Детски спомени от зрелия социализъм - Когато се плетеше мрежата

Лятото. Ваканция. Както винаги се отърваха от мен, като ме изритаха да вървя на село. Беше 1987 година. На село беше тъпо. Гледат на криво, че спиш до късно, юркат те да ходиш до магазина, да носиш вода на стоката или да правиш нещо в градината. Онова лято не правеше изключение и всичко си вървеше по обичайния банален начин, докато един ден оградата ни със съседния двор напълно се разпадна. Беше стара дървена тарба, от тънки и не особено качествени дъсчици, но си стоеше там, откакто се помнех. Е, дойде й времето. Просто рухна. Съседното място граничеше с улицата по дългата си част и не беше заградено. Още същият ден из двора ни започнаха да се разхождат селските псета и решихме, че спешно трябва да вдигнем нова ограда. С дедо се качихме на колелетата и отидохме до магазина в горната част на селото - на три-четири километра от нас. Идеята беше да купуваме мрежа. Да видим колко струва и има ли изобщо. Оказа се, че няма. След седмица отидохме пак - пак нямаше. Тогава артикулът "Няма" беше много разпространен. И дъски нямаше. После по телефона търсиха в града и в други градове, но мрежа все така нямаше. Стана ни ясно, че работата няма да стане, а кучетата все така упорито влизаха и газеха градината. Тогава с дедо мислихме, мислихме и отидохме до дедо Първан, който беше железар в стопанството. От него взехме някакъв примитивен уред, който се оказа навивачка за правене на мрежа. Ръчна, разбира се, още от времето, когато са заграждали ТКЗС-то. Машинката беше кофти, а шаблона за квадратите на мрежата - тесен, което значеше, че доста щяхме да си поиграем. Естествено мрежата се прави от тел и пак опряхме до процедурата с ходенето до магазина, въртенето на телефона и т.н.. Този път всичко приключи бързо. Като разбра, че ще купи тел, ама друг път, дедо се принуди да посегне на дълбоките резерви. От гредите на сушината измъкнахме две топчета тел, която се оказа, че е купувана някъде през 70-те. Беше леко поръждавяла отгоре, иначе си беше годна. Малко тънка, но ставаше. Питах защо са я купували, като не им е трябвала. Дедо каза, че я е купил, щото е видял, че има и не се знаело кога може да му потрябва. По онова време си спомням, че моите често купуваха разни неща, без да им трябват и ги складираха по шкафове, ъгли и килери. Така беше и върху гредите на старата сушина. Какво ли нямаше там - стари капли за колелета, верно с по някоя скъсана спица, но при нужда ще свършат работа. Имаше какво ли още не. Все неща, които не се намират, когато ти трябват. Както и да е, оправихме уреда за плетене на мрежа и се започна. Сутрин станем, оправим това-онова и въртим, докато стане време за обед. Следобед пак така два-три часа. Беше мъчна работа. Хем мудна, хем изморителна, хем мръсна. Понеже телчицата ни беше хванала ръжда по повърхността, се налагаше да я мажем с машинно масло, за да не качи. И така ден след ден. Отне ни към две седмици да оплетем трийсет метра. Така почти месец, след като старата дървена ограда падна, ние успяхме да сложим новата. А беше нормално да го направим още същия ден, но така ставаха нещата тогава.

Детски спомени от зрелия социализъм

От много време се каня да напиша/разкажа няколко истории от "онова време", но все се случваше по някаква причина да се разколебая. Дано и този път не стане така, но поне засега съм твърдо решен да го направя. Минаха седем-осем години, откакто за пръв път седнах зад клавиатурата и написах нещо от себе си в интернет. От тогава изтече много вода, а междувременно все по-рядко се случва да седна и да разкажа нещо. Хващам се и че с времето съм загубил част от умението да го правя, както трябва. Куца ми наратива, както е модерно да се казва напоследък. И все пак ще се понапъна, колкото е нужно, ако не брилянтно, то поне да не е отвратително за четене.
Преди пишех/разказвах главно за себе си, имам предви времето много преди този блог да съществува, но сега причината е малко по-друга. Този път сядам не за себе си, а за Пламен, за Гошко и за останалите тридесет годишни, които щедро обясняват на околните, колко хубаво е било някога или ако не е било прекалено хубаво, то поне е било по-добре от сега. За подобен род сравнения съм се изказал отдавна (виж в главата на блога). Нелепо е да се сравняват две епохи, но това е предмет на цяла философска дискусия, а не си падам и ще пропусна. Затова нямам никакво намерение да сравнявам как е било, олко хубаво или не хубаво е било, а просто ще разкажа нещата така, както са се запечатали в спомените ми. Иначе оценката ми "за тогава" е пределно ясна за ония, които малко от малко ме познават, но няма да ви занимавам с нея.
Щях да забравя - пиша и за да не забравя (смех), защото времето си минава и така полека-лека спомените започват да избледняват.

Историите, които към този момент ми идват на ум, са следните:
- две в едно - почивка с телевизор;
- когато се плетеше мрежата;
- слушане на радио;
- членство в Партията майка ръководителка.

Първите три са конкретни преживявания и случки от моето детство, а последното е по-скоро обобщение и извод за пороците на онова време и онази система. За геноцидът след Чернобил е излишно да отварям дума.