Търговия и бизнес по български или защо свободния пазар на ток няма да се случи

Неведнъж съм казвал, че българите са безобразно слаби търговци и в случая с предстоящата либерализация на пазара на електрическия ток положението не е по-различно, но нека вие сами си прецените.

Известно е, че от следващата година започва свободното търгуване на електроенергията за битови нужди. За това се говори от много време и най-накрая изглежда ще стане. Но изглежда, че само изглежда - защо?
Защото по нищо не личи, че свободния пазар на електричество ще се случи в действителност. Наистина по нищо. Като изключим говоренето по телевизията, нищо друго не подсказва, че предстои появата на такъв вид пазар. Пак от телевизията успях да науча, че и в момента на пазара съществували 160 търговски дружества, които продават ток. Признавам си, че проучване за количеството, сртуктурата и разпределението на фирмите не съм правил, защото не ми е и работа аз да ги търся, но изглежда те не го знаят и ме чакат да им ида на крак, да подам една молбичка и нищо чудно, като се има предвид, че това са предимно кадри на някогашното енерго, да очакват и шише ракия да им занеса, за да благоволят да ме направят свой клиент. Последното изречение е сарказъм.

Казано е, всъщност е популярна либертарианска максима, ако трябва да съм докрай честен (не, че трябва), та либертарианците казват следното: свободен пазар - свободни хора. И са прави. Аз обаче, като не чак толкова затънал в либертарианството, ще добава и обратното - само свободните хора могат да имат свободен пазар.

Представете си, че подобен процес се случи някъде в развития капиталистически свят. Някъде там в продължение на години е имало строго регулиран квазипазарен механизъм за търгуването с електрическа енергия и един ден става ясно, че от следващата година пазарът се отваря. Просто си го представете. Представете си, че на този пазар вече има 160 съществуващи компании. Какво би станало. Ще предположа, че куцо, кьораво и сакато ще бъде заливано постоянно с реклами отвсякъде. Така правят хората в развитите капиталистически общества - борят се за пазарен дял. Тук да виждате подобно нещо?

Бедни сме, защото...

Българите са бедни, защото продават евтино своите труд и продукт. Онези, които разчитат за прехраната си, като продават своя труд, го продават евтино, дори на безценица. Бизнесът от своя страна прави същото с продукта си. Разбираемо е - нископлатения продавач на труд не е в състояние да плаща за скъп продукт. Тук сакралната мантра за търсенето и предлагането се дъни, не работи. Не е да няма търсене, нито липсва предлагане, обаче...
Всички търсят стоки и услуги, храни и напитки, коли и климатици, обаче...
Като нямат пари, какво да търсят толкова - търсят според наличните в джоба. С други думи, котира се само евтиното.
Това е в страната.

На външния пазар българите страдат от болестта на Максуел.
В биографичния филм за Робърт Максуел, героят се гневи на поредния си неуспех и казва, че всичко, което купи автоматично губи пет процента от цената си, докато, ако същото бъде купено от Рупърт Мърдок, това добавя пет процента отгоре...
Идентично е положението с българското на международния пазар. При равни други условия едно българско нещо може да се продаде единствено, ако цената му е по-ниска. Един и същи продукт, стока, услуга, знание, умение и каквото и да било, ако носи клеймото "Произведено в България" автоматично губи част от продажната си цена. Абсолютно еднаква стока, опакована в немска опаковка не само се продава с пъти повече, но и продажната й цена е по-висока.

С едно изречение - бедни сме, защото сме слаби търговци с калпава репутация.
Дългото обяснение започва с липсата на развити местни пазари за каквото и да било и свършва....

