горивото нужно за следващия месец. И златодобива приключи.

В контекста на 25-те години преход към демокрация и капитализъм

Важно е осъзнаването, че е много по-лесно да се набавят сведства за производство и много по-трудно намирането на пазари.

Важно е осъзнаването, че пазарът е онова, което осмисля производството на каквото и да е.

Произвеждаш, ако можеш да го продадеш. За обратното има народна поговорка - залудо работи, залудо не стой.

Тръгнаха да правят приватизация на предприятия, които фалираха, поради липсата на пазар за произвежданите от тях неща (боклуци).

И днес някои искат да строят такива предприятия, които ще произвеждат (какво?) и ще продават (на кого?)

Намирането на пазар за стока или услуга, само по себе си представлява гориво за една икономика, а намирането на средства за изграждане на производствени мощности при това изпълнено условие е без проблем.

Има разлика между капитализма и социализма, и е възважно тя да бъде проумяна.

Кравата и политическите идеологии

Не съм много убеден, че масата българи правят ясно разграничение на политическите идеологии, нито в способността им да гледат в перспектива резултата от сляпото следване на една или друга идеология, но въпреки това ще кажа онова, за което смятам, че трябва да бъде казано, чуто и най-вече разбрано. Ще разкажа всичко това, защото го смятам за важно и до голяма степен незнанието и необмислянето на обща база, все някак си успява да влияе върху мен и върху личните ми възможности за развитие, тъй като реално политическите идеологии определят средата, а това ми налага определени ограничения или ми дава някакви възможности за развитието ми. Това се отнася и до всеки от вас.

В примерът си ще използавам една крава. Овца е дори по-удачно, но е някак обидно за мнозина. Кравата или овцата е икономическият субект. Според различните идеологии, тази крава или овца изпълнява определени функции и в зависимост от идологическата догма отношението към нея е различно за всяка от тях. Да вземем за пример две от класическите идологии - лявата и дясната, или социалистическата и капиталистическата. Държа да направя уточнението, че ляво и дясно не съответстват напълно на социалистическо и капиталистическо. Те се покриват само отчасти, въпреки че в масовото съзнание са тъждествени понятия.
Но да се върна на кравата или овцата. Най-общо лявата идеология се стреми да заколя добичето и да нахрани гладните, а дясната се стреми да го дои, стриже и така нататък. Именно в степента на прилагане на това желание, се корени онова разминаване между ляво и дясно от една страна и социалистическо и капиталистическо от друга.
Както споменах, кравата или овцата е икономическия субект или частника, както казват някои. Онова, което левите трудно разбират е, че заколването на кравата е еднократен акт, който дава ограничен във времето резултат и никаква перспектива в положителен план. Останалите леви опити за полузаколване на добичето или доене, стригане и така нататък, но без полагане на грижа за него, водят до същия краен резултат. Ще изляза от метафорите. Говоря за крайния ляв избор - собствеността е кражба; всичко се конфискува от частния собственик и се раздава на бедните; всичко се конфискува от частния собственик и става общо или държавно, или ничие; всичко частно се експолоатира безмилостно от държавата, искат се всякакви данъци, такси, разрешителни, позволителни - от вол мляко и под вола теле. Тук някъде лявото започва да се покрива с някои от разбиранията за дясно.
Онова, което левите трудно проумяват е, че всичко се прави с пари - в това число и лява политика. Част от лявото е и онова, което се отнася не толкова до икономическите субекти и собствеността, а до грижата за общата социална сигурност и стабилност - за бедните, онеправданите и всички други без възможност да се справят сами. Тази страна на лявото се отрича от фундаменталния капитализъм, но сама по себе си тя е полезна и за него, ако се погледне глобално върху въздействието на подобни практики по отношение на стабилността и устойчивостта на средата. В дългосрочен план капитализмът вирее много по-добре в стабилна и устойчива среда, в която липсват сериозни социални напрежения и съществуват голям брой платежоспособни купувачи. Или най-малкото поддържането на качествена социална (лява) политика по отношение на тези хора, е онова, което дава гаранция за избягване на радикализация в крайно лявата посока. А това е добре за капитализма, за собствеността и за всеки човек поотделно.

В индивидуално качество всяка крава или овца, всеки икономически субект има интерес към нисък непосредствен разход - за заплата на наемника, за размер на данъка и така нататък. В този смисъл кравата е дясна по подразбиране. Гледайки непосредствения си интерс, кравата е напълно права, а разбирането й е логически издържано. Така погледнато за всяка крава или овца ще остане повече. Тук е мястото да обърнем внимание и на голямата картина в нейната цялост. Пълният отказ от социален ангажимент на кравата или овцата, е рисковано и за самата нея, и в крайна сметка създава условия за неблагоприятно развитие по отношение на общата среда. Наличето на голямо количество бедни и онеправдани в дадено общество, е предпоставка за лошо развитие по отношение на кравата или овцата. Това може да има различни проявления, като почнем от завишената престъпност и свършим с политическа радикализания на крайните леви. И двете влияят зле на кравата, която няма интерес от среда, в която собствеността е кражба.

