А и по правило чудовищата винаги се обръщат срещу създателите си. Винаги става така и колкото онзи да пищи и вика, всички гледат и доволно потриват ръце.
В България, както си му е реда, всичко се случва под формата на гротеска, пък била тя и съвсем не безобидна. Сигурно само тук един и същи може да бъде едновременно и чудовище, и създател на такова. Като резултат се нагледахме на всевъзможни недоразумения, като: чудовище банкер, чудовище политик и медиен дерибей, както и общото им изчадие - политик 2.0.
Ето например, когато другата банка беше подложена на атака, всички вкупом се спуснаха да помагат. И ЕС каза - "може", и държавата каза - "искам", и банкерите казаха, че вече работят по въпроса. А, когато банката-чудовище го отнесе, всички стояха и сучеха мустаци. Мустаци - хаха. Нищо чудно. Банковият пазар у нас е, колкото на един парижки район или по-малък, а банките са повече от тридесет. Всеки се бори за място под слънцето, но всички са наясно за границите, които не бива да бъдат прекрачвани. Което не може да се каже за мустакатото.
И понеже крушката си има опашка, драмите на чудовищата в едно с техните банки, партии и телевизии беше преизвествна. Мигът, в който мустакатото поиска безграничен достъп до масивите на ЕСГРАОН, предопредели съдбата му. Ако обаче беше успял да пласира първото си недоносче в структурите на държавна сигурност, най-вероятно щеше да се сдобие с всичко нужно му без никой да разбере. За щастие не им се получи и то благодарение на всички нас, които казахме НЕ. Нали помните миналото лято. Дадоха заден за има-няма ден.
Но да се върна на ситуацията. Напълно нелепо е ти да се опитваш да правиш банков бизнес, медиен бизнес или политика в една лимитирана среда, в конкуренция с всички останали на пазара и в същото време някакви изчадия по обичайния за тях извратен начин да се домогват до значителни части от без друго ограничената среда. Съществуването на подобен род субекти е нетърпимо за всеки що-годе нормален участник в някоя от споменатите сфери. Няма нищо случайно, че никой не пожела да помогне на единия, когато банката му закъса, и на другия, когато му щурмуваха телевизията. Засега само политиците се очертават, като трайно невменяеми и си позволяват да влизат в диалози с едно явно недоразумение.
вторник, 8 юли 2014 г.
четвъртък, 3 юли 2014 г.
Колективистични блянове в европейска България
Имате ли пейка пред блока?
Дано да нямате, но сигурно някой е сложил. Пред моя блок има цели две. Общината ги наслага за по-предишните местни избори и все още не са изгнили. Пред блока на сестра ми също сложиха и там веднага си ги лакираха, а при нас - не. Каква безотноворност. За щастие никой не ги ползва, но през няколко входа съвсем не е така. Там сами си бяха направили. От двете страни на пътеката към входа имат пейки и вечер, след работа настава стълпотворение. Не, не са мигани, както може би си мислите. Е, има и някой друг за цвят, но основно са представители на работническо-селския възторг. Социализират се.
Гледката на лупещите семки, пукащите бири и да - бистрещите лични и обществени драми бачкатори, вероятно би предизвикала небивал възторг у всеки представител на лявата интелектуална мисъл. Да мине и да възкликне - "О, каква социализация! О, каква колективизация!", а след няколко минути да отпраши, чувайки за пореден път нечленоразделното - "Тоапаквогледа". Левите интелектуалци си падат по колективизация и социализация. Те по начало обичат да мислят за другите. Та така и пред моя блок се озовахме с пейки за социализиране и колективизиране. За щастие никой не ги ползва.
Може би сте обърнали внимание вечер прибирайки се от работа, как има определени места, основно жилищни блокове, пред които гъмжи от народ и такива, пред които няма жива душа. Загледайте се някой път и ще видите, че събиращите се са нискокачествен човешки материал. Отдавна имах желанието да споделя за колективистичния феномен на съвременните жилищни комплекси и природата на главните действащи лица, но изпитвах известно притеснение да не засегна някой. Наскоро обаче си дадох сметка, че социализиращата се пред входовете сган, най-вероятно никога няма да прочете тези редове. Примитивите предпочитат да седят физически рамо до рамо, да се ръгат с лакти и да си дуднят лице в лице, пред това да обикалят в нета. Така че съм спокоен, няма да ме бият (смех).
Примитивният, нискоинтелигентният и екстровертният селяк, са хора предпочитащи близкия контакт. Искат да те хващат за ръцете, да ти дишат в лицето - така се чувстват комфортно. И имам чувството, че такава склонност имат преобладаващата част от хората по тия земи. Нищо чудно, че в България е много трудно да свършиш някаква работа без да се налага да се офлянкваш с някой лично - очи в очи. Било да купиш или продадеш нещо, или в отношенията с видовете администрации. Просто хората така предпочитат... да се социализират.
Електронно правителство ли? Или електронно гласуване? Не, не е за нашего брата това. Друго си е да иде там и да се нареди на опашката, да подуши некъпания задник на тоя пред него, после да отстъпи леко назад и когато не нагази, да ти се извини - "Опа!". Друго си е.