Негърската лотария и мазните жабарски свине

Било е някъде през 30-те във времето на голямата депресия. Чикагските негри организирали своя лотария. По онова време негрите в Америка били наричани просто негри. Лотарията била по-скоро благотворителна, отколкото чиста търговийка. През седмицата организаторите продавали билети от по няколко цента, а накрая някой късметлия грабвал печалбата от няколко десетки хиляди долара. За другите оставала надеждата, че може би те ще са щастливците другия път. И всчико вървяло много добре, докато един ден Ал Капоне и мазните му жабарски свине не ги огряло прозрение, че това са много пари, за да оставят въртенето им от някакви си негри. По онова време на италианците в Америка им казвали просто жабари. Всичко било вече направено, само трябвало да им го вземат и да сложат ръка на парите. Започнало се с побоища, убийства, заплахи и в крайна сметка жабарите успяли да вземат бизнеса с лотарията, но нещо се объркало. Негрите разбрали, че тяхната негърска лотария, същата лотария, която те създали с трудно изкарания си четвърт долар сега била присвоена от жабарите. И престанали да участват. Просто спрели да купуват билетите, а на Капоне му останало да духа супата. Това не било обикновен бизнес със собственици, които можел да бие, ако не му платят или да заплаши с унищожение на имуществото. Било повече от това - било идея, лъч надежда за по-добър живот на негрите от онова време. Не било възможно Капоне и мазните жабарски свине да принудят стотици хиляди хора да купуват от тях, това вече не било негърската лотария и негрите не искали да дават своя четвърт долар за нея.
Така свършва историята. Е, сигурно не е било дословно така, но горе-долу е ясно какво е станало. Една от многото истории с участието на Капоне, но тя е показателна за важността на прозрачната собственост. Прозрачност на собствеността... Човек пазарува храна, хладилник, научава новините или решава в коя банка да си сложи парите и никой не би се доверил на престъпник. Стига да знае.

Когато се каляваше железото и се развиваше транспорта

Машиностроително предприятие в някогашния Михайловград трябвало да си набави желязо. Било свършило в склада и решили да отидат да вземат от Лом, но някой казал: "Не може, ще идете до Варна!". Дядо Нено ги разказва тия истории. Бил по онова време във въпросното предприятие и лично е видял как стават нещата. Имало било директива да се развива транспорта, затова михайловградските машиностроители трябвало да купуват желязото от Варна. Тогава не се е казвало директива, друго е било, но бистрите умове седящи зад съответния документ са били досущ сегашните. Лом е на има-няма 50 километра, а Варна е на пичка си майчина, но като има директива - трябва. Не знам, ако се беше случило дядо Нено да е бил на работа във варненската корабостроителница в оня момент, дали нямаше да ми разказва как са експедирали камази до Лом за ламарина. Най-вероятно.
Здраво се е работило някога, а не като сега. Здраво и залудо (смех).

Въпрос за тесни специалисти

Криза е. Всеки мрънка, че е на крачка от фалита. Някои вече са фалирали, а други са фалирали, но още не го знаят. Започването на нов бизнес е почти немислимо в тези условия, а запазването на вече съществуващия е предизвикателство. Фирмите се лутат в търсене на изход. Мнозина няма да оцелеят, а малкото, които знаят какво да правят не само ще преживеят кризата, но ще излезнат от нея по-силни... Стига да знаят какво да правят.

Типичният казус е малка производствена компания.
- служители - от 1 до 10;
- производство - лимитиран от производствените мощности обем, между 20 и 30 артикула;
- пазар - ограничен брой постоянни клиенти.

Пазарът се е свил от кризата и продажбите са паднали. Какво следва оттук-нататък?


В тази примерна ситуация се намират повече от половината малки фирми и не малко от средните предприятия.

Има надежда (170)

Малката заразказва какъв бизнес план има. Естествено, тя не знае какво е бизнес план, защото е само на шест и половина, обаче разказаното си е план, при това добре обмислен, все едно не е на шестгодишно хлапенце, а е дело на добър маркетингов специалист с няколко години практика.
На фона на всички заявявани стратегии за възможностите пред младите хора с идеи, съм решил да насоча детето към чуждоезиково обучение, за да може, когато настъпи момента, да емигрира и да реализира идеите си.

132

На село било голям купон. Онзи ден ме светнаха, че в половината магазини цените са според клиента. Гледа го и преценява колко да му иска (смех). Като на Капълъ чарши, ама не съвсем. За пазарлък и дума не може да става - това е цената и край.
Сега на село има повече магазини, отколкото едно време имаше в града. Разбира се, повечето от тях са абсолютни говнарници, от които никой уважаващ себе си човек не би купил дори за кучето си. Рядко ходя на село и още по-рядко пазарувам там и сигурно затова не бях обърнал внимание, че половината от тях дори нямат обявени цени на стоките. Ако не ми бяха казали за тоя селски тарикатлък, вероятно никога нямаше да разбера, щото като вляза някъде и вътре е мрачно, смрадливо и някакъв дебил ми се коколи насреща... Както тъпо ме е изгледал, докато се чуди с колко да ме врътне, така тъпо ми вижда гърба (смех).
Една от магазинерките била продавала олиото по 2,40 на едни, по 2,60 на други и по еди-колко си на трети. Селяните били недоволствали. Може би, ако караха продавачите да им издават касови бележки, тарифата щеше да е явна и еднаква за всички, но техен си проблем. И на Дянков. Хубаво свързаха касовите апарати с НАП, сега остава един молебен за ползване да им направят (смех).
В интерес на истината има и съвсем нормални магазини, които правят 500-600 кинта дневен оборот.