Фабриката за франкенщайни не може да е рентабилна

А и по правило чудовищата винаги се обръщат срещу създателите си. Винаги става така и колкото онзи да пищи и вика, всички гледат и доволно потриват ръце.

В България, както си му е реда, всичко се случва под формата на гротеска, пък била тя и съвсем не безобидна. Сигурно само тук един и същи може да бъде едновременно и чудовище, и създател на такова. Като резултат се нагледахме на всевъзможни недоразумения, като: чудовище банкер, чудовище политик и медиен дерибей, както и общото им изчадие - политик 2.0.

Ето например, когато другата банка беше подложена на атака, всички вкупом се спуснаха да помагат. И ЕС каза - "може", и държавата каза - "искам", и банкерите казаха, че вече работят по въпроса. А, когато банката-чудовище го отнесе, всички стояха и сучеха мустаци. Мустаци - хаха. Нищо чудно. Банковият пазар у нас е, колкото на един парижки район или по-малък, а банките са повече от тридесет. Всеки се бори за място под слънцето, но всички са наясно за границите, които не бива да бъдат прекрачвани. Което не може да се каже за мустакатото.

И понеже крушката си има опашка, драмите на чудовищата в едно с техните банки, партии и телевизии беше преизвествна. Мигът, в който мустакатото поиска безграничен достъп до масивите на ЕСГРАОН, предопредели съдбата му. Ако обаче беше успял да пласира първото си недоносче в структурите на държавна сигурност, най-вероятно щеше да се сдобие с всичко нужно му без никой да разбере. За щастие не им се получи и то благодарение на всички нас, които казахме НЕ. Нали помните миналото лято. Дадоха заден за има-няма ден.
Но да се върна на ситуацията. Напълно нелепо е ти да се опитваш да правиш банков бизнес, медиен бизнес или политика в една лимитирана среда, в конкуренция с всички останали на пазара и в същото време някакви изчадия по обичайния за тях извратен начин да се домогват до значителни части от без друго ограничената среда. Съществуването на подобен род субекти е нетърпимо за всеки що-годе нормален участник в някоя от споменатите сфери. Няма нищо случайно, че никой не пожела да помогне на единия, когато банката му закъса, и на другия, когато му щурмуваха телевизията. Засега само политиците се очертават, като трайно невменяеми и си позволяват да влизат в диалози с едно явно недоразумение.

Търсиме под вола теле

Поставянето на проблема с качеството на образованието и нивото на безработицата в една плоскост е твърде плоско изпълнение, целящо може би да даде някакво обяснение за невъзможността да се реши второто, може би да се създаде някаква посока за действие за отбиване на номер или нещо, за което ми е бедна фантазията, но не и да се реши, който и да било от двата проблема - необразованост водеща до функционална инвалидност от една страна и безработица и нисък стандарт от друга.
Някъде на друго място, в друго време и при други обстоятелства би имало смисъл да се търси връзка между двата проблема, но тя пак ще бъде косвена и крехка. Ситуацията днес не предполага наличието на никаква целесъобразност от подобни действия и представлява ни повече, ни по-малко търсене на теле под вола. От една страна съществува много тежък образователен проблем, породен главно от стереотипи и тъпота, а друга страна има икономически проблем, състоящ се в липсата на икономика, което прави хората ненужни - просото никой няма нужда от тях, без значение от квалификацията им или нивото на тяхното образование. Истината е, че българското разбиране за образование е извън времето. Истината е, че масовия българин бърка образование с дисциплина и подчинението. Истината е, че се пилеят хиляди часове в теоритично изучаване на непотребни неща. Истината е, че образованието тормози индивида за сметка на колективния "разум". Истината е, че енергията на ученика се насочва там, където е най-зле и няма никакви заложби, което го лишава от времеви, физически и психически ресурс да развива талантите и интелекта си, където е най-силен. Истината е, че няма големи възможности за избор и това осакатява, превръщайки се в навик и предопределеност. Иситната е, че образованието потиска личността, а не я развива. Истината е, че така нареченото дуално образование, което напоследък им се е забило под нокъта, е пълна порнография. Истината е, че професионални умения се усвояват за не повече от петстотин часа (500 часа), което е всичко на всичко три месеца и то само в редки случаи. Истината е, че особено в големите компании, където има тясна специализация в извършването на различни дейности и операции, нужното се научва в рамките на ден. Истината е, че измислените курсове и обучения са се превърнали в отделна индустрия, ковто произвежда нищо. Истината е, че удавникът се хваща за сламка и след това се дави. Истината е, че по върховете на държавата се носят балони пълни с блатния газ на народните низини и перспективите не са никак добри.

А е толкова просто

Хора се възпроизвеждат и мигрират на места, където има четири неща - пари, лична свобода, икономическа свобода, политическа свобода. - това споделих преди седмица по повод на демографската истерия, която се лееше от екрана на държавната телевизия.

