В известен смисъл българите приличат доста на мюсюлманските народи, чиято способност в употребата на демокрацията се свежда до това да я използват за установяване на някаква тирания. Като слушам риториката по повод избирателните права, си мисля, че както е тръгнало скоро ще се заговори за връщане на робството. Между другото с удоволствие бих подкрепил последното, ако има някакви гаранции, че няма да попадна от грешната страна на камшика. За жалост гаранции няма, така че...
Показват се публикациите с етикет Парадоксът на противоречието. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Парадоксът на противоречието. Показване на всички публикации
вторник, 10 юни 2014 г.
понеделник, 21 октомври 2013 г.
Син съм на юнашко племе
Време е, ако не да го направим, поне да опитаме да зачеркнем това патетично-патриотично "син съм на юнашко племе". Всъщност сме н-то поколение на поколения страхливци и в това няма нищо лошо.
Защото за смелите знаем, гледали сме филма - жената, децата, слугите и до девето коляно.
Защото за смелите знаем, гледали сме филма - жената, децата, слугите и до девето коляно.
събота, 14 септември 2013 г.
БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛИСТИ
Бурно и със скандали
започна настоящият политически цикъл след изборите от 12 май. В действителност скандалите тръгнаха на 10 и 11 май - първо в Костинброд, а след това с изявленията на различни политически лидери по този повод. Събития показващи ясно, че в страната господстват хаосът и беззаконието по отношение на политическите и обществените процеси. Станахме свидетели на опит за престъпление срещу гражданските и политически права на българите, видяхме политически агитации в деня за размисъл, гледахме пряко сбиването пред НДК в изборната нощ и за финал протести, започнали буквално в първия ден след изборите с искане за касиране.
Вниманието на медии и наблюдатели
разбираемо се насочи към породените от скандалите протести. Гледаме и обсъждаме най-шумното, най-силно привличащото вниманието ни събитие - протестите. Опити за протести с искания за касиране на изборите и предизвикване на нови, се случиха още в деня след изборите, но те не набраха нито маса, нито скорост и изглеждаше, че леко-полеко всичко ще утихне, въпреки всекидневните медийни изяви на недоволните от резултата. В същото време предварителните резултати вещаеха парламентарна криза и невъзможност да се състави стабилно мнозинство, което да осигури добре работещо правителство. Хронологията е ясна, затова няма да се спирам в подробности. Така или иначе в определен момент се стигна до очакваната коалиция между ДПС и БСП с подкрепата на Атака и правителството стана възможно. Коалицията от своя страна предизика нови скандали, този път между две от националистистките партии - влязлата в парламента Атака и останалата извън властта НФСБ. Обвиненията и нападките в "еничарство" и подобни в същия стил, се приеха с насмешка от наблюдателите и медиите. Скоро поредният скандал в държавата съвсем приглуши драмите на националистките партии.
Случаят "Пеевски"
изигра ролята на търсения катализатор. Комбинацията между нередностите около изборите, недоволството на някои от партиите от разминаващото се с желанията им положение и цялото тягостно усещане, породено от чувството на беззаконие и липса на перспектива, намери идеалния отдушник в лицето на Пеевски и акта на неговото номиниране, избиране и назначаване за директор на ДАНС. Протестната вълна се заформи вечерта на 14 юни. Хиляди българи - гневно, справедливо и спонтанно заляха площада пред сградата на правителството с искане назначението на Пеевски да бъде незабавно отменено. На 14 юни хората излязоха за първи път, а на 15 юни се сложи край на спонтанността, като беше направен опит за подмяна на искането за оставка на Пеевски, с искане за оставка на правителството и нови избори.
Междувременно
минаха четири месеца от изборите и три от начлото на протестите, а през това време се случиха доста неща - депутатите от Атака тръгнаха срещу протестиращите граждани с намерението да ги арестуват, каквото и да значи това; самоопределящите се, като десни политически партии, които електората не пожела да обзаведе с политическа власт, се сдушиха и обявиха създаването на квазипартия с името Реформаторски блок; опитът за подмяна на протеста беше осъществен в полза на новопоявилите се реформатори; основната част от протестиращите се пръсна някъде. Вниманието на медии и наблюдатели беше насочено изцяло към събитията произлезли непосредствено от изборните резултати и като че ли всичко друго остана извън полезрението ни. Концентрирахме вниманието си основно към властта и извънпарламентарната опозиция, към партийните проблеми на левите и десните и към техните властови амбиции, но концентрирайки се в тези макар и мащабни, но частни случаи, ние проспиваме особеностите на средата и оформилите се дългосрочни тенденции.