129

Тая работа с фалшивия френски силикон започва да се оказва пълен ташак. Ама ташак в най-прекия смисъл. Одеве гледам умно в телевизора и разбирам, че силиконената драма търпи развитие в последните дни. Според последните новини и много мъже били сред пострадалите, тъй като са използвали силиконови имитации на гръдни и гъзни мускули. Това добре, чувал съм и преди, че има такава простотия, обаче човек не може да знае всичко, нали така (смех). Значи силиконовите подплънки, освен за всичко споменато били използвани и за уголемяване на тестисите.
Абе, ташак работа.

127

Много обичам да виждам как някой търговец фалира, заради раздаване на стока на вересия. Слушам някой магазинер да разказва, как има да взима толкова и толкова пари от раздадени вересии, а след това мрън-мрън - се примирява с това, че никога няма да си ги получи.
Има много такива пишман търговци.
Интересна е мотивацията на тези бизнесмени. Най-често на вересия раздават селските и малките квартални магазини. Обяснението винаги е, че им дават на вересия, иначе ще останат без клиенти (смех).
Отношенията търговец-клиент са ясни и включват плащане, а когато няма плащане...

За клиентелата ползата е очевидна. Взима си храна, цигарки и биричка с уговорката, че ще плати когато има пари. Естествено, когато има пари не плаща, а ходи да пазарува в Кауфланд, където е по-евтино. Най-сигурният начин да бъде загубен един клиент е, като му се даде стока без пари. Когато има пари ще ходи, където без пари не дават, а когато няма ще се връща за още от безплатното (смех).
След половин година сметката е набъбнала до няколко стотака (смех).

Обикновено малките магазинчета фалират и на тяхното място се появяват нови, след което кололото се завърта отново - същите "клиенти", същата процедура и така до следващия фалит.

126

Изглежда 2012 ще мине под знака на въпроса "къде изчезнаха парите". Според Дневник 6,3 трилиона долара са изчезнали от пазара. По данни на Световната банка, за 2010 година китайската икономика възлиза на $5,926,612,009,750. Споменаването на Китай е необходимо, за да се добие по-точна представа за размера на бедствието. Все едно някой да протегне ръка и да извади Китай и няколко балкански държави от световната икономика - това се е получило. Изглежда светът навлиза в дългосрочна депресия.
Самите пари естествено не са се изпарили - прибрани са. Прибрани са и не от някаква невидима ръка, която се протяга и взима от купчинката - прибрани са от хората и са заделени на страна. Бели пари за черни дни, както казва народа. Не е случайно, че спестяванията се увеличават. Човешкото поведение е такова, че когато има очакване за несигурност всеки гледа да задели някакви резерви. Не че тези пари са излишни и няма за какво да бъдат изхарчени, напротив - нужни са повече от всякога, но страхът главно от неадекватно политическо вмешателство в икономиката, е този, който задвижва процеса. За съжаление, както показва историята, в края на такива икономически цикли има война.
В случая човешкото поведение определя какво ще се случи. Реално тези пари са извадени от икономиката. Обикновено е добре, когато в банките влизат пари, които след това биват раздаване във вид на кредити и захранват икономиката, но в този случай не е така.
На първо място трябва да се отбележи един прост факт. Сега хората не спестяват излишъците си, а увеличените спестявания са главно в резултат на лишения. Всеки се свива и гледа да харчи по-малко, за да му остане нещо, което да задели за черни дни. Следователно купуват по-малко, а това води след себе си свиване на цялата икономика - производство, търговия, транспорт, развлечния, всичко се свива. И парите в банковите влогове стават ненужни - никой не иска да тегли кредити за да прави бизнес при това положение.
Втората важна особеност е, че много пари излизат от икономиката, но изобщо не влизат в банките, а отиват под дюшека. Това от своя страна крие рискове за банковата система, като цяло.
Друг голям риск за банковата система е от самото свиване на икономиката, но по линия на раздадените вече кредити. Как ли, ето как - компаниите свиват производствата и спират погасяването на кредитите си, хората губят работата си и спират да плащат ипотеките на домовете си. Следват масови разпродажби на активи, които не покриват вземанията по заемите и идват фалитите по примера на Исландия и САЩ.
За пореден път наблюдаваме двоен ефект - веднъж има вадене на парите от икономиката, заради лошата или несигурна перспектива и втори път има вадене на парите от банковата система, заради страховете от лошата перспектива за банките в резултат от лошата икономическа среда.
Положението не изглежда добре, а и всеки опит да му се правят подобрения влошава нещата. Общо взето, усещането ми е, че в САЩ се справят много по-добре, отколкото в Европа и по-скоро ще регистрират ръст. Това е условно, разбира се и много зависи от това да не стане нещо извънредно междувременно, като непредвидено бедствие или война. За втори път споменвам думата и това не ми харесва, но ще бъде цяло чудо, ако до края на десетилетието не стане някой сериозен сакатлък. Локалните и гражданките войни изобщо не ги броя - изглеждат неизбежни.