Наличието на четирите елемента прави пъзела пълен, но житейската практика показва, че е възможно да се стигне до определена устойчивост и при отсъствие на някой от тях. Все пак резултатите са най-добри на местата, където е постигнато и от четирите в максимална степен. Те не са много в света и като че ли са по-скоро изключения, затова се набиват на очи и именно те са отправните точки, към които се стремят хора (и капитали). Винаги посоката на движение е от места с по-малко пари, лична, икономическа и политическа свобода, към места с повече от споменатото. Наличието на пари и свободи е естествено притегателно за всички хора.

Човешката природа е такава, че той винаги степенува приоритетите си, както предполагам знаете от пирамидата на Маслоу. В нашият случай, следвайки житейската логика, първото, от което хората са склонни да се лишат, е политическата свобода. Това до известна степен крие рискове, тъй като последствията са непредсказуеми. Всъщност са предсказуеми, но перспективите не са добри. Въпреки това е възможно да съществуват относително устойчи системи и в отсъствието на политическа свобода, като успеха по отношение на качеството на живота зависи в много голяма степен от наличието на останалите елементи - пари, лична свобода и икономическа свобода. Интересното обаче е друго и то е, че независимо от факта, че човек най-напред жертва политическата си свобода, то тяя е най-определящата за наличието на останалото. Типичният пример е видим от следвоенното развитие на Китай, Тайван и още няколко държави в района. Общото между Китай и Тайван е липсата на политическа свобода. И двете държави в началото представляват тоталитарни режими, а и до днес в голяма степен продължават да са такива, но не това е най-важното. По-важното е значението на останалите три елемента, а именно - парите, личната свобода, икономическата свобода. По идеологически причини Китай и Тайван поемат в различни посоки своето развитие. Китай е тоталитарен и комунистически, докато Тайван е тоталитарен и капиталистически, което означава, че в Тайван има много повече икономическа свобода. Личните свободи и парите също са повече. Разликата между двете държави е очевидна и до днес, когато Китай продължава да е тоталитарен, но вече е променил в голяма степен разбиранията си по отношение на икономическата и донякъде на личната свобода. Днес Китай се развива по пътя на Тайван и дава на населението повече икономическа и лична свобода, което неминуемо води до прогрес по отношение на парите. Въпреки това Китай и до сега е много по-назад в развитието си от Тайван.

Ако към примера с Китай и Тайван добавим Северна Корея, Южна Корея и Япония, значимостта и връзката между четирите елемента - пари, лична свобода, икономическа свобода и политическа свобода става очевидна. От петте държави най-зле е Севрна Корея, където няма политическа свобода, няма икономическа свобода, личната е силно ограничена до степен граничеща с пълната и липса, а пари просто няма. Парите са следствие най-вече от икономическата свобода и в по-малка степен от останалите. Най-добре се развива Япония, която излиза от войната в не по-добро състояние от останалите, но въпреки това много бързо дръпва напред и прекарва доста време на позицията втора икономическа сила в света. Как става възможно това. Това става възможно именно по по споменатите многократно фактори или елементи. В Япония личната свобода е повече отколкото в Китай и Северна Корея; икономическата е повече от тази в Китай, Тайван, Северна и Южна Корея, и на последно място, но не и по значение - Япония е страната с най-много политическа свобода сред останалите, за които става дума. Съвсем логично е и парите в Япония да са най-много.

Сигурно се чудите, как бихме могли и в България да живеем по-добре, а отговорът е лесен - повече политическа свобода, повече икономическа свобода, повече лична свобода и повече пари. И въпреки привидно сгрешения ред, именното това са приоритетите, когато се тръгва отдолу-нагоре. Важното е да не се забравя това, че човекът е субекта и ако той създадава правилата и нормите, а след това ги спазва, то всичко това е възможно. Резултати не могат да бъдат постигнати, нито с чудо, нито на готово, нито насила, а само в резултат на осъзнато желание и действие.

Това означава, че за да има прогрес, трябва да се развиват - личната, икономическата и политическата свободи. Всичко зависи от хората и от начина, по който разбират нещата и преди всичко от това всеки да гледа своята си работа, а не тази на другия. Това ще рече, че първо трябва да надвием адета си, навика и чак тогава може да чакаме нещо по-добро. Това ще рече, да уважаваме личната свобода на другите и да не ни интересуват неща, които засягат само тах. Това ще рече да уважаваме икономическата свобода, тоест да правим капитализъм и пазарно стопанство, които да ни изкарат парите за всичко останало. Това ще рече, всеки да спазва правилата и да помни, че правата му свършват там, където започват правата на другия. Това ще рече, да се поеме отговорността за вземане на решения, включително и най-вискотото политическо ниво. Това ще рече, да бъдем субекти, да бъдем общество, а не стадо. Това е съвсем друг мироглед.

Толкова е просто всичко.

