За политиката по принцип и в некои частности (163)

И така, приятели мои, ще се постарая перото ми да извае един хубав разказ за онова, което мисля за политиката - по принцип и в некои частности. Надявам се да се получи малко по-добре от последния път за инвестиционния климат, когато, признавам си не ми хареса как стана.
Ще разкажа за политиката и за маджуна, и кое е общото между тях.


Начало

Как да започна, че да не е скучно на драгия читател?
Няма начин - началото ще бъде скучно.

С две думи за важността на политиката.
Важна е, защото определя икономиката, гражданските ни права, свободите и така нататък. Въпреки, че мнозина биха поспорили с мен, относто това дали не преувеличавам, аз ще си държа на моето - политиката е важна част от живота ни и затова трябва да й обръщаме внимание отвреме-навреме.


Малко пикантерия

Политическата действителност дава доста материал с жълтеникав нюанс.
В няколко от партиите тече процес на разместване на пластовете, боричкания за домогване до ключови партийни постове и даже политически разводи. Е, в случая с Атака разводът е и в буквален, и в преносен смисъл. Смея (им) се. Семейното предприятие е на път да фалира. Жалка история.
В партията майка ръководителка също се случват разни неща. Гоце вече сложи тигана и обяви амнистия за провинилите се, като каза, че няма да ги уволнява, ако стане началник. Било кампания, разбираемо било, щял да им прости. От своя страна Станишев не му остана длъжен и отвърна, че иска да бъдат модерна партия, а не вождистка и такава от миналото, като по този начин тактично прати Първанов да пасе в историята. За капак на всичко двамата претенденти бяха атакувани по десния фланг със самоделно изработено клипче, което освен за повдигане на духа в оределите десни редици, за друго не можа да послужи.
Като стана дума за десните и там положението е във форс мажор. Изглежда процесът на полуразпад продължава. Последно Прошко наля вода в огъня, изказвайки се в дух на другарска и вътрешнопартийна самокритика пред Дневник.


Лично и някак безсрамно

Ако се насиля, бих могъл да поприкрия хейтърския порив, който ме обзема четейки новините за горе казаните събития, обаче не би - няма. Готино ми е, когато гледам определени политици да страдат, макар и не физически. Когато виждам как драпат да се закачат за кокала и той е на път да им се изплъзне, изпитвам частично удовлетворение. За жалост е само частично, но и това е нещо.


Лизане на сол по симпатизантски

Партийните драми предизвикват понякога леки, понякога ожесточени спорове между симпатизантите на отделните партии или вътрешно сред поддръжниците на някоя определена. Често действията на симпатизантите са водени от омраза към политическия враг или от липсата на алтернатива и безизходица. Водени главно от такива подбуди хората озверяват и се обиждат. Едни ги е страх, че комунистите ще се върнат или че другите ще вземат властта и ще направят серия от глупости, които могат да им влошат живота, а други са наясно, признават си и ги е яд, че подкрепят залудо дадена партия или политик, но не намират зад кого друг да застанат.

Образно представени нещата изглеждат много кофти, направо идиотски.
Искат да правят крем карамел, но като няма захар слагат сол. Решението е просто - ще правиш крем карамел, когато намериш захар или подходящ заместител. Иначе всичко отива на боклука и язък за останалите продукти. По-лошото е, че като не стане с готварска сол, следват опити с морска, с египетска, с румънска, с калиева - все неподходящи заместители за липсващата захар.
Аналогията ми се вижда много подходяща за случая със симпатизантските неволи.


Захар

Захарта изчезна от рафтовете и в един момент спряхме да ходим до кварталния гастроном, а парите и купоните за полагаемите количества от така ценната суровина ставаха все по-малко нужни хартии. Годината беше 1990, а положението беше с тенденция към принудителен аскетизъм. Трябваше ни някакъв изход от ситуацията.


Маджунясване

Годината беше 1990, а положението беше с тенденция към принудителен аскетизъм. Тогава на бабите и дядовците на село им просветна, че бихме могли да си правим "маджун", както правили едно време. Речено-сторено.
Отнякъде се изнамериха семена за захарна тръстика. След това тази позабравена култура започна да наднича иззад много селски огради. През ваканцията - някъде през лятото или в ранната есен на хиляда деветстотин и деветдесета година реколтата беше готова. В задния двор бяхме засяли няколкостотин квадрата с наподобяващото царевица растение. Когато дойде момента всичко беше изрязано със сърпове. Беше минало известно време, откакто даваха "Робинята Изаура" по телевизията и по тоя повод се шегувахме, че сме станали като робите на плантацията, та така работата вървеше по-леко (смех). Беше интересно, че тръстиковите семена се появиха по същото време, когато изчезна захарта, а по онова време всичко се намираше мъчно, с много връзки и с триста зора. Съвпадение някакво такова, но както и да е. Изрязаните тръстикови стъбла ги изстискахме с една примитивна машинка, състояща се от манивела и две зъбчатки. След това сокът се сипваше в казана и се вареше, докато се сгъсти и добие вид и плътност на пчелен мед. Готовият продукт старците наричаха маджун. По-късно научих, че това било меласа, но много им разбират на тях селските главици (смех). Въпросният маджун го спивахме в буркани, след това пак варене - за стерилизация, за да не ферментира. С бурканирания материал избутахме до следващата година, когато освободиха цените и пуснаха капитализма да напълни прашлясалите социалистически рафтове с продукти - започна да си има захар и повече не се налагаше да излизаме 'на плантацията" (смех).
Беше си направо ужасно, но намерихме подходящото решение. Не е захар, но върши същата работа. Сигурно сме могли да опитаме със сол дали ще стане, но на никой не му хрумна и падна доста бачкане (смех).