119

Ще разкажа две истории в подкрепа на идеята всеки да плаща сам осигуровките си изцяло. Едната случка е съвсем конкретна, а другата е добре позната от масовата практика.


Първа история
Преди време познат започна работа в относително коректна малка търговска компания със 100-150 служители, от белия сектор. Водиха преговори за условията на труд, за работното време и за размера на заплатата. Мениджърът и собственик на фирмата беше приложил много директен подход, като попитал направо познатия ми, колко иска да получава чисто. От компанията си бяха направили труда да изчислят колко точно трябва да бъде брутната работна заплата, така че след удържане на всички видове данъци и осигуровки да остане сумата, за която са се договорили.
Имах възможност да погледна трудовия договор и записаната в него сума беше с поне 20 процента над онова, за което се бяха разбрали, че трябва да излезе като чиста заплата след всички удръжки.
Това е от практиката на компания, която се движи почти изцяло в светлия сектор.

Едно пояснение преди да мина към масовата история.
Задължително е да се отбележи това, че разхода за труд на компанията е значително над този, който е записан в трудовия договор, тъй като върху всеки лев от брутната работна заплата, фирмата разходва допълнително средства за осигурителни плащания.
Реално се получава, че всеки лев, който достига до наетия по трудов договор, струва на работодаля към 1,50, може би и малко повече.


Втора история
За разлика от първата случка, тази не е някаква конкретна с точно определени участници, но за сметка на това е почти масово явление.
Кандидатът за работа се договаря за всичко, в това число и за размера на заплатата си, обаче за разлика от първия случай се подписва договор на стойност, според определения минимум от страна на държавата - 270 лева или повече, ако има някакви специални изисквания.
В този случай работодаля, както и в първата история разходва около 1,50 лева за всеки лев, който достига до наетото лице, според официалния договор. Разликата между официално договореното и релания размер пак е за сметка на работодателя, но върху тази част от заплатата той не плаща допълнително за осигуровки - краде пари от държавата и от наемника.


Тук вече се налагат доста допълнителни обяснения за последствията при двата сценария.

На първо време ще отбележа, че целият официален разход по отношение на плащания за труд - осигуровки и заплати, е официално признат разход за компанията. Похарчените пари за тези неща, се признават изцяло от държавата за разход и върху тях не се плащат данъци.
Другото важно нещо, което не бива да се пренебрегва е, че цялата обявена сума за заплата, след това подлежи на данъчно и осигурително облагане.
Това означава, че в случая от първата история в бюджета и осигурителната система ще постъпят много повече пари във вид на осигуровки и ДОД.
Във втория случай бюджета и осигурителната система ще получат постъпления само върху обявеното и ще загубят разликата. Това е само прекия ефект от укриването на осигуровки, но той не е никак малък.
От гледна точка на интереса да се укриват данъци, прехвърлянето на всички осигурителни плащания за сметка на осигуряваното лице, ще доведе до повече постъпления и от осигуровки, и от ДОД.
Реално работодателите нямат интерес да помагат на наетия персонал да крие ДОД, но това се получва като съвсем естествен ефект от криенето на осигуровки.

Косвените последици от укриването на осигуровки се изразяват в осивяване на икономиката. След като работодателя веднъж е започнал да укрива признатия от закона разход, след това няма никакъв смисъл да показва спестените пари от първото укриване и започва цяла поредица от машинации, а икономиката остава невидима за държавата и за статистиката.
Хем икономиката върви и произвежда, хем не се вижда, а работодателя прибира разликата и всичко е, защото някой се е заблудил, че ще може да го принуди да плаща, без в същото време да съществува механизъм, който да осигури принудата. Тъпо.


Решението е много просто - целият дял осигуровки да се плаща от осигуряваното лице.