В защита на свободния пазар

Странно или не, но тук и сега има хора, млади хора на по около 30 години, които ми казват, че каквото и да е било преди, то сто процента е по-добре от сегашното. И не говоря за някакви идиоти, а за интелигентни хора. Както е казал немския класик с брадата - битието..., съзнанието. Но да не се отклонявам, а да кажа онова, което намирам за нужно да бъде казано, пък било то и на стотината посетители.
Феноменът, който смятам за опасен що се отнася до близкото и по-далечното ни бъдеще, се състои в това, че страшно много хора намират обяснение за всички неудачи в настъпилите преди четвърт век капитализъм и демокрация, като антиподи на съществуващите преди това комунизъм и тоталитаризъм. По-конкретно обвиненията са насочени към така наречения "неолиберален модел" и "свободния пазар". За липсата на работеща демокрация ще пропусна този път, въпреки очевидната за всеки по-внимателно наблюдавал процесите връзка между качествата на демокрацията и капитализма. Тук ще изненадам мразителите на свободния пазар и неволите, които смятат, че им е докарал, като кажа, че кошмарът, който ви се случва не е от свободния пазар, а липсата му.

Пазарът след 1989 година и за ден не е бил свободен в България.

Така е и това е безспорно, защото совбоден пазар не означава, както си мислят повечето от вас - ненамеса или минимална намеса на държавата в пазара. И това означава, разбира се, но то е само половината от задачата. Другата, не по-малко важна част от пазарното уравнение е това, че за да се нарече един пазар свободен, освен липса на изкривяващата го държавна намеса, пазарът трябва да е свободен и от подобен род намеса от страна на частните играчи. Това е определението за свободен пазар и вие, драги жертви на свободния пазар, ще има да взимате, защото свободния пазар до момента не се е случил, така че няма как той да ви е стоварил тоновете неволи, които ви смазват ежедневно.

Един конкретен случай от началото на "свободния пазар" в България. Действието се развива в началото на 90-те.
На територията на северопропаднала България е създадена и започва да развива дейсност компания с разнообразен предмет на дойност. Една от дейностите е в млекопреработването. До тук всичко изглежда добре. Малко по-късно на българския млечен пазар влиза френска компания. Съвсем скоро между двете компании възниква напрежение, след като френския инвеститор започва да изкупува суровина от кравефермите в района, който компанията от северозапада почти е успяла да феодализира. Напрежението ескалира и мутрите на новоизлюпения северозападнал бизнесмен започват да стрелят с пистолети по цистерните на френската компания.
Кое е свободното на такъв пазар и кой печели от него - пазарът, потребителите, производителите на сурово мляко, КОЙ?

В заключение към всичко казано ще добавя още една важна подробност и тя е, че в свободния пазар държавата не е имагинерен субект, който стои настрана и не се намесва, защото, когато държавата си драпа макарите, се случва описаното по-горе. Напротив, държавата е изключително важна за наличието на свободен пазар, не само като не му пречи, а и като създава рамките и границите, които не бива да бъдат преминавани от отделните участници на пазара и следи стриктно за спазване на правилата.

За финал ще си пожелая да бъдете умни и да искате от държавата да направи истински свободен пазар, а за да го направи следва да бъде принудена, което ще рече, че е нужна работеща демокрация. Бъдете умни, не гледайте назад, искайте това и когато го постигнете ще имате всичко.

Атакуват безработицата със субсидия, отново

Безидейността на социалистите няма равна и по традиция търсят изход в някоя стара, а в този случай и доказано неработеща идея. Както предположих и продължавам да твърдя, безработицата ще продължи да расте.

Убиват ли търговските вериги българския производител? - краткият отговор е "не"

От няколко години слушам представители на различни асоциации свързани с производството на бързооборотни стоки, да се оплакват от негативното влияние на големите търговски вериги върху бизнеса им. Следва едно хленчене за протекционизъм и квоти, и какви ли не глупости. Един вид се иска производството им да бъде купувано в определени количества и на подходящите цени, пък след това онези да си го бият в главите. Казано с други думи, тези производители искат същите условия, по които работят електрическите компании - държавната НЕК купува скъпия им ток, пък после си го бие в главата, или не? Всъщност не - НЕК намира на кого да го продаде.

Големите търговски вериги им били извивали ръцете.
По всички писани и неписани правила на икономиката, ако за дадено нещо няма пазар, то следва да не бъде произвеждано. Под пазар разбирам не просто да бъде продадено накак си, а да може да се продаде на цена, която да покрие цялата му себестойност и да остави печалба за производителя. Къде са тръгнали да произвеждат, като няма къде да го продават. Съветският съюз отдавна го няма, за да си пазарува ненужни неща с идеята да прави стокооборот на някого.