Възходът на национализма
беше проспан, може би заради минорното присъствие в парламента на самоопределящата се за националистическа партия Атака, може би заради нелепото поведение на тази партия, може би по друга причина. Национализмът не е една или друга кичеща се с прозвището партия, национализмът, както всяка друга идеология са хората стоящи на определени позиции и имащи определени разбирания. Фактите говорят, че национализма е във възходяща тенденция от краха на тоталитарния режим насам. Близо четвърт век национализмът бавно и стабилно върви нагоре, за разлика от нестабилното положение на другите класически идеологии - лявата и дясната, затова не бива да го неглижираме.
Скоро след последните избори една специалистка определи потенциала на националистическия вот в размер на 400 хиляди гласа. В същото време на 12 май, партиите разпознати от елктората, като националистки (Атака, НФСБ и ВМРО), са получили подкрепа от порядъка на 455 хиляди гласа или почти 13 процента от действителните гласове. За сравнение на изборите през 2009 година този вот е бил около 400 хиляди гласа, а през 2005 - 300 хиляди.
Тенденцията е видна. В началото на демокрацията, партии проповядващи националистка идеология не можеха и да се надяват за присъствие във властта, докато днес състоянието е друго. Средата се е променила, част от хората са се променили, а значителна част буквално са се сменили. Обстановката е друга, други са и политическите разбирания на големи групи хора.
Интересни са групите хора, които генерират възхода на националисткия вот. В столицата този вид вот е малко по-нисък от средния за страната - около 11 процента в трите многомандатни района. Но столицата представлява само една шеста от цялото население с право на глас. Основната подкрепа за националистките партии идва от областните и малките градове. И по-специално от нормалните секции в тези населени места, където търговията с вот не е възможна и където хората гласуват, според разбирането си. В тези секции подкрепата за националистки партии е от порядъка на над 20 процента, а на някои места надхвърля 36 процента. Това е секция с население на възраст малко под средната, с образование малко над средното и с доходи доста под средните за страната. В известен смисъл няма да е пресилено, ако направя заключението, че национализма вирее по-добре върху финансово по-бедна почва.
Национализмът и демокрацията - смъртни врагове или първи приятели
Зависи преди всичко от вида на национализма и демокрацията. Трудно е да бъде дадено кратко и еднозначно обяснение на двете понятия. Те поемат прекалено голям товар от съдържание и често това води до конфликти и противоречия. Съществуват различни видове национализми и демокрации. В определена конфигурация национализмът и демокрацията могат да са в пълно противоречие, докато в други случаи те се покриват напълно по смисъл и значение.
От една страна национализмът може да означава ксенофобия, расизъм и дори нацизъм. В този случай демокрацията във всичките й форми се явява негов смъртен враг.
Другата гледна точка към национализма е, че се действа в интерес на нацията/народа, тоест се прави онова, което е в изгода на народа, а никой освен самия народ не знае по-добре кое е най-добре за него, следователно се слуша и изпълнява народната воля. В този случай демокрацията и национализма не само, че не са в противоречие, но и тяхното значение се покрива напълно. В този ред на мисли бих казал, че демокрацията е висша форма на национализъм. За съжаление българските политически субекти, които се кичат с националистки прозвища често забравят тази връзка, както във вътршнопартийните си отношения, така и в отношенията им към суверена. Независимо от това тази идеология бележи стабилен ръст през годините. Добра или лоша и независимо от подвидовете й, националистката идеология е една от класическите политически идеологии, в конкретния момент е във възход и неглижирането й не е препоръчително.
започна настоящият политически цикъл след изборите от 12 май. В действителност скандалите тръгнаха на 10 и 11 май - първо в Костинброд, а след това с изявленията на различни политически лидери по този повод. Събития показващи ясно, че в страната господстват хаосът и беззаконието по отношение на политическите и обществените процеси. Станахме свидетели на опит за престъпление срещу гражданските и политически права на българите, видяхме политически агитации в деня за размисъл, гледахме пряко сбиването пред НДК в изборната нощ и за финал протести, започнали буквално в първия ден след изборите с искане за касиране.
Вниманието на медии и наблюдатели
разбираемо се насочи към породените от скандалите протести. Гледаме и обсъждаме най-шумното, най-силно привличащото вниманието ни събитие - протестите. Опити за протести с искания за касиране на изборите и предизвикване на нови, се случиха още в деня след изборите, но те не набраха нито маса, нито скорост и изглеждаше, че леко-полеко всичко ще утихне, въпреки всекидневните медийни изяви на недоволните от резултата. В същото време предварителните резултати вещаеха парламентарна криза и невъзможност да се състави стабилно мнозинство, което да осигури добре работещо правителство. Хронологията е ясна, затова няма да се спирам в подробности. Така или иначе в определен момент се стигна до очакваната коалиция между ДПС и БСП с подкрепата на Атака и правителството стана възможно. Коалицията от своя страна предизика нови скандали, този път между две от националистистките партии - влязлата в парламента Атака и останалата извън властта НФСБ. Обвиненията и нападките в "еничарство" и подобни в същия стил, се приеха с насмешка от наблюдателите и медиите. Скоро поредният скандал в държавата съвсем приглуши драмите на националистките партии.