На онези, които ги е страх, че някой ще ги експлоатира и ще му се размине, ще кажа, че...
Социализмите се правят, както всяко друго нещо - с пари. А парите първо трябва да се изкарат, след това да са събираеми, чак тогава може да се мисли за какво да се харчат.

111

Очаква се НОИ да приключи с 1700000000 лева дефицит. БДЖ има 800000000 дълг. Булгаргаз ги следва, като купува на цени функция от международните и курса на долара, а продава, на колкото каже държавата.
Обаче сме отличници за пример (смех)

088

Значи, онези санитарки от Левски, като са искали да работят за по малко от мРЗ и шефа им, като е искал да му работят за по-малко от МРЗ, са намерили начин да го уредят. Излиза, че държавата не може да накара някой да взима повече, отколкото струва труда му.
Аз като ви казвам, че тука няма да има оправия, щото хората са евтиняци, некои хора ми се обиждат (смех).

От друга страна някой и да иска да взема повече, като е обиколен от евтиняци, остава му или емиграция, или свободното предприемачество, или да се примири с положението.

072

Време е да си доизкажа думата за дипломите на макроикономистите и лошо скалъпената им теза за технологиите, като панацея за висок жизнен стандарт. На пръв поглед всичко изглежда много достоверно, а като се прибавят и нагледните успехи на някои държави от северозападната част на Европа, Северна Америка и Япония, тогава логиката става съвсем непоклатима. Щеше да е хубаво, ако беше и вярна, но не е.
Всъщност цялата история е изсмукана от палците, а заключенията са чисто и просто напаснати към безспорните факти.
Факт е например, че САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Франция и още няколко държави имат всичко, което да се впише в една изглеждаща завършено логическа последователност. Тези страни създават, купуват и използват масово високи технологии в най-различни сфери. Освен това произвеждат много и вискокачествена продукция, голяма част, от която консумират сами или обменят основно помежду си. Имат и изключително висок жизнен стандарт, много над средния за света и десетки пъти над онзи в миризливите държавици от третия свят. Казано накратко, голям брой от хората в тези страни имат достатъчно пари, че да могат да си позволят потреблението на големи количества с високо качество от редица продукти и услуги.
За масовият макроикономист всичко това е следствие от развитието и приложението на технологиите, от които идват големите обеми на произвеждана, продавана и купувана продукция, а така също големите заплати и високия стандарт.
Както вече казах, това не е така.
Технологията не е "А-то", а "Я-то" в тази поредица от взаимно свързани елементи, тя е финалния компонент в уравнението на високия жизнен стандарт. Ето в какво се състои всичко.
В прединдустриална Европа хората започнали да вкарват технологии в производствения процес. Всяка от дейностите, в които навлизали технологии била възможна и без тях. Работата се вършела ръчно от хората, а бизнесмените им плащали за труда. В действителност не нуждата от повече производство, а високите разходи за труд довели до въвеждане на технологиите в употреба. Всичко е въпрос на калкулация и винаги, когато сметката показвала, че дадена машина ще се изплати в кратък срок от спестените за заплати пари, собствениците вкарвали съответните технологични подобрения. Така със същият разход за работна заплата можели да произвеждат много повече, а в случай, че бил достигнат максимума, който може да се реализира на пазара, излишните хора били уволнявани.
Важна особеност е, че заплащането на хората не се повлиявало от вкарването на технология и повишената производителност. Заплатата им си остава непроменена, което от своя страна оборва друг от митовете на макроикономистите, а именно, че технологиите се отразяват върху размера на заплащането. В общи линии твърдението, че ако произвеждаме повече, ще получаваме по-големи заплати е валидно само в случаите, когато е налице производство за собствена сметка или иначе казано парите отиват при онзи, който държи капиталите.
Типичен пример е ситуация, в която дребен занаятчия или едноличен търговец произвежда определен вид продукция ръчно, заедно с един нает работник. Когато вкара технология и увеличи производството си, той ще получава много повече, но това не се отнася за наетия. Технологията и ръста на продукцията не се отнася за него - може с машината да произвежда десетократно повече, но собсвеника не би му дал и стотинка отгоре, защото не е инвестирал за да му подобрява битовия статус, а го е направил за себе си.
Споменатият пример е добър, но той не може да обясни случващото се в наши дни и объркването от страна на макроикономистите по отношение приноса на технологиите за високия жизнен стандарт. Още повече, че в самото начало на индустриализацията общият стандарт е бил кошмарно нисък. Примерът не може да обясни и как се е стигнало до промяна на ситуацията само за няколко века, а така също не дава отговор на въпроса, защо в едни страни има високи технологии и много висок стандарт, същевременно има някакви държави с някакви технологии и някакъв стандарт, а има и такива, които в същия този момент стриват зърното ръчно за да си направят хляб и живеят с 20 долара на месец или по-малко. Но все пак обяснение има и точно то прави недействителен модела на макроикономистите, според който високите технологии са първопричината за високия стандарт. Всъщност е точно обратно.