Дадена търговска верига е една възможност повече да се намери пазар на продукта. Никой не те насилва да продаваш на загуба, нито да произвеждаш, че след това да продаваш на загуба. Нали така? Това го знае всеки селянин, който изкарва зеленчуците си на пазара. Знае и че прекратява градинарските си занимания, ако не може да изкара достатъчно за да покрие разходите и да осигури прехраната си. Селянинът го знае, големите бизнесмени се правят на откачени и пускат разни промоции с призиви да се купува българското. Да, да се "лайкват" подобни глупости може и да е модерно, но след това отивам в магазина и купувам онова, което ми трябва, ако мога да си го позволя.

Целият проблем идва от две дълбоко вкоренени неща.
Сред тях е готованщината и чакането някой да друг да свърши нашата работа. Другото е липсата на икономика и в частност на развити пазари. Недостатъчната търговска мрежа е проблем. И тук традицията в мисленето сочи в посока на антиапазрни настроения, за сметка на абдалски влагания труд, без никаква перспектива за реализация на произведения продукт.




the new "БЛОГОВО" - Група за споделяне и следене на блогове

Ало, Балоните!

И така, приятели. Ще съм прав ли, ако кажа, че винаги се плаща минималното, което е в състояние да задържи хората да не си тръгнат? Е, ако е вярно това, МРЗ не се ли самоопределя по някакви други начини, а не от държавата? И ако е така - що й трябва на държавата да я определя?

Ъ?



the new "БЛОГОВО" - Група за споделяне и следене на блогове

Денят след деполитизацията

В началото на деветдесетте години на 20 век в България върви процес на деполитизация. Обект на деполитизиране са въоръжените сили, но по същото време върви масова деполитизация и отлив от комунистическата партия. Заедно с военните и полицаите, които са принудени със закон да напуснат комунистическата партия, общо около 600000 души правят това. С напускането на комунистическата партия, вече бившите й членове получават увеличение на своите заплати в размер на десятъка, плащан преди като членски внос. По груби сметки общата сума възлиза на над 300 милиона лева годишно. Икономическият ефект от случилото се тогава не е изследван и до днес.

Има ли изход?

Комбинацията от застаряващо население, ниска производителност, технологична изостаналост и евтина работна ръка не вещае много светло бъдеще. България не е изключение по отношение на демографията. Страни като Япония, Германия и Италия са изправени пред същите проблеми, като България. Разликата е, че всяка от тези държави е значително по-развита от нашата и има много по-големи резерви. Това не решава задаващите се проблеми, но поне им дава известна отсрочка и време за реакция. Време, което ние българите нямаме.
Всички са единодушни, че социалната система на страната е пред колапс и предстои време, в което икономиката няма да е в състояние да издържа изпадналите от нея хора, поради старост. В същото време, отново всички са единодушни, че българската икономика е със слаба производителност и ниска конкурентноспособност.
И тук идва момента, в който следва да си зададем въпроса - има ли изход?
Отговорът е, че изход има, но най-големия ни проблем си остава в това, че ние българите не сме новатори. Ние, като общност от хора не сме склонни на решения, които преди това не са били прилагани другаде. Това ни обрича винаги да вървим след останалите. Падаме си традиционалисти в лошия смисъл на думата.
Ето какво можем да направим, накратко.
На първо време, би било добре държавата да създаде среда, която да повиши драстично цената на труда. Такава среда, в която бизнесът да има един простичък избор между две възможности - да плаща тази висока цена на голям брой ръчно трудещи се хора или да плаща за технологии.
Следващото, което би било добре да се направи е, да бъде дадена абсолютна свобода на бизнеса, когато става дума за наемане или уволняване на хора.
Прилагането на тези две мерки - създаване на подходяща среда и даване на свобода на бизнеса - са напълно достатъчни да решат проблемите със слабата производителност, ниската конкурентноспособност и технологичната изостаналост. Това са двете неща, които в момента липсват в българската икономика. Средата е лоша и предполага предпочитане на евтиния ръчен труд, пред високотехнологичния такъв, което води до ниски обем и качество на продукцията. В същото време над бизнеса тегнат един куп ограничения, които така или иначе биват заобикаляни с различни средства, от което не следва нищо добро.
Много е важно да се отбележи, че двете трябва да се направят едновременно, в противен случай би настъпил хаос с различни последици, в зависимост на кое от двете бъде даден превес. Това са масови фалити за бизнеса или тотален произвол по отношение на наетите. И в двата случая ефекта би бил обратен на желания.
По отношение на осигурителна система също може да се направи немалко. За начало би било добре, ако фактори от рода на възраст и трудов стаж престанат да бъдат определящи за начина на пенсиониране и размера на пенсиите. Този вид социални плащания не се осъществяват с време, а с пари, така че е съвсем логично парите да станат водещи, а не нещо друго.


Забележка: Този текст е свободен за препечатване и друг вид ползване, достъчно е да има връзка към него и да бъде споменато името ми, като негов автор.

Бедни сме, защото...

