"Паметникът"

В "Дневник" са публикували снимка на непостроената болница в Монтана. По-точно, това е частта, в която читателите изпращат разни материали. Хората гледат и се чудят, а в Монтана никой не се впечатлява особено. Тая болница са я почнали още през 80-те и откак се помня е така. В началото на 90-те доктор Костов искаше да я превърне в изследователски СПИН-център. Спомням си, че искаха да го линчуват. С доктора сме говорили няколко пъти по този въпрос. Беше намерил финансиране, специалисти, технологии и оставаше само община и държава да кажат "ДА". Мисля, че парите бяха по линия на СЗО и някакви швейцарски фондове, а няколко френски професори, специалисти в областта на СПИН-а и инфекциозните болести се бяха ангажирали да съдействат.
Нищо не се получи. Местните власти дадоха заден. Вървеше слух, че щяло да се напълни със "спинясали" и всички ще се заразим. На доктора му беше криво и казваше, че не друго, а невежеството ще затрие тоя град и че хората изпускат много добра, а може би и единствeнаta възможност града да се развие и да имат достъп до една напреднала медицина. Честно казано и аз се бях стъписал, когато за пръв път чух, че в града ще правят болница за спинясали. После си говорихме и се усетих, че всъщност няма място за притеснения, все пак това не е проказа. Както и да е, всичко приключи. Вече подобни изследователски боници има достатъчно в Европа и никой не проявява интерес да прави подобно нещо в българския Северозапад, а недовършената болница ще продължи да стърчи, като паметник на невежеството. Малко вероятно е някога да бъде довършена, било като болница, било с някакво друго предназначение. Все пак демографската прогноза е, че към 2050 година населението на областта ще бъде, колкото е било на Монтана, когато е започната въпросната сграда.

018

Преустройването на жилищното пространство с разместване на панели и остъкляване на тераси приключи в определен момент и постепенно квартала започна да добива нов облик. Жителите на това обикновено място разбраха с времето, че колкото и да въртят панелите, това няма да увеличи 60-те квадрата на скромните им апартаменти. Още в края на осемдесетте във входа се заговори, че може, ако може де, някак да си построим по още една стая. Краен вход сме и между два от апартаментите се оформя засечка колкото за една стая петнайсетина квадрата. Мисля, че бяха питали в общината и от там им беше отказано. Щях да се изненадам, ако бяха позволили. Гледката да е била уникална с една прилепена стая към панелния блок. Строителната утопия така и не се състоя. Грешката беше, че тръгнаха да питат в общината, но по онова време нямаше как. Ако идеята беше изчкала само още три години преди да се пръкне на тоя свят, сега щях да си ширя задника в една стая повече. Или пристройката да ме е премазала по време на някое земетресение.
Настъпилите политически промени направиха възможно сбъдването на строителните мераци. Като историк ми е много лесно да локализирам този преломен момент - когато милиционерът отвори вратата на партийния дом и даде знак за палежа му. Извън конкретните причини и цели за това деяние, отварянето на вратите и последвалия палеж бяха знакови, сигнал за цялото общество. Преди това имаше прекалено много държава в бита на българина и за всичко трябваше да се иска позволение, а след това държавата практически се скри за няколко години и само си получаваше заплатата.
Мечтите за жилищно пространство започнаха да се сбъдват и се появиха първите удължени или изнесени тераси. Въпросните екстеншъни никнеха като гъбки след дъжд. Появяваха се някак естествено отдолу-нагоре. Първата година на първия етаж, втората на втория и така полека-лека апартаментите вземат та увеличат площта си с по няколко квадрата.
Съседите в отсрещните апартаменти успяха да си откраднат по няколко метра жилище. От нашата страна се водиха преговори, но поради нежеланието на съседката от първия етаж плановете отидоха на кино. Жената каза, че тъкмо е приключила с ремонта си и няма нито пари, нито желание да започва отново. Някой заключи, че няма как да се почне от втория етаж. След това времето показа, че има как. За щастие в нашия вход не се случи.
За разлика от местенето на панелите, по отношение на терасите съм сигурен, че не е измислено в нашия квартал. Изглежда ми повече като самовъзникнал неформален национален идеал за повече жилищно пространство.

017

Една разходка в квартала е достатъчна да се убедя, че духът на Кольо Фичето е безсмъртен. Не е истина какво разнообразие от архитектурни подобрения са измислили и сигурен съм, това не е всичко. Още може.
Спомням си, когато през осемдесетте се правеха козметични подобрения по панелните жилища, си мислех, че това са някакви грандиозни промени. Грешал съм.
Веднъж отидохме на гости при роднините в Сандански. Тъкмо бяхме свършили с ремонта. Братовчедите живеят в доста подобно на нашето панелно жилище и единственото добавено се състоеше в остъкляване на северната тераса. Хората много се учудиха, когато разбраха, че панелите могат да се местят. Почти съм сигурен, че местенето на панели е измислено в нашия квартал.
Като се сетя как ставаха нещата. Такова думкане, громане и клопане спокойно може да се нареди до звуковите мъчения в Гуантанамо. Да ги върнат през осемдесетте в нашия квартал по време на ремонт. За по-малко от ден ще си кажат всичко. Нямаше хилтачки и къртачки тогава, което налагаше широката употреба на чукове и секачи. Ремонтите продължаваха по два-три месеца.
Сега е друго, с тия машини е съвсем разбираемо, че след погледа навътре е ред на широките хоризонти. Вече едното местене на панела и остъкляване не е достатъчно да задоволи стремежа към повече панелен лебенсраум. Съвсем не и архитектурния потенциал на съкварталеца все по-силно избуява иззад контурите на блока. Гледки достойни за гетата на Нигерия и Индия или за някоя фавела. С нетърпение чакам какво ще излезе в Google Street View.