Високите заплати са причината да се вкарват нови и още по-модерни технологии. Мотивацията да се създават и въвеждат в употреба нови технологии е абсолютно същата, каквато е била, когато е тръгнала индустриализацията. Целта е не просто да ссе гони по-високо ниво на качеството, а да се снижи максимално разхода за труд. В този смисъл качествените подобрения са косвен ефект от стремежа за свиване на разходите за труд. Цената, която индустрията и икономиката като цяло плаща за труд, е причината да се използват високи технологии. Именно поради високата цена на труда се случва всичко и точно поради тази причина в страните, където е най-скъпо да се наеме трудова сила, са и най-широко разпространени технологиите. За качественото измерение вече стана дума.
Но все още не се е появило обяснението за голямото разминаване и как така става, че в едни държави разходите за труд са огромни, та се налага да развиват технологиите си, а на други места хората работят буквално за жълти стотинки и поради това употребата на технология е абсолютно нерентабилна.
Отговорът на този въпрос е много прост - човешкият фактор.
Част от хората, онези в белите и високотехнологични държави струват повече, отколкото смръдльовците в третия свят. Личната им самооценка е многократно по-висока и чисто и просто отказват да работят за по-малко, отколкото им е нужно за да си осигурят определено качество на живота. На част от населението на тази планета не му е достатъчно да има една коричка за обяд, а иска да има първо, второ и трето, иска да ходи на кино, да има електричество, комуникациии, вътрешна тоалетна, медицинско обслужване, пенсия, да му остава време да се радва на живота. И за капак на всичко хората от развития свят си помагат, като впрягат и неикономически ресурс за да си подсигурят нужното. Ето така се случва високия жизнен стандарт и затова постоянно се разработват нови и по-ефективни технологии.
Високото заплащане движи технологиите, а не обратното, както гласи изсмуканата от палците теза на макроикономистите.

070

Научавам, че в Германия партията на Меркел искала въвеждане на минимална заплата. Предполагам, че онзи, който е измислил това предложение, не е работил и ден в реалния сектор, било като наемник, било като работодател.
В противен случай щеше да знае, че заплатата винаги е минималната възможна. Плаща се толкова, колкото хората да не напуснат работа.

068

Както споменах вчера, широко разпространеното схващане относно влиянието на високите технологии за повишаване на работната заплата е погрешно. Действителността за съжаление не дава доказателства за правилността на въпросната теза, а напротив преобладават случаите, в които този модел не може да се насложи по никакъв начин, а още по-малко е възможно неговото приложение.
Логиката, че вкарването на високи технологии ще доведе до по-висока производителност, ще даде качествени подобрения, ще повиши икономическата ефективност, ще направи икономиката по-конкурентноспособна и в резултат на всичко това ще доведе до вдигане на заплащането е вярна, но само преди частта за заплатата. Въпреки всички несъответствия работната заплата или цената на труда е от особено голяма важност. Проблемът идва от там, че в споменатия вече модел, заплатата е поставена на сгрешеното място и в сгрешена зависимост. Както предполагам се вижда, заплатата се разглежда като резултат от предприети на по-ранен етап действия, а всъщност е точно обратното.
Технологията влияе върху споменатите вече неща, като производителност и така нататък, но нито тя, нито производителността имат някакво отношение към цената на труда. Цената на труда се определя от коренно различни фактори, които нямат връзка към модела и точно поради тази причина разглеждането на заплатата, като резултат от това стечение на обстоятелствата е напълно погрешно.
Може би е добре да вземем една примерна ситуация, която да визуализира проблема.