Българите са бедни, защото продават евтино своите труд и продукт. Онези, които разчитат за прехраната си, като продават своя труд, го продават евтино, дори на безценица. Бизнесът от своя страна прави същото с продукта си. Разбираемо е - нископлатения продавач на труд не е в състояние да плаща за скъп продукт. Тук сакралната мантра за търсенето и предлагането се дъни, не работи. Не е да няма търсене, нито липсва предлагане, обаче...
Всички търсят стоки и услуги, храни и напитки, коли и климатици, обаче...
Като нямат пари, какво да търсят толкова - търсят според наличните в джоба. С други думи, котира се само евтиното.
Това е в страната.

На външния пазар българите страдат от болестта на Максуел.
В биографичния филм за Робърт Максуел, героят се гневи на поредния си неуспех и казва, че всичко, което купи автоматично губи пет процента от цената си, докато, ако същото бъде купено от Рупърт Мърдок, това добавя пет процента отгоре...
Идентично е положението с българското на международния пазар. При равни други условия едно българско нещо може да се продаде единствено, ако цената му е по-ниска. Един и същи продукт, стока, услуга, знание, умение и каквото и да било, ако носи клеймото "Произведено в България" автоматично губи част от продажната си цена. Абсолютно еднаква стока, опакована в немска опаковка не само се продава с пъти повече, но и продажната й цена е по-висока.

С едно изречение - бедни сме, защото сме слаби търговци с калпава репутация.
Дългото обяснение започва с липсата на развити местни пазари за каквото и да било и свършва....

ПАРИТЕ

Тук в България е криза, откак се помня. Не се сещам да е имало време, когато вървейки по улицата съм чувал хората да не се оплакват, че са в недоимък. Вярно, че днес, ако погледнем как е било вчера, може би ще си кажем, че сме живели добре. Все пак живеем в настоящето, а в настоящето още не сме имали оня момент, да кажем, че живеем добре.

В днешното кризисно настояще казват, че трябват инвестиции и усвояване на еврофондовете, които ще ни оправят живота. А как беше във вчерашното предкризисно настояще - казваха същото. Всякакви специалисти се изказват в тази посока, а видно е, че хората не са доволни. Личи от политическите резултати. Оценката е недвусмислена, защото живеещите добре хора дават нов мандат на управлявалите политици.

Политиците се сменяват, но думите не. Идват нови и говорят за същото. Пресмятат статистически живота на хората и казват - има повече, по-добре е... А на следващите избори същите хора, които статистически са по-добре, решават да ги сменят за пореден път. Сменят хората, но думите остават същите, а парите вероятно пак няма да им стигат.

Парите са нещо добро и с тях се постигат различни качествени резултати в зависимост от употребата им. Една сума пари, да кажем милион лева прави различен кръг в икономиката, според това у кого е попаднала. Милион лева в ръцете на един човек имат една посока на движение. Друга е посоката им, ако са разпределени на хиляда човека. Съвсем друг е пътят им, когато попаднат под формата на пет лева джобни в ръцете на 200000 деца.

При всеки от случаите икономическият ефект е различен.

Никой не е по-голям от хляба

Поговорката за мнозина изглежда пресилена. Други я приемат прекалено буквално. За трети звучи демоде. Хлябът като метафора за храна е бил и си остава водеща мотивираща сила в икономиката. Пряко или косвено по-голямата част от икономиката се върти около храната - добив на суровини за хранителната промишленост, средства за производство, транспорт, метали, горива, руди, търговия, опазване и защита на изброените - оръжейна индустрия и военни структури, и така нататък. Ако има нещо сигурно, освен смъртта и данъците, то несъмнено е това, че храна винаги ще се търси.

"Икономиката, Глупаци!" - избори под знака на ТРЗ

Слабият икономически растеж, високата безработица и ниската платежоспособност на населението ще бъдат ключови по време на предизборната кампания идното лято. След четири години също. За след още четири - много вероятно. Преди всичко икономиката, въпреки че провалите на политическо ниво не са един или два. Ако направим антология на провала, няма как да не забележим приемствеността, която върви трето десетилетие.

Провалите в образованието, правосъдието, енергетиката, корупцията на всички нива във всички видове власти и администрации, дефицитите в политическото представителство, здравеопазването и демокрацията, като цяло са съществени, тежки и последователно предавани от едно правителство и парламентарно мнозинство на следващото, но те бледнеят пред провалите по отношение на ТРЗ - труд и работна заплата. Така е и няма как да бъде иначе, защото всеки от споменатите проблеми е тежък сам по себе си и наистина всеки човек, когато се сблъска с корупцията на едно или друго ниво или опре да търси медицинска помощ и лечение си дава сметка за положението, но това така или иначе не е ежедневие, а само понякога. В същото време безпаричието и липсата на социална сигурност са перманентни. Това са сериозни проблеми, пораждащи разнообразни последици, като чувство за безнадежнодност, а основният резултат е постоянен стрес и страхове за бъдещето. Много показателно е и всеки ден чуваме по улицата или виждаме по телевизията, как някакви хора плачат, че не са получавали заплата с месеци, а понякога и с години. Други работят за четиристотин лева, често по 60-70 часа седмично и крият лицата си от страх да не бъдат уволнени, когато разказват за неволите си. Това не са свободни хора.
Казано с други думи, стабилното замитане на проблема ТРЗ под килима в продължение на десетилетия е обществен, а не частен проблем на онзи, когото е сполетяло такова нещастие. Седим върху социална, икономическа и политическа бомба, а правителството не прави нищо да я обезвреди. Всъщност, всички български правителства през времето, за което имам съзнателен спомен, тоест всички от падането на тоталитариза насам са така. И ако положението беше ударило някакво дъно щеше да е добре, но виждаме, че броя на маргинализираното налселение по ТРЗ-причини расте.