Виждаме го всеки ден. Предполагам и съм почти сигурен, че ще разберете отвращението ми към тия нагласи и привички. Сигурен съм, не за друго, а за това, че бидейки тук във виртуалната реалност, със сигурност не сте на пейката отвън. За което, между другото ви свалям шапка. В крайна сметка тук също се социализираме, но го правим далеч по-качествено и широкоскроено, и в същото време не навлизаме в личното пространство на другия. Нали?
Това, за което разказвам ме отвращава. Явлението ми е противно и отблъскавщо. Случвало ми се е, предполагам на всеки се е случвало поне веднъж, да ме пита някой - "Ти за нещо повече ли се имаш?". В този случай без никакво съменение мога да кажа, че не само се имам за нещо повече от цървулите по входните пейки, а със сигурност съм повече от тях.
Но в крайна сметка не отвращението ми от вече случилото се е главното, което ме накара да разкажа за това. Друго е - нещото, което левите интелектуалци щедро искат да ни осигурят, дори и ако ние не щем. Тази сутрин видях реклама по телевизията и написах на стената си във фейсбук:
Дано да нямате, но сигурно някой е сложил. Пред моя блок има цели две. Общината ги наслага за по-предишните местни избори и все още не са изгнили. Пред блока на сестра ми също сложиха и там веднага си ги лакираха, а при нас - не. Каква безотноворност. За щастие никой не ги ползва, но през няколко входа съвсем не е така. Там сами си бяха направили. От двете страни на пътеката към входа имат пейки и вечер, след работа настава стълпотворение. Не, не са мигани, както може би си мислите. Е, има и някой друг за цвят, но основно са представители на работническо-селския възторг. Социализират се.
Гледката на лупещите семки, пукащите бири и да - бистрещите лични и обществени драми бачкатори, вероятно би предизвикала небивал възторг у всеки представител на лявата интелектуална мисъл. Да мине и да възкликне - "О, каква социализация! О, каква колективизация!", а след няколко минути да отпраши, чувайки за пореден път нечленоразделното - "Тоапаквогледа". Левите интелектуалци си падат по колективизация и социализация. Те по начало обичат да мислят за другите. Та така и пред моя блок се озовахме с пейки за социализиране и колективизиране. За щастие никой не ги ползва.
Може би сте обърнали внимание вечер прибирайки се от работа, как има определени места, основно жилищни блокове, пред които гъмжи от народ и такива, пред които няма жива душа. Загледайте се някой път и ще видите, че събиращите се са нискокачествен човешки материал. Отдавна имах желанието да споделя за колективистичния феномен на съвременните жилищни комплекси и природата на главните действащи лица, но изпитвах известно притеснение да не засегна някой. Наскоро обаче си дадох сметка, че социализиращата се пред входовете сган, най-вероятно никога няма да прочете тези редове. Примитивите предпочитат да седят физически рамо до рамо, да се ръгат с лакти и да си дуднят лице в лице, пред това да обикалят в нета. Така че съм спокоен, няма да ме бият (смех).
Примитивният, нискоинтелигентният и екстровертният селяк, са хора предпочитащи близкия контакт. Искат да те хващат за ръцете, да ти дишат в лицето - така се чувстват комфортно. И имам чувството, че такава склонност имат преобладаващата част от хората по тия земи. Нищо чудно, че в България е много трудно да свършиш някаква работа без да се налага да се офлянкваш с някой лично - очи в очи. Било да купиш или продадеш нещо, или в отношенията с видовете администрации. Просто хората така предпочитат... да се социализират.
Електронно правителство ли? Или електронно гласуване? Не, не е за нашего брата това. Друго си е да иде там и да се нареди на опашката, да подуши некъпания задник на тоя пред него, после да отстъпи леко назад и когато не нагази, да ти се извини - "Опа!". Друго си е.
Виждаме го всеки ден. Предполагам и съм почти сигурен, че ще разберете отвращението ми към тия нагласи и привички. Сигурен съм, не за друго, а за това, че бидейки тук във виртуалната реалност, със сигурност не сте на пейката отвън. За което, между другото ви свалям шапка. В крайна сметка тук също се социализираме, но го правим далеч по-качествено и широкоскроено, и в същото време не навлизаме в личното пространство на другия. Нали?
Това, за което разказвам ме отвращава. Явлението ми е противно и отблъскавщо. Случвало ми се е, предполагам на всеки се е случвало поне веднъж, да ме пита някой - "Ти за нещо повече ли се имаш?". В този случай без никакво съменение мога да кажа, че не само се имам за нещо повече от цървулите по входните пейки, а със сигурност съм повече от тях.
Но в крайна сметка не отвращението ми от вече случилото се е главното, което ме накара да разкажа за това. Друго е - нещото, което левите интелектуалци щедро искат да ни осигурят, дори и ако ние не щем. Тази сутрин видях реклама по телевизията и написах на стената си във фейсбук:
"Добре де, мечтата им е да социализират и колективизират - това го разбирам. Не по същество, а че така или иначе им е мечта. Онова, което не разбирам е, защо трябва да пилеят парите по програма "Развитие на човешките ресурси", за да го правят, че на всичкото отгоре го и рекламират по телевизията."Става дума за неистовото желание да принудят и децата към същото с почти насилственото целодневно присъствие в училище. Искат го и сега са им паднали парички да го сторят. А дали искаме, а дали децата искат... За титаните на лявата интелектуална мисъл, това е без никакво значение.
Абонамент за:
Публикации (Atom)