Да го наречем Джон Блексмит, е собственик на малка компания за производство на метални изделия. За него работят десет човека, които по осем часа на ден стоят на десетте му струга и произвеждат различни изделия от метал. Джон е наследил компанията от дядо си по майчина линия. Оборудване работи добре, но технологията е от седемдесетте години на миналия век, същото като това в България от този период. Един ден Джон Блексмит отваря мейла си и вижда оферта от машиностроителна компания. Предлагат му най-съвременните машини, които може да съществуват. Джон звъни в банката и пита дали ще отпуснат шестцифрен кредит, отговарят му положително и покупката става възможна. Новата машина е много добра, примерно такава

и прави всичко сама. Само тя произвежда, колкото старите десет.
След покупката Джон вика десетте си работници за разговор. За деветима от тях, това ще бъде последният им делови разговор с Джон Блексмит. Десетият ще получи честта да работи с новата машина.
Но нека видим как се е стигнало дотук.
Джон Блексмит си е направил сметката, че когато докара оборудване от ново поколение, ще се изръси здраво първоначално, но в средносрочен план ще си спести цял куп пари. На всеки от десетте си работници Джон Блексмит плаща по 25 евро на час, но не им дава толкова, защото ги обича. Просто те не са склонни да работят за по-малко и ще си тръгнат. Сега с новата придобивка Джон вижда идеална възможност да съкрати основния си разход. Само от нераздадени заплати са 1800 евро на ден. Освен това ще намалее разходваната енергия, което е малко в сравнение с харча за заплатите, но също е пари. Куп други разходи ще бъдат свити от вкарването на високотехнологичната машина. Освен по-бързото, по-качественото и по-евтино производство, пред Джон се отваря и една нова ниша за сложни детайли, каквито със старата технология не е било възможно да се произвеждат. Нещо такова

Петнайсетина години по-рано започнала приватизация в страните от източния блок и дядото на Джон, който по онова време все още се занимавал с бизнеса, видял добра и евтина възможност да разшири компанията си. Хванал първия самолет от Хелзинки до София и след проучване на място купил малък цех от някогашен военен завод. Цехчето било съизмеримо с онова, което притежавал у дома - десет машини от седемдесетте години и десет работника. Оборудването ставало, работниците били квалифицирани и предприятието заработило още същия ден. Когато Джон поел бизнеса от дядо си, се замислил за момент дали да не тегли чертата на задграничното си предприятие, обаче размислил и го оставил в активите. Сега, когато дошъл момента за обновяване на технологичната база, на Джон първоначално му минало през ума, че и в българската част от бизнеса си може да процедира по същия начин - нова високотехнологична машина, оптимизация, преструктуриране и така нататък. Обаче си направил сметката и се отказал. И в българското предприятие заплатите били сред основните разходни пера, но икономисването на 5 лева на час, колкото била заплатата на работниците, не можело да изплати инвестицията с десетилетия.

067

Дали макроикономистите не трябва да скъсат дипломите си и да започнат от нулата, този въпрос си задавам от известно време и все повече се убеждавам, че каруцата е сложена пред коня.
Ето защо мисля така.
Макроикономистите са единодушни за връзката между високите технологии, производителността, конкурентоспособността и жизнения стандарт, в частност работната заплата. Тезата на макроикономистите е, че вкарването на технологии повишава производителността, което води до ръст и при другите. Голямата им грешка идва от това, че възприемайки тезата за правилна, я възприемат и като универсална, след което я експонират към всяка една ситуация.
Разсъждението е логически издържано и въпреки това води до грешни заключения, а доказателство за грешката е, че в България това не успява да се случи. Ако погледнем на всеки аспект поотделно, ще видим, че нещата са почти такива, каквито ги казват макроикономистите. Всичките са верни без едно.
Вкарването на технология води до:
- повишаване на производителността - Вярно.
- намаляване на себестойността - Вярно.
- понижаване на технологичния брак - Вярно.
- спестяване на енергийни разходи - Варно.
- повишаване на качеството - Вярно.
- по-добра конкурентноспособност - Вярно.
- повишаване на заплатите - Грешно.
Българските макроикономисти разчитат, че този модел би следвало да сработи и у нас, след като вече се е доказал в далеч по-напреднали икономики. Като очакванията са свързани с по-голям растеж и в резултат повишаване на жизнения стандарт. Сама по себе си тази грешна представа не представлява никакъв проблем, ако не се прехвърли на ниво политика. В случай, че бъде прехвърлена и самата политика възприеме тази логическа последователност като универсална и работеща винаги и всякога, тогава вече е налице сериозен проблем.
Цялото недоразумение се получва в резултат не грешното позициониране на фактора работна заплата или цена на труда в контекста на разглеждания модел. В този ред на мисли работната заплата се разглежда като следствие от всичко останало. Когато моделът веднъж е сработил, тогава всичко изглежда точно, както е описано и заплатата или цената на труда може да се приеме за следствие от всичко останало, но възниква въпроса, защо този модел на едни места, като Северна Америка, Западна Европа и Япония работи, а на други, в това число и България - не.
Фактът, че на определени места не може да работи, еднозначно говори, че не е универсален, тоест не е приложим във всяка една ситуация.