Грозната истина е, че българските правителства, в това число и сегашното нямат адекватно поведение по въпроса. За стратегия и визия да не говорим. Видимите действия включват формално местене на проблема от единия крачол в другия и от много години се изчерпват до няколко доказано неефективни практики.
Първата група действия, са действия по отношение на хората и се отнасят основно до безработните. Те включват крайно съмнителни от гледна точка на резултатите практики, като - плащане с обществени средства, а в последно време и с европари на квалификицанионни курсове и изплащане на социални помощи извън обезщетенията при съкращение. Последните касаят закоравелите безработни, които срещу смешно ниски помощи се подпират по няколко часа месечно на метли и лопати. Де факто това е отбиване на номер, както от страна на държавата, така и от страна на подпомаганите хора. И най-важното е, че не им решава проблема - нито влияе на статистиката за безработицата, нито оправя финасовия статус на ангажираните безработни, нито пълни дефицитите в осигурителните фондове, нито създава продукт. Единственото доказано е, че се разходват пари.
Втората група действия от страна на държавата, е от действия насoчени към фирмите и тук вече виждаме известна изобретателност. От една страна държавата се опитва да реши проблема с ниското заплащане, като прибягва до репресивни методи и определя минимална размер на минималната заплата. Същевременно няма никакви механизми за контрол над ситуацията и да, хората си получават определения минимум, но работят по час-два допълнително. Другата глупост е така наречената субсидирана заетост. Очевидно прилагането на този подход е свързано със заблуда, че това е средство за справяне с безработицата. Някой слабоумен го измислил преди няколко правителства и идеята се възприема добре и от следващите. Накрая става така, че едни други хора вършат същата работа, но получават минимума платен от държавата, а онези, които преди това са разботили сега са на борсата и вземат обезщетение за безработица. Гледащите телевизия знаят, че безработицата не ще и не ще да свърши - значи всеки, не е нужно да е "специалист от министерството", може да заключи, че това не работи.
Като извод се очертава много затънтена картина без перспектива. Картина, в която държавата преследвайки собствените си заблуди, действа задържащо върху динамиката на заплащането за труд в посоката му нагоре.

Не липсват и други ирационални виждания по отношение на ТРЗ - държавата е цар на глупавите решения. Вече не са останали хора, които вярват, че от Марс или Дубай ще паднат купища пари под формата на инвестиции. Надявам се да не са останали такива вярващи. Подобен род очаквания са... Както и да е, ясно е, че правителтвото толкова може, а след няколко месеца идват избори и оправданието с комунистите и международното положение няма да мине. Генералният проблем обаче е друг. Няма заявена алтернатива. Не, не става дума за нов или друг политически претендет. Ясно е, че такива ще има. Голямата трагедия е в липсата на заявена алтрнатива по отношение на подхода към решаване на проблема с хрночното безпаричие, безработицата и липсата на икономически растеж. Преди малко споменах, как положението казва и показва, че хората не са свободни. Ако някой още не е видял връзката между ниското средно заплащане и слабия икономически растеж, значи няма и да я види. Такъв няма да види и политическите рискове, които се крият зад това.

Понеже изборите така или иначе ще се състоят, няма съмнение, че въпроса за финасовия статус на хората ще влезе в предизборната полемика. Ще има обещания за реки от инвестиционен капитал. Ще има обещания за 1000 лева минимална заплата. Признавам си, много се радвам на гръмко прокламираното желание за 1000 лева минимална заплата и 500 лева минимална пенсия. Радвам се с насмешка, не искам да обидя автора на въпросното предложение, но... Други ще ни обещават средноевропейки нива на това и онова.

МАЛКО Е! Малко е като цел и амбиция, освен това в тази среда е непостижимо. По принцип е, но не тук, сега и с тези евтини хора. Колкото до хилядата лева минимална - да, примамливо ще прозвучи за мнозина. Лично на мен ми се ще, гения съчинил тази нелепица, да ми обясни как ще накара оня, който днес работи два часа повече за да получи определената от държавата минимална заплата, утре няма да прави същото за хилядарка. Иначе мазно звучи, бива.