Случаят "Пеевски"
изигра ролята на търсения катализатор. Комбинацията между нередностите около изборите, недоволството на някои от партиите от разминаващото се с желанията им положение и цялото тягостно усещане, породено от чувството на беззаконие и липса на перспектива, намери идеалния отдушник в лицето на Пеевски и акта на неговото номиниране, избиране и назначаване за директор на ДАНС. Протестната вълна се заформи вечерта на 14 юни. Хиляди българи - гневно, справедливо и спонтанно заляха площада пред сградата на правителството с искане назначението на Пеевски да бъде незабавно отменено. На 14 юни хората излязоха за първи път, а на 15 юни се сложи край на спонтанността, като беше направен опит за подмяна на искането за оставка на Пеевски, с искане за оставка на правителството и нови избори.
Междувременно
минаха четири месеца от изборите и три от начлото на протестите, а през това време се случиха доста неща - депутатите от Атака тръгнаха срещу протестиращите граждани с намерението да ги арестуват, каквото и да значи това; самоопределящите се, като десни политически партии, които електората не пожела да обзаведе с политическа власт, се сдушиха и обявиха създаването на квазипартия с името Реформаторски блок; опитът за подмяна на протеста беше осъществен в полза на новопоявилите се реформатори; основната част от протестиращите се пръсна някъде. Вниманието на медии и наблюдатели беше насочено изцяло към събитията произлезли непосредствено от изборните резултати и като че ли всичко друго остана извън полезрението ни. Концентрирахме вниманието си основно към властта и извънпарламентарната опозиция, към партийните проблеми на левите и десните и към техните властови амбиции, но концентрирайки се в тези макар и мащабни, но частни случаи, ние проспиваме особеностите на средата и оформилите се дългосрочни тенденции.
Възходът на национализма
беше проспан, може би заради минорното присъствие в парламента на самоопределящата се за националистическа партия Атака, може би заради нелепото поведение на тази партия, може би по друга причина. Национализмът не е една или друга кичеща се с прозвището партия, национализмът, както всяка друга идеология са хората стоящи на определени позиции и имащи определени разбирания. Фактите говорят, че национализма е във възходяща тенденция от краха на тоталитарния режим насам. Близо четвърт век национализмът бавно и стабилно върви нагоре, за разлика от нестабилното положение на другите класически идеологии - лявата и дясната, затова не бива да го неглижираме.
Скоро след последните избори една специалистка определи потенциала на националистическия вот в размер на 400 хиляди гласа. В същото време на 12 май, партиите разпознати от елктората, като националистки (Атака, НФСБ и ВМРО), са получили подкрепа от порядъка на 455 хиляди гласа или почти 13 процента от действителните гласове. За сравнение на изборите през 2009 година този вот е бил около 400 хиляди гласа, а през 2005 - 300 хиляди.
Тенденцията е видна. В началото на демокрацията, партии проповядващи националистка идеология не можеха и да се надяват за присъствие във властта, докато днес състоянието е друго. Средата се е променила, част от хората са се променили, а значителна част буквално са се сменили. Обстановката е друга, други са и политическите разбирания на големи групи хора.
Интересни са групите хора, които генерират възхода на националисткия вот. В столицата този вид вот е малко по-нисък от средния за страната - около 11 процента в трите многомандатни района. Но столицата представлява само една шеста от цялото население с право на глас. Основната подкрепа за националистките партии идва от областните и малките градове. И по-специално от нормалните секции в тези населени места, където търговията с вот не е възможна и където хората гласуват, според разбирането си. В тези секции подкрепата за националистки партии е от порядъка на над 20 процента, а на някои места надхвърля 36 процента. Това е секция с население на възраст малко под средната, с образование малко над средното и с доходи доста под средните за страната. В известен смисъл няма да е пресилено, ако направя заключението, че национализма вирее по-добре върху финансово по-бедна почва.
Национализмът и демокрацията - смъртни врагове или първи приятели
Зависи преди всичко от вида на национализма и демокрацията. Трудно е да бъде дадено кратко и еднозначно обяснение на двете понятия. Те поемат прекалено голям товар от съдържание и често това води до конфликти и противоречия. Съществуват различни видове национализми и демокрации. В определена конфигурация национализмът и демокрацията могат да са в пълно противоречие, докато в други случаи те се покриват напълно по смисъл и значение.
От една страна национализмът може да означава ксенофобия, расизъм и дори нацизъм. В този случай демокрацията във всичките й форми се явява негов смъртен враг.