065

Заговорихме се за кашкавала и от дума на дума стигнахме до връзката между размера на заплатите, производителността на труда и автоматизацията на производствените процеси, и всичко тръгна от нищо и никаквия кашкавал.
Случи се онзи ден. Минахме през магазина и купуването на кашкавал не беше предвидено, но видяхме, че е на странно ниска цена и след няколко думи с продавачката решихме, че покупката е оправдана. После отидохме у сестра ми да си правим сандвичи. Сандвичите станаха добре, както винаги с този материал и реших да го пробам на сурово как е. Оказа се, че има лек вкус на загоряло. Набързо изтърсих, че сигурно някое реле е запекло и са го прегорили при пастьоризацията, но така и така вече са били с няколко бона вътре, са решили да довършат процеса и са го пуснали на промоция. Вероятно точно това се е случило. Както често се прави около маса в края на деня и ние се отдадохме на разговор за неща, които не ни засягат. Споменаха се рисковете от автоматизацията, ефективността, процента брак, производителността, връзката между автоматизацията и производителността и причините в България да има ниска производителност и непостоянно качество. Изводите бяха наистина впечатляващи, а всички събрали се бяхме единодушни, че размера на заплащането е водещ и определящ, но за това не ми се разказва точно сега.

042

Дааа, Пени маркет фалира, поне този в квартала е вече история. Привидно всичко се случи изключително бързо, но симптомите бяха налице отдавна. В условията на свито потребление ще фалират доста, предимно тези оставени на самотек. Събитията се развиват като в поговорка или в учебник по история - ясно и предвидимо. Във времена на глад, стадото се прочиства от слабите си индивиди.
Сега на неговото място правят Била, която ще отвори най-вероятно до десетина дни. В градеца ни ще има цели две.

037

Напоследък обърнах внимание, че всеки път когато седна да почета какво ново в икономиката, все до политика опира накрая. Това стечение на обстоятелствата ме заинтригува и се опитах да го визуализирам, да си представя откъде започва преплитането и кой е неговия първоизточник. Вината се падна на политиците. Съществен момент е това, че икономиката винаги е рационална, докато политиката често се повлиява от разни отвеяни каузи, принципи и идеологии. При икономиката всичко се завърта около това да се изкарат повече пари. Не се получва всеки път, но винаги целта е тази. Животът върви добре, когато икономиката е добре. Добре върви и когато политиката е добре. За жалост прекалено често пътищата на икономиката и политиката се пресичат и тогава икономиката тръгва на зле, а след нея и политиката, а животът започва да става недобре.
Сега например лобениците са внос, картофа е внос, всичко е внос. Това всичкото е от държавната намеса, тоест от ЕС. На гръцкия бостанджия му плащат не помня колко цента на кило продадена диня и тоя я продава за 2 цента за да лапне субсидията, която е много повече. Нашите фалираха. Продава, взема си бумагите и отива да си прибере субсидията. Нещо като нашия соц едно време се получава - хората не бачкат за да са конкурентни, а колкото да покрият изискването за помощи. Нашата земя пустее, щото няма пазарен смисъл да се работи, а субсидиите са малки, заради лошото договаряне. Няма пазарен смисъл да се работи и не се работи. Няма и субисдия.
Като няма смисъл да се работи земята - пустее, а хората седят без работа, нямат пари и не купуват. Икономиката е зле. Политиката също.
Първоизточник на преплитането между икономика и политика са политиците и вината е тяхна. Те са активната страна при взаимодействието между двете. Те са тези, които залагат препятствия пред икономиката, често пъти непреодолими без тяхната "помощ". Понякога го правят и по ирационални причини. Сещам се за скандалите около едни ски писти. Навремето човек е можел да промени предназначението на земята си без да се моли на някой чиновник. Сега не е така. Съществуват разни закони сякаш излезли от някаква паралелна реалност, които не кореспондират с действителността. В случая с пистите те се явяват пречка и така се почват обвиненията в корупция, в лобизъм и в какво ли не още. Всичко е пряко следствие от определено политическо решение в даден момент. Втори пример за това как политиката спъва икономиката.
Не се съмнявам, че когато са били взети политическите решения за субсидиране или за защита на екологията, това е било продиктувано от добри намерения. Малоумно, но все пак добронамерено, което не го прави по-малко вредно. Като добрите намерения по пътя за ада.