За всеки политически и икономически наблюдател е ясно, че по време на избори има много словесни злоупотреби - от хиперболи, до откровени лъжи, някои, от които успяват да пробият до нива на масова хипноза. Виждали сме го няколко пъти за петнадесет години. И, к,во?
Малко ми е трудно да намеря подходящия завършек за този пост. Мога до коледа да пиша и обяснявам и накрая едва ли всичко, което има ще бъде казано достатъчно. Все пак това е блог и се съмнявам, че ще се намери и един желаещ да чете пост с характеристиките на аналитичен доклад в размер на 30-40 страници, затова слагам точката тук.


Щях да забравя важното - trust no one. Все пак наближават избори.

Борбата с кризата е безмилостно жестока

В Америка има криза и във Франция има криза. В Америка, който изкара пари над определена сума - плаща значително по-ниски данъци върху нея. Във Франция се върви към обратното, а може вече да се е направило, така че, който изкарва над определена сума - да плаща 75% данък върху нея.
В България също има криза и често се прави, както е направено в някоя европейска държава или в Америка - а сега де, да ви видим :)

Къде отива Европа

Лятото свършва и атаките срещу Гърция бяха подновени. Началото сложи президента ван Ромпой, като заяви, че членството на Гърция в еврозоната е необратимо. След това дойде и новината за понижаващото се доверие в ЕС, поради свиване на потреблението. За финал преди няколко дни от ЕЦБ съобщиха, че стартират Outright Monetary Transactions - програма за безлимитно изкупуване на облигации. Планираното бъдеще на Европа не изглежда много розово.

Амбициите и тревогите на европейските първенци са разбираеми. Личните им позиции са пряко зависими от централизацията на Европейския съюз. Разбираеми са желанията и стремежите им към засилване ролята на оглавяваните от тях европейски структури и няма да подбират средствата, с които да постигнат целите си. Защото без водещата позиция на ЕЦБ и ЕК, тези хора не значат нищо, те са никои. Тях не ги устройва сегашното разпределение на влиянието в Съюза. Не ги устройва ЕС да бъде съюз на споделящи икономика, територия и отбрана, но все пак суверенни държави. Висшите европейски чиновници искат централизация на властта в ЕС, която да се предава по писани от тях правила и процедури, в разрез с демократичните традиции, интересите на различните държави и на отделния човек живеещ в Съюза. За това е цялата драма свързана с бъдещето на еврото и с непоправимото положение на Гърция.
Планираното от брюкселските костюмари бъдеще на ЕС, кореспондира пряко със съществуването на единна европейска валута под тяхната власт. Без еврото, така желаната от тези хора централизация, няма как да се случи.
Освен икономическо средство, парите също са и много силен политически инструмент. Който владее контрола над тях, той ще притежава властта, независимо от принципите за демократичния произход на властта в съвременния свят и в частност в Европейския съюз.
Не е чудно, че при тези дадености, хора като Барозу, Драги и ван Ромпой проявяват повече от старание да спасят еврото, вместо да оставят нещата на естесвения им ход. Самото евро дори в този привидно тежък случай, какъвто е случая на Гърция, не е в опасност. Излизането на Гърция от еврозоната не може да сложи край на общата европейска валута, но ще отвори кутията на пандора, а от там ще се покажат много неприятни за радетелите на европейската централизация неща. Ако Гърция излезе, това ще е ясен знак, че европейските бюрократи и чиновници нямат ресурс и авторитет да запазят целостта на зоната. От тук нататаък те спокойно могат да забравят всички свои властови амбиции и намерения. В това е голямата трагедия.
И нищо чудно, защото единствено властовите позиции на тези хора, са онова, което ги легитимира пред света. Нима някой знаеше кой е Херман ван Ромпой, преди да бъде поставен за президент на Съюза? Едва ли. Вероятно и в родната му Белгия мнозина не са подозирали неговото съществуване. В такова положение се намират почти всички представители на европейската власт.
Кой беше чувал дори за Кристалина Георгиева и щяхме ли да знаем за съществуването й, ако не беше поставена за европейски комисар?

Натискът върху Гърция за оставане на страната в еврозоната започва да придобива някакъв смисъл, нали? Този натиск ще продължи, докато нещо не се счупи. Защото, колкото и абсурдно да изглежда, на първо място ламтящите за постове и власт евробюрократи избързаха със създаването на еврото, а от друга страна, конкретно за Гърция изхода от тежкото положение може да мине само по два пътя - страната да достигне практически невъзможните за състоянието й, критерии за членство в зоната, или да се оправи лесно и безболезнено, като я напусне и учреди своя самостоятелна валута, в синхрон с икономическите реалности и условия. Второто, както стана ясно е немислимо за Ромпой, Драги и Барозу. Да не забравяме и Меркел, която вероятно вече се вижда в ролята на някакъв свръхканцлер на централизирана Европа.

Отстояването целостта на еврозоната може би не е невъзможно, но дали Европа и ние сме готови да платим цената. Обявеното от Драги безлимитно изкупуване на облигации, практически означава включване на машините за печатане на пари. Цената, както се вижда ще бъде висока.