Другата гледна точка към национализма е, че се действа в интерес на нацията/народа, тоест се прави онова, което е в изгода на народа, а никой освен самия народ не знае по-добре кое е най-добре за него, следователно се слуша и изпълнява народната воля. В този случай демокрацията и национализма не само, че не са в противоречие, но и тяхното значение се покрива напълно. В този ред на мисли бих казал, че демокрацията е висша форма на национализъм. За съжаление българските политически субекти, които се кичат с националистки прозвища често забравят тази връзка, както във вътршнопартийните си отношения, така и в отношенията им към суверена. Независимо от това тази идеология бележи стабилен ръст през годините. Добра или лоша и независимо от подвидовете й, националистката идеология е една от класическите политически идеологии, в конкретния момент е във възход и неглижирането й не е препоръчително.
понеделник, 3 юни 2013 г.
Безработицата ще продължи да расте
СЕГА >> ПЪРВА СТРАНИЦА >> 80 000 българи остават без работа в края на годината >>
Нужни са 60 млн. лв., за да се осигури нова заетост на хората, чиито договори изтичат, изчисли социалният министър
Анонсът от заглавието представя горе-долу ситуацията, както и визията на министъра, министерството, правителството и предходните няколко правителства за решаване на проблема, чрез субсидирана заетост. Безработицата няма как да бъде преборена така и всеки, който казва, че това е възможно със субсидиране, се е объркаЛ. Трудът е стока/услуга, като всяка друга и пазара на труда е пазар, подобен на всеки друг. А това означава, че и на този пазар важат всички известни пазарни зависимости, като: търсене-предлагане-цена.
Трудът не е краставица или домат, които може да се пипнат, премерят и оценят обективно, но е стока/услуга, която се търгува по същите правила, така както се търгува зарзават. Да си го представим, за по-добра образност пазарът е на домати.
Пазарът на домати е залят от продукция. Има много повече, отколкото е търсенето. Има повече, отколкото изобщо е възможно да се продаде на дадения пазар. Стоката за продан е много, качеството е разнообразно, а купувачите са ограничени като брой и като покупателни възможности и нужди. Максималното, което въобще е възможно да се прададе на този пазар, е по-малко от всичко, което се предлага в момента. Респективно цената на доматите е ниска - всеки опитва да продаде, пред възможността да си изхвърли стоката. Такава е ситуацията на пазара на домати в този момент. В същото време производители и търговци са недоволни от обема на продажбите и от нивото на цените - искат държавата да се намеси, за да се подобри положението им. Държавата бърка в резерва и вади от там още домати. След това ги пуска на пазара и започва да раздава на купувачите, като им дава и пари за това, че са решили да си вземат.
В този пример доматите са труда, а пазара на домати е пазара на труда. Всеки може да се сети за последствията върху пазара от тази държавната "помощ". Да се наводнява пазара, при положение, че е на лице свръхпредлагане, е меко казано малоумно.
Субсидирането не само е безрезултатно, но и вредно за пазара на труда и нивото на заплатите в посока нагоре.
Нужни са 60 млн. лв., за да се осигури нова заетост на хората, чиито договори изтичат, изчисли социалният министър
Анонсът от заглавието представя горе-долу ситуацията, както и визията на министъра, министерството, правителството и предходните няколко правителства за решаване на проблема, чрез субсидирана заетост. Безработицата няма как да бъде преборена така и всеки, който казва, че това е възможно със субсидиране, се е объркаЛ. Трудът е стока/услуга, като всяка друга и пазара на труда е пазар, подобен на всеки друг. А това означава, че и на този пазар важат всички известни пазарни зависимости, като: търсене-предлагане-цена.
Трудът не е краставица или домат, които може да се пипнат, премерят и оценят обективно, но е стока/услуга, която се търгува по същите правила, така както се търгува зарзават. Да си го представим, за по-добра образност пазарът е на домати.
Пазарът на домати е залят от продукция. Има много повече, отколкото е търсенето. Има повече, отколкото изобщо е възможно да се продаде на дадения пазар. Стоката за продан е много, качеството е разнообразно, а купувачите са ограничени като брой и като покупателни възможности и нужди. Максималното, което въобще е възможно да се прададе на този пазар, е по-малко от всичко, което се предлага в момента. Респективно цената на доматите е ниска - всеки опитва да продаде, пред възможността да си изхвърли стоката. Такава е ситуацията на пазара на домати в този момент. В същото време производители и търговци са недоволни от обема на продажбите и от нивото на цените - искат държавата да се намеси, за да се подобри положението им. Държавата бърка в резерва и вади от там още домати. След това ги пуска на пазара и започва да раздава на купувачите, като им дава и пари за това, че са решили да си вземат.
В този пример доматите са труда, а пазара на домати е пазара на труда. Всеки може да се сети за последствията върху пазара от тази държавната "помощ". Да се наводнява пазара, при положение, че е на лице свръхпредлагане, е меко казано малоумно.
Субсидирането не само е безрезултатно, но и вредно за пазара на труда и нивото на заплатите в посока нагоре.
понеделник, 18 февруари 2013 г.
Не искам да правя внушения, но...
Очертава се поредната пирова победа за класиците в жанра, а изборът отново ще е ограничен от телевизионния екран.
Важиш, ако те дават по телевизията, пък за да те дават по телевизията, трябва да си от путка нагоре. К'во излиза - важат само путките (и нагоре). След два месеца ще ме питат за кого да гласуват - ами, гласувате, за който ви каже телевизора. Така и така само него чувате. (смех)
За да се покаже нещо на екрана, за показването трябва да се плати. Тези пари след това трябва да се избиват някак...
Изобщо не ви презирам за примитивната ви същност.
четвъртък, 17 януари 2013 г.
Античалгин
Група добри граждани щели да правят античалга флашмоб.
АНТИ. Идеологията "анти".
Тук ми идва на ум филма "Твърда вяра". Разказва се да едно момче, добро момче. Добро, но антисемит. Антисемит, но евреин.
Добро момче, но някак болнаво.
Има много такива случаи. Случаи, като този на евреина-антисемит, педала-хомофоб, комуниста-антикомунист, фашиста-антифашист и така нататък. Някои са соло, други се организират в гупички по диагноза, като тези комунистите-антикомунисти. Цяла партия са си спретнали - нещо си за силна България и сега ще правят античалга...
Има и нормални хора сред тях, те вероятно ще пропуснат участие. Не им е мястото там. От интернет познавам няколко такива и видях как увиснаха с позицията си по въпроса с чалгата, както се е случвало и във всички предишни подобни прояви.
АНТИ. Идеологията "анти".
Тук ми идва на ум филма "Твърда вяра". Разказва се да едно момче, добро момче. Добро, но антисемит. Антисемит, но евреин.
Добро момче, но някак болнаво.
Има много такива случаи. Случаи, като този на евреина-антисемит, педала-хомофоб, комуниста-антикомунист, фашиста-антифашист и така нататък. Някои са соло, други се организират в гупички по диагноза, като тези комунистите-антикомунисти. Цяла партия са си спретнали - нещо си за силна България и сега ще правят античалга...
Има и нормални хора сред тях, те вероятно ще пропуснат участие. Не им е мястото там. От интернет познавам няколко такива и видях как увиснаха с позицията си по въпроса с чалгата, както се е случвало и във всички предишни подобни прояви.
четвъртък, 23 август 2012 г.
Ще перифразирам Гор Видал и ще кажа, че...
Ще перифразирам Гор Видал и ще кажа, че четиресет процента от хората не могат да смятат и четиресет процента не ходят да гласуват, дано това са едни и същи четиресет процента.
петък, 9 март 2012 г.
Милозливите норвежци и суровите българи (155)
От тогава минаха месеци и вече не си спомням, но някъде между седемдесет и осемдесет души са жертвите на атентатите в Осло и на остров Ютьоя. Обявиха, че ще повдигнат обвинение на Брейвик, което може да му донесе присъда от 21 години затвор. Все пак щяло да има още една психиатрична експертиза, но явно нещата вече са ясни.
Онова, което изглежда странно при тези обстоятелства е, че законите си остават, каквито са били. Не се говори за законодателни промени или поне тук не се е чуло.
В България сме свикинали, а при сегашния режим това се е превърнало в нещо, като неписан стандарт за законотворство, че когато се случи нещо извънредно, непременно трябва да има законови промени и за това, за онова или за другите пет престъпления трябва на извършителите да им се причинява това, това и онова третото. Така гледа на положението властта, така гледа и обикновения човечец в лицето на гражданина Селяндурски.
В Норвегия явно е друго и както изглежда хората там не са се засилили да съсипят законодателството си, защото е станал един такъв извънреден случай. Вероятно точно, поради факта, че случая е извънреден, хората не искат да бъзикат ежедневното си законодателство, докато тука не е така. Тука всеки селяндур знае - кожата да му одерат, да му направят това или онова на тоя...
Като историк знам, че не закона е онова, което възпира даден човек да извърши определено престъпление.
Простичката истина е, че подобни прояви на насилие се случват навсякъде - в държави с либерално законодателство, където за седемдест и няколко убити се лежи 21 години и на места, където за открадната маруля отлита някой друг горен крайник.
Чисто и просто, когато някой си науми да свърши нещо, само случайността може да го спре. И това не е достатъчна причина при всеки изолиран случай, да се правят законодателни промени.
Случва се дори ефектът да е обратен, както го бях казал във финалния абзац на една от предишните ми публикации. Същото се случва и когато се говори за престъпление и наказание. Наскоро гледах Михаил Миков в Панорама, където обясняваше за подобен обратен ефект някъде през 60-те години. Някогашната власт решила да приравни изнасилванията към убийствата и в резултат броя на изнасилванията с убийства рязко скочил. Преди това само ги изнасилвали, а след законовата промяна ги и убивали. Очевидно е, че идеята е била да се постигне точно обратния ефект - тежкото наказание да доведе до намаляване на изнасилванията.
От друга страна по онова време за убийство най-често присъдата е била смърт чрез разстрел. За изнасилвача е било все тая, дали ще го гърмят за изнасилване или за изнасилване и убийство, а същевременно вероятността да му се размине е била по-голяма, ако убие свидетеля.
Не знам преди петдесет години как е било прието от обществото това завишаване на наказанието за изнасилване. Най-вероятно е срещнало голямо одобрение, както се случва и днес в подобни ситуации.
Онова, което изглежда странно при тези обстоятелства е, че законите си остават, каквито са били. Не се говори за законодателни промени или поне тук не се е чуло.
В България сме свикинали, а при сегашния режим това се е превърнало в нещо, като неписан стандарт за законотворство, че когато се случи нещо извънредно, непременно трябва да има законови промени и за това, за онова или за другите пет престъпления трябва на извършителите да им се причинява това, това и онова третото. Така гледа на положението властта, така гледа и обикновения човечец в лицето на гражданина Селяндурски.
В Норвегия явно е друго и както изглежда хората там не са се засилили да съсипят законодателството си, защото е станал един такъв извънреден случай. Вероятно точно, поради факта, че случая е извънреден, хората не искат да бъзикат ежедневното си законодателство, докато тука не е така. Тука всеки селяндур знае - кожата да му одерат, да му направят това или онова на тоя...
Като историк знам, че не закона е онова, което възпира даден човек да извърши определено престъпление.
Простичката истина е, че подобни прояви на насилие се случват навсякъде - в държави с либерално законодателство, където за седемдест и няколко убити се лежи 21 години и на места, където за открадната маруля отлита някой друг горен крайник.
Чисто и просто, когато някой си науми да свърши нещо, само случайността може да го спре. И това не е достатъчна причина при всеки изолиран случай, да се правят законодателни промени.
Случва се дори ефектът да е обратен, както го бях казал във финалния абзац на една от предишните ми публикации. Същото се случва и когато се говори за престъпление и наказание. Наскоро гледах Михаил Миков в Панорама, където обясняваше за подобен обратен ефект някъде през 60-те години. Някогашната власт решила да приравни изнасилванията към убийствата и в резултат броя на изнасилванията с убийства рязко скочил. Преди това само ги изнасилвали, а след законовата промяна ги и убивали. Очевидно е, че идеята е била да се постигне точно обратния ефект - тежкото наказание да доведе до намаляване на изнасилванията.
От друга страна по онова време за убийство най-често присъдата е била смърт чрез разстрел. За изнасилвача е било все тая, дали ще го гърмят за изнасилване или за изнасилване и убийство, а същевременно вероятността да му се размине е била по-голяма, ако убие свидетеля.
Не знам преди петдесет години как е било прието от обществото това завишаване на наказанието за изнасилване. Най-вероятно е срещнало голямо одобрение, както се случва и днес в подобни ситуации.
понеделник, 9 януари 2012 г.
131
От първата седмица на годината си пролича, че държавата не функционира със света. Започнахме с транспортен хаос и калпава организация. Това е на повърхността, а какво има по-надолу можем само да предполагаме. Онова, в което малцина се съмняват е, че ще минем без поредната порция от трудности, най-вече икономически и под формата на извращения.
Започна се с вестта за прехвърляне на собственост от общините към гражданите. На собственост и на ангажименти по обгрижване на ничията зема в околоблоковите пространства и тротоарите. Досега грижата за тротоарите пак се падаше на живеещите до тях, като държавата ги задължаваше да ринат снега през зимата и ги глобяваше, когато не го правят. Вече всеки ще може да си отдъхне, че чисти своята собственост. Смех. Мнозина биха ми възразили, че не е "смех", но на мен ми е смешно. Смешно е това, че се случва всичко, за което целокупния български народ бленува от много години. Искахме да ни бъде подредено, дисциплинирано и чистичко. Сега ни подреждат, дисциплинират и карат да чистим. Смех е отвсякъде.
Другото, за което народа си мечтае също е на път да се сбъдне - по-богатите да плащат повече данъци. След прехвърлянето на собствеността от общините на гражданите, всеки собственик на апартамент, къща или парцел в рамките на населените места ще стане по-състоятелен (смех). Който има ще плаща.
Изобщо темата за околоблоковите пространства и тротоарите сполучливо отразява нагласата на по-активната част от целокупния български народ. Страничен наблюдател би се объркал, като чуе, че българинът изпитва неприязън към демократичната организация на обществения живот и към политическата си класа, след като види, че се случва точно онова, за което хората казват, че биха искали да се случи - да има ред, да има закони, да се пазват, държавата да глобява и наказва нарушителите, по-заможните да плащат повече данъци. Някой външен наистина би се объркал, но ние не. Ние си знаем най-добре.
Покрай предстоящото "оземляване", освен вероятното повишаване на имотните данъци възникват и други въпроси. Например ще можем ли да изполваме подарената земя за да изкараме нещо от нея. Оказва се, че няма да можем. Държавата не дава. Значи, ако някой иска да ползва подарения му тротоар или междублоково сметище, ще трябва да плати я тротоарно право, а някой патентен данък или нещо такова. Който иска да печели ще си плаща. За по-богатите повече, за тия дето мечтаят да са по-богати - предварително (смех).
Та така, годината се очертава да бъде интересна, досущ като в проклятието да живееш в интересни времена. Някои имат интереси, други се радват да им бъде интересно.
Като споменах интересното се сетих, че и по икономическите въпроси се очертават доста емоции. След като края на кризата беше обявяван многократно, но се оказа, че вестта е силно преувеличена с това се приключи. На думи, иначе обстановката е форсмажорна и не е ясно от кой ръкав ще изскочи поредния заек. Засега изглежда драмата със съдбата на еврото се е поуталожила, но да не бързаме с овациите. Тия дни мина новината за рекордно доброто положение в Германия - над петдесет процента работещо население. Нещо небивало за федералната република. Няколко дни след това дойде вестта, че в Испания са го закършили здраво. А още не е уреден статута на Гърция. Не ми се мисли какво ще стане, ако още някоя държава от еврозоната или от съюза вземе да издиша. Кандидати в никой случай не липсват. Като започнем от балтийските тигри, минем през Чехия и Словакия, и свършим с деклариращата цветущо здраве Германия. Унгария вече започна да изпуска въздух, така че годината определено ще бъде много интересна. Дано опасенията ми не се сбъднат, въпреки че не са малко европейските държави, чиито икономики се крепят основно на износа. Държави като споменатите вече Германия, балтийските, Чехия, Словакия. Досегашният опит показва, че еврото едва оцелява при минимални сътресения, каквото е гръцкото. Евентуално валутата би могла да понесе още един срив в някоя от малките икономики, но какво ще стане в случай на спад в немския износ. Фактите са безпощадни и каквото се случи, то определено ще ни повлече при сегашната обвързаност на страната ни с еврото. Вероятно покрай празниците повечето хора са проспали, но за периода 8 декември 2011 - 8 януари 2012 година левът е загубил седем стотинки от стойността си спрямо долара - от 1,45 до 1,52 лева за долар. Като прибавим и това, че дела на износа спрямо БВП е значителен, перспективата се очертава като много интересна и никак не добра.
Имайки предвид даденостите малко се тревожа, че годината ще бъде най-тежката от началото на кризата до този момент. За да отлепим от дъното, а не тепърва да откриваме нови дълбини, на нас като държава ни е нужен икономически растеж. Деликатността на перспективата идва от прекомерната зависимост между растежа и износа. Осезаем ръст в износа може да очакваме едва, когато държавите, за които изнася българкста икономика тръгнат нагоре. Тоест, при сегашното развитие на българската икономика се получва първо другите, ние след тях.
Една от възможностите за ръст е в това да се търси развитие на потреблението вътре в страната. Ставало е дума вече, че за целта са нужни средства в широк кръг потребители - платежоспособни купувачи, каквито в страната има някъде между двеста и триста хиляди души. В същото време статистиката отчита, че над милион и половина българи са бедни и живеят с под 200 лева на месец. Социално и икономическо структуриране, което изцяло е резултат от ниската цена на труда. Ако има резерви за развитие, то те несъмнено са в тази посока и от там може да се задвижи икономиката - по линия на вътршното потребление.
Държавна политика за това липсва не от днес или вчера, просто такава никога не е имало на задоволително и даващо резултати ниво. Опити са правени без резултат, главно за субсидиране на заетост и от тази година правителството ограничава въпросните програми. Крайно време беше, но пак продължава да няма политика по отношение цената на труда. Един от начините да се постигне траен ефект е, чрез манипулиране на трудовия пазар, за каквото няма индикации, че се предвижда.
Един от моите пруиятели във фейсбук преди време беше дал много хубав пример за производителност на труда - мъжка подстрижка у нас и в Австрия. Берберинът и тук, и в Австрия върши едно и също, но австриецът е десет пъти по-производителен. За същата работа ще вземе десет пъти повече. За това говорим. У нас това е немислимо, защото хората продават труда си евтино и не биха могли да платят цената, която ще плати един австриец. Иначе и двамата работят едно и също, за едно и също време.
Държавата има не малко за вършене, ако случайно някой се сети, че има такава нужда.
Така или иначе най-близкия пазар за българската икономика е този тук, но само при положение, че е платежоспособен. В известен смисъл възниква противоречие между прекия частен интерес в и общия, в това число и непрекия частен. Май го казах прекалено замотано.
Ето за какво става дума.
Един представител на бизнеса без значение дали е много дребен или едра риба, от една страна има интерес да разполага насреща си с голям брой платежоспособни купувачи, но от дуга страна има и много силен интерес да плаща малкко за труда на наетите от него хора. Всъщност това са купувачите.
Според мен е нужно да се наблегне на работа в посока увеличаване цената на труда, защото това е много важно за обема на производството, за обема на вътрешния пазар и за стабилността на икономиката. Ако вземем за пример икономиките на Великобритания, Франция или САЩ ще видим, че при тях зависимостта от внос-износа е много по-малка от тази при нас или в Германия. Особено изразено е това в САЩ, но Великобритания и Франция са на същата вълна. Икономиките на тези страни са сред десетте най-развити. Те произвеждат страшно много продукт и сами консумират огромната част от него. При тях основните пазари са вътрешните, износа е поддържащ, а вноса е на суровини и продукти, които не е възможно да бъдат произведени на място. Това е правилната структура за една икономика. Тези икомомики в много по-голяма степен са си самодостатъчни и много по-малко звисими от състоянието в другите страни. Който се интересува, може да погледне за повече подробности статистическите данни на Световната банка.
Затова казвам, че у нас има поле за развитие, но трябва някой да даде посоката и икономиката да тръгне. Да се надяваме, че управниците ще се сетят да работят в тази посока. Важността на цената на труда е особено голяма и никога не е прекалено рано да се почнат действия за нейното повишаване. Никога не е и прекалено късно да се направи.
сряда, 30 ноември 2011 г.
103
Парадоксът на противоречието е изключително мощен интелектуален инструмент, когато конвенционалната логика е безсилна.
Може ли с капиталистически средства да се прави социализъм или възможно ли е със социалистически средства да се прави капитализъм - въпроси, които граничат с пълния логически абсурд.
Откъде, накъде - би казал някой шокирано.
Парадоксът на противоречието казва, че не само е възможно, ами е единственото възможно.
Парадоксът на противоречието може да даде търсените отговори, върху които ортодоксалната логика не е в състояние да хвърли светлина. Точно, както е в сентенцията или в онова другото твърдение, то ми е любимо - бавното е сигурно, сигурното е бързо => бавното е бързо. Да се обясни защо нелогично изглеждащото е напълно логично, трябва да се мине през много пъти "затова, защото...".
Съвсем нормално е и няма нищо учудващо, че най-много социална политика се провежда в най-капиталистическите държави. Такъв вид политика изисква много средства и само с капиталистическите методи е възможно те да бъдат набавени. Да се раздават пари и услуги на онези, които нямат е социалистическа работа, която е най-силно застъпена там, където има най-много пари. Да се правят големи разходи за трудова сила, също е крайно социалистическо занимание, но то не се случва в социалистическите държави, а напротив - най-силно застъпено е в най-капиталистическите.
Реално приложение на парадокса на противоречието - за да имаш силен капитализъм, трябва да правиш социализъм и за да правиш социализъм, трябва да имаш силен капитализъм.
Практически този модел осигурява единствено голям обем, а когато има много, то стига за всички.
Може ли с капиталистически средства да се прави социализъм или възможно ли е със социалистически средства да се прави капитализъм - въпроси, които граничат с пълния логически абсурд.
Откъде, накъде - би казал някой шокирано.
Парадоксът на противоречието казва, че не само е възможно, ами е единственото възможно.
Парадоксът на противоречието може да даде търсените отговори, върху които ортодоксалната логика не е в състояние да хвърли светлина. Точно, както е в сентенцията или в онова другото твърдение, то ми е любимо - бавното е сигурно, сигурното е бързо => бавното е бързо. Да се обясни защо нелогично изглеждащото е напълно логично, трябва да се мине през много пъти "затова, защото...".
Съвсем нормално е и няма нищо учудващо, че най-много социална политика се провежда в най-капиталистическите държави. Такъв вид политика изисква много средства и само с капиталистическите методи е възможно те да бъдат набавени. Да се раздават пари и услуги на онези, които нямат е социалистическа работа, която е най-силно застъпена там, където има най-много пари. Да се правят големи разходи за трудова сила, също е крайно социалистическо занимание, но то не се случва в социалистическите държави, а напротив - най-силно застъпено е в най-капиталистическите.
Реално приложение на парадокса на противоречието - за да имаш силен капитализъм, трябва да правиш социализъм и за да правиш социализъм, трябва да имаш силен капитализъм.
Практически този модел осигурява единствено голям обем, а когато има много, то стига за всички.
Абонамент за:
Публикации